Изведнаж ми се приисква да го плесна по пълната буза, за да изплюе несъществуващия си бонбон.

— За вас работя — отвръщам.

— За кого работиш? — повтаря малко по-бавно, но все тъй меко Димов, като ме фиксира със сънливите си очички. — Мисля, че разбираш какво имам предвид.

— Ако имате предвид някаква работа вън от тая, около списанието, трябва да ви кажа, че нищо не разбирам… Освен че някой вероятно ви е пуснал някаква муха… Иначе не мога да си обясня това нощно посещение… За кого мога да работя?…

— Затваряй си устата! — изръмжава отново Кралев. — Сега ние задаваме въпросите.

— Я не се ежи! — казвам аз, минавайки на естествения си тон. — Ти ли им пусна мухата?

Кралев се готви да ми отвърне, но Димов го спира с бялата си подпухнала ръка:

— Виж какво, Бобев: за да не губим време в извъртания, ще ти кажем най-напред какво ние знаем и тогава, ако имаш малко акъл в главата, сам ще разбереш, че трябва да ни кажеш какво ти знаеш. Кралев, обясни на момчето как стоят нещата.

— Какво ще му обяснявате? — обажда се ненадейно Гарвана. — Оставете да го изведа в банята и да се свърши…

— Ти мълчи — срязва го Димов. — Хайде, Кралев, обясни на момчето.

Аз отивам всъщност към четиридесетте, но когато Димов казва „момчето“, той намеква не за възрастта ми, а за моята неопитност и за самонадеяността, която ме е подвела да се намеся в играта на възрастните хора. На което в случая не виждам как мога да възразя.

— Тоя тип още от началото ми беше съмнителен — започва Кралев с ниския си тръбен глас.

— Само на тебе ли? — не се стърпява Гарвана.

— Ти мълчи! — срязва го отново Димов. — Ако се обадиш още веднаж, ще те пратя да чакаш долу.

Гарвана озъбва жълтите си големи зъби в обидена усмивка, но премълчава и ми хвърля кръвнишки поглед: тук ще чакам, не долу, бъди спокоен.

— Още от началото ми беше съмнителен, затова още от началото почнах да го наблюдавам — продължава Кралев. — Забелязах, че премного любопитствува, макар да се прави на абдал. Предупредих портиера също да следи кога нашият влиза и излиза. Така разбрах, че е почнал много да подранва за работа, и то в определени дни. Затова днеска и аз подраних. И го хванах на местопрестъплението…

— Чуках на вратата ви — обяснявам аз на Димов. — Това е престъплението ми.

— Не е това. Ти си мислиш, че е това — казва тежко Кралев. — Щях да те причакам, когато излизаш от стаята, но не те видях през ключалката и не се сетих, че се криеш зад завесата. Затова помислих, че си издимил нанякъде. Само че туй виждаш ли го?

Той вади от джоба си малко късче тъмна хартия и ми го показва.

— Това, за твое сведение, е фотографска хартия. Сложихме я на тъмно в дъното на чекмеджето на Димов и на тъмно я извадихме. И все пак, оказа се, че тя е осветена. Сега ясно ли ти е?

— Какво чекмедже бе? — казвам аз ядосано. — Аз бях вън от стаята. За какво чекмедже и за какви хартии ми дърдориш?

— Пребъркайте го! — нарежда с мекия си гласец Димов и нетърпеливо подхвърля ключовете от колата в ръката си.

Гарвана и Смока дружно се спускат към мене и като ме блъскат и безмилостно дърпат дрехите ми, бързо и грижливо ме обискират. Ключовете, разбира се не са в джобовете ми. Може да съм новак, но не съм съвсем дете.

— Откъде у тебе толкова пари? — пита Димов, след като грижливо преброява банкнотите от портфейла ми с късите си пълни пръсти.

— Нали оня ден ми платихте заплатата?

— От „оня ден“ са минали още пет дни. През това време да не си просил?

— Той само днес плати шестдесет франка сметка — обажда се Тони, като отбягва погледа ми.

Младенов, който през цялото време мълчи, се помества неудобно.

— И тая вечер си водил на гуляй дъщерята на Младенов — допълва Димов. — Откъде толкова пари?

— За тая вечер бай Марин ми даде пари — отговарям. — Дори ми даде повече, отколкото похарчих.

— Бай Марин ще му даде пари! И то — повече! — изръмжава презрително Кралев.

Младенов, който до тоя миг седи само като фигурант, се помества тежко в креслото си:

— Е, дадох му де! Специално за тая вечер му дадох. Дъщеря ми е дошла!

Старецът лъже по-убедително, отколкото може да му се надяваш.

— Ако искате, подробно ще ви обясня какво съм харчил и какво ми е останало — казвам аз уверено, защото винаги се старая да не нося подозрително големи суми у себе си.

— Само че това не можеш да обясниш! — изръмжава Кралев, като вдига отново черното парченце хартия…

— Това ти го обяснявай. Аз не се занимавам с фотография и не ровя из чужди чекмеджета. Може някой да е отварял чекмеджето, но кой ти дава право да твърдиш, че аз съм го отварял?

— Виж какво, Бобев — спира ме с ръка Димов. — Тия извъртания са съвсем излишни. Ние всички тук добре се познаваме. Само тебе още не познаваме, но вече и ти се разкри. Ти си отварял чекмеджето ми и никой друг. Значи, точка по този въпрос. Остава да кажеш: за кого работиш?

— Няма какво да казвам. Щом сте решили да я карате на вересия…

— Твоя работа. Ако не кажеш, толкова по-зле за тебе. Разбери, че от това, за кого работиш, ще зависи и това, как ще решим съдбата ти. Може просто да те изгоним от Центъра. А може и да те ликвидираме.

Димов замълчава и ме поглежда очаквателно с мазните си сънливи очички.

„Ще има да чакаш“, казвам аз на ума си и също го гледам.

— Щом мълчиш, значи, избираш второто — въздъхва Димов и поглежда часовника си.

После се обръща към Гарвана:

— Всичко готово ли е?

— Всичко е тип-топ, шефе — ухилва се оня с конските си зъби.

— Чакайте де, така изведнаж не става то! — обажда се Младенов и отново се размърдва в креслото си.

— Какво да чакаме? Нови лъжи ли? Те лъжите на тоя край нямат — изръмжава Кралев.

В същия миг Димов прави едва забележим инертен жест с пълната си ръка, която стиска ключовете. Смока и Гарвана се хвърлят върху мене. Единият ми извива китките отзад, а другият наблъсква мръсната си кърпа в устата ми. Ръцете и на двамата са като железни клещи.

— И както си говорихме, без гюрултия! — предупреждава Димов.

— Каква гюрултия! Натискаме му главата във ваната, а после — в Сена. Нека докажат, че не се е удавил, като се е удавил — ухилва се в лицето ми Гарвана и ме облъхва с гнилия си дъх.

Вместо отговор Димов отново прави късия жест с инертно увисналата си китка. Двамата ме повеждат към банята. „Свърши се! — казвам си, понеже не мога да измисля нищо по-окуражително. — Върви да се оплачеш на баща си и на майка си.“

В банята наистина всичко е приготвено: ваната е пълна с вода и отстрани се въргаля голям черен пластмасов чувал, очевидно предназначен за тялото ми. Като в сън чувам оттатък възраженията на Младенов, неговите „не бързайте“ и „не бива така“, и като в сън съобразявам, че тия възражения едва ли ще помогнат.

— Сложи му гривните! — заповядва Гарвана.

В същия миг на ръцете ми, извити зад гърба, щракват белезници.

— Дойде и твоят ред — процежда Гарвана, като ме хваща с цяла шепа за ухото и едва не го откъсва. — Как бих ти смлял мутричката… Ама дип, че шефът каза да няма следи… Как бих те понакълцал…

Той прекъсва мечтите си, защото в тоя миг на входа пронизително зазвънява звънецът и някой почва да блъска с юмруци по вратата:

— Отворете, полиция! — чувам аз ясно и тая зловеща обикновено заповед сега зазвучава в нараненото ми ухо като „Лазаре, стани!“

— Никой да не отваря! — разнася се предупреждението на Кралев.

Обаче тутакси след това прозвучава мекият глас на шефа:

— Тони, отвори!

Човекът, който наднича през вратата на банята, е цивилен, но зад гърба му са изправени трима души от жандармерията с черни униформи и автомати.

Цивилният оглежда внимателно обстановката, после действуващите лица, спира по-продължително очи върху мене и като се обръща към Гарвана и Смока, нарежда с властен жест:

— Хайде оттатък!

И, ето — Центърът отново е събран в пълния си състав в моето студио плюс четирима представители на местните власти.