— Ти ли свърши това?
— Не говори глупости.
— А кой?
Разказвам накъсо и тая история, без да скривам и действията си за прикриване на убиеца.
— Следствието — казвам — не бива да се насочи към артистката…
— Защото и тя е от твоите любовници…
— Хайде, пак глупости! Защото в наш интерес е съмнението — ако има съмнение — да падне върху хората от Центъра, а не върху случайни жертви като Мери. Това ще доведе докрай верижната реакция…
— Боя се в тая верижна реакция от убийства ти да не бъдеш четвъртото звено.
— Може и да бъда, ако не ми помогнеш да намеря колата си. Без кола съм като с вързани ръце.
Франсоаз става и отива към спалнята, където е телефонът, но преди да телефонира, грижливо затваря вратата подире си. Ужасна жена. Груба и подозрителна като данъчен агент.
Тя съмнително дълго се бави в спалнята, но когато отново се появява, откривам причината. Франсоаз е освободила разкошната си коса от бялата кърпа и е облякла хубав копринен пеньоар на сини и бели цветя.
— Скъпа моя, ти си ослепителна в тоя пеньоар — избъбрям аз. И тутакси добавям: — Ще стане ли нещо с колата?
— Не бързай. Наредено е.
Тя сяда срещу мене, слага крак връз крак и ме поглежда замислено:
— Всъщност ти би следвало да бъдеш доволен от развитието на нещата. Противниците ти един подир друг излизат от строя. Значи, би следвало да бъдеш доволен.
— Не съвсем. Димов трябваше да бъде компрометиран с издаването на някои документи. Димов трябваше да насочи беса си срещу Кралев и да почне борба за унищожението на Кралев. А сега се получи тъй, че Димов беше ликвидиран, а Кралев остана.
— Е, нищо. Кралев пък ще унищожи тебе и историята ще приключи. Идеалът затова е идеал, защото никога не се постига напълно.
— Виж какво, Франсоаз: твоите мили реквиеми ме покъртват наистина, но тая малко преждевременна скръб не бива да замъглява разума ти. В обстоятелствата, при които работя, не виждам начин да направя повече. Аз съм почти изолиран и сам срещу цяла банда. Аз съм разкрит и под почти непрестанно наблюдение. Аз съм…
— Скъсявай! — прекъсва ме чернокосата. — Знам достатъчно добре какво си.
— Важното е — казвам, — че нещата се движат в общи линии към предвидения край, макар и не точно по предвидения от нас начин. На теб ти е добре известно, че аз нито съм очаквал, нито съм търсел кръвопролития. Достатъчно беше тия хищници взаимно да се дискредитират. Но тъкмо понеже са хищници…
— Скъсявай! — прекъсва ме отново Франсоаз.
— Така или иначе, Центърът е на път да бъде окончателно ликвидиран в досегашния си вид. Начело с Младенов ще се формира един нов Център, точно такъв, какъвто го желаете — един Център, изцяло подчинен на вас.
— А не мислиш ли, че когато Младенов поеме властта, ти можеш да му се сториш излишен?
— Младенов сам е напълно безпомощен и той си дава сметка за това, когато е насаме със себе си, сега още Младенов има лукса да избира между двама помощници — аз и Кралев. Но когато помощникът остане един, изборът ще бъде решен от само себе си.
— Добре — кима Франсоаз, — ще чакаме да остане един помощник.
Тя запалва нова цигара и издишва към мене гъста струя дим.
— Ти, разбира се, си направил известен оглед в квартирата на Димов. Какво интересно откри?
— Нищо повече от това, което вече знаем. Не разполагах с време за подробно изследване.
— Добре. Нашите хора ще извършат изследването. А сега разкажи ми какво точно говориха ония тримата.
Макар че тоя въпрос идва в края на разговора, аз го очаквам от самото начало и съответно съм се подготвил: предавам подробно репликите, които съм чул, с изключение на тия, засягащи операцията „Незабравка“. Всъщност, понеже знам задълженията си, споменавам и операцията, но с една малко смътна фраза:
— …Ставаше дума и за обмислянето на някаква операция, но не можах да чуя нищо определено, защото тъкмо тогава ония дойдоха…
Не мога да си позволя да кажа повече, защото ме е страх, че ако шефовете на Франсоаз и Льоконт узнаят преждевременно подробностите по операцията, могат брутално да се намесят и да провалят целия ми план. Не е нужно тъкмо преди края да създавам ситуация, при която Кралев би могъл да се изплъзне. Аз имам да уреждам сметки с тоя човек.
За моя изненада и облекчение Франсоаз не проявява особен интерес при споменаване на операцията.
— Хубаво — промърморва тя и пуска още една струя дим в лицето ми. — Да видим сега оттук нататък.
Излагам набързо плана за най-близките си действия. Франсоаз кима или прави къси бележки. После, когато свършвам, тя отново ме поглежда с оня поглед, който пронизва очите ми и излиза от тила ми.
— Добре. И помни какво ти казах: хлътнеш ли, знай, че си сам. Ако се опиташ да се позовеш на нас, това само ще отегчи положението ти.
Тя изгася цигарата си и става.
— В случай, че има нещо, можеш да ми телефонираш. До обед съм тук. Ще бъда в къщи и след седем вечерта, ако ти трябвам по работа.
— Трябваш ми — промърморвам, като също ставам. — Ужасно ми трябваш.
И прегръщам раменете й през копринения пеньоар. Тя ме улавя за ръката и деловито поглежда часовника ми:
— Всъщност бих могла да те позабавлявам един час. Макар че с всички тия твои женски връзки ти съвсем не го заслужаваш. Какво да правя, такава съм: умирам за дебютанти.
Аз също умирам за такива нежни женички. Затова затягам прегръдката, като мисля разсеяно, че на такива като нас не е писано да останат насаме дори в леглото. Може би тъкмо затуй Франсоаз никога не изрича нежни думи, уверена, че в същото това време един магнитофон наблизо се върти, готов да запечата за вечността отлитащия миг. „О, миг, поспри!“, както бе казал Фауст или някой друг.
* * *
Когато някой върви по петите ти, логично е да се стремиш да му се изплъзнеш възможно най-бързо. Понякога обаче по-просто е да тръгнеш насреща му и да кажеш: „Здрасти, как е работата?“
Моят случай е тъкмо от тоя род. След като предната вечер съм заловен на местопрестъплението, след като съм бил следен из целия град, след като най-сетне ми е била задигната колата от хората на Центъра, аз отивам към десет часа в същия тоя Център, позвънявам, минавам нахално край Гарвана, който ми е отворил и ме гледа зяпнал от учудване, и спокойно влизам в стаята си. Хвърлям на масата купчината нови броеве, току-що взети от печатницата, сядам на стола и поставям краката си върху бюрото, според изискванията на най-доброто американско възпитание. Малко по-късно в стаята влиза Младенов. Вестта за убийството на Димов очевидно вече е стигнала до Центъра, защото Младенов е поизправил костеливата си снага и в походката му се долавя достойнството на истинския шеф. Той поглежда с явен укор поставените ми на масата крака, но понеже не благоволявам да променя позата си, минава на въпроса:
— Емиле, мисля, че се разбрахме: твоето по-нататъшно оставане в Центъра е нежелателно.
— Както виждам, ти май вече си ръкоположен за шеф — отвръщам аз, без да се стряскам от важния му вид.
— Има нещо такова. Тази заран тук станаха някои разговори с отговорни хора и ръководството бе поверено на мене. Между другото ми беше напомнено, че ти трябва да бъдеш незабавно отстранен от Центъра. Следва да ти кажа, че дори от страна на едного — старецът натъртва на местоимението — бяха направени обидни намеци, че съм бил под твое влияние. Това още повече налага да напуснеш незабавно Центъра.
Би трябвало да отговоря: „Осигурих ти, значи, добро наследство и шефско място, а сега ми обръщаш гръб. Чакай, старче, тия работи така не стават.“ Но това са детинщини и после, човек не може да приказва свободно в една стая, където всичко се подслушва. Затуй се задоволявам да измърморя:
— Умрял съм ви за Центъра. Донесох екземпляри от новия брой, защото такава ни беше уговорката. За другото не се вълнувай. Можеш да смяташ, че не се познаваме.
Младенов понечва да изяви някакъв лицемерен протест, но пресметливостта му надделява и той казва сухо: