После се раздава специфичният и еднакъв по всички краища на света тропот на падащите върху ковчега буци и опечалените почват да се разотиват. Най-първо тръгват Димов, Кралев и Младенов, последвани от Гарвана и Смока, а подир тях се заточват представителите на емигрантските фракции. Аз стоя малко настрана, между един кипарис и една обрасла в мъх каменна алегория, и очаквам тръгването на Мери Ламур, за да я сподиря. Но Мери също не бърза и чака да си отидат другите, застанала в сянката на някакъв параклис. Най-сетне, когато всички се изнизват, тя приближава до пресния гроб и крадешком поставя върху пръстта букетчето незабравки, което досега е крила между ръкавиците и чантата си. Трогателно и дискретно.

Когато приближавам до опечалената, едрото й тяло едва не подскача от уплаха.

— Трябва да поговоря с вас час по-скоро и насаме — избъбрям аз.

Жената не изглежда прекомерно смаяна от предложението ми, но поклаща глава:

— Изключено. Димов ще ме чака в колата.

— Тогава ще се видим по-късно…

— Къде?

Назовавам един адрес, който едва тая заран съм научил от Франсоаз.

— Кога?

— Подир един час. Може ли?

Тя кима. После се оглежда бдително и отминава към изхода.

Почаквам още няколко минути, за да бъда сигурен, че всички опечалени са се пръснали, след което на свой ред излизам и се отправям към ягуара си, гариран малко настрани, по булеварда.

Квартирата на фобур Монмартър, за която съм получил ключ от Франсоаз, се оказва полутъмно, но уютно апартаментче, добре обзаведено с всичко необходимо, включително — по всяка вероятност — и с подслушвателна апаратура. Последното в момента е за мене без значение, стига подслушвачът да не бъде Димов.

В хладилника на кухнята откривам с приятна изненада бутилка рикар и газирани води. Наливам си една умерена доза от жълтеникавото питие, запалвам една „зелена“ цигара и сядам да отдъхна в малкия хол. Мебелите в хола са износени, но достатъчно удобни за делови срещи с анонимни лица. Има дори една малиново-червена кушетка, над която е окачена порцеланова чиния с надпис: „Не прави любов в събота, защото няма да има какво да правиш в неделя.“ Уместно предупреждение — решавам на ум, макар днес да не е събота, след което минавам на други въпроси.

Смъртта на Тони бе настъпила вчера следобед, тъкмо един ден след като Димов бе влязъл в притежание на записите. Тони бе почувствувал внезапно прилошаване, додето се черпел с Гарвана в кафенето на българина, а малко след това бе починал. Домашният лекар на хората от Центъра — един емигрант с голяма плешива глава и тъмни очила — бе констатирал сърдечен удар вследствие злоупотреба с алкохол. Тая диагноза бе твърде правдоподобна за случай като Тони и все пак никой не бе й повярвал. Отношенията на Тони с Мери Ламур, изглежда, отдавна бяха публична тайна. Затова всички смятаха, че причината за сърдечния удар се е криела в последната чаша на покойния, която Гарвана му бе донесъл по заповед на шефа си. Така или иначе, никой не мислеше да рови една история, която не засягаше никого освен потърпевшия и към която властите също не проявиха интерес.

Допивам чашата и поглеждам часовника си просто за справка, защото от жени като Мери Ламур е лекомислено да се очаква точност. Двадесет минути след определения час на вратата се позвънява и аз ставам да посрещна гостенката.

— Едва се измъкнах. Не успях дори да сменя костюма си — обяснява тя, леко задъхана, като оглежда бегло обстановката, вероятно за да провери дали квартирата има будоарен или делови характер.

Жената сяда на дивана, хвърля чантата и ръкавиците си и въздъхва:

— Нашият Димов е станал напоследък един подозрителен…

— Надявам се, че не ви е проследил. При дадените обстоятелства това не е твърде желателно.

— Не бойте се, аз не съм вчерашна — успокоява ме тя.

Тия думи ми припомнят тутакси нейния хитър маниер да се оглежда на всички страни, но аз все пак не съм напълно спокоен. Мери Ламур се обляга на дивана, кръстосва масивните си бедра и ме поглежда с окуражаваща усмивка. Черният костюм, който носи, е строго траурен, но гледката под високо вдигнатата пола малко накърнява скръбното впечатление. Впрочем едрите оголени бедра не ме интригуват особено: не съм по склонните към затлъстяване жени.

— Касае се за вашия живот — казвам аз вместо предисловие.

Мери тутакси отпуска нозе и се навежда напред.

— За моя живот? Искате да кажете…

— Именно — кимам. — Животът ви е в опасност. Причината за смъртта на Тони ви е вече известна, нали?

— Разбира се: сърдечен удар.

— Изглежда, вие сте единственият човек сред емиграцията, който още не е в течение. Тони не умря от удар, а беше отровен. Отрови го Димов или по-точно Гарвана по заповед на Димов.

— Не е възможно…

— Вярвам, че се досещате защо Димов отрови Тони. Остава да ви запозная с някои подробности. Вие сте си правили срещите с Тони в хотел „Сен Лазар“. Обаче разговорът между двама ви при последната среща е бил записан на магнитофон…

— Не е възможно…

— Съдържанието на тоя разговор е било горе-долу следното…

Повтарям по памет по-важните моменти от записа, без да избягвам еротичните реплики на Мери, както и епитетите по адрес на Димов от страна на Тони. Жената ме слуша, зяпнала почти тъй, както бе зяпнал Смока на погребението.

— Лентата с тоя запис е била предадена от някакъв мръсник на Димов и понастоящем е негово притежание…

— Не е възможно…

— Тая лента именно е причината за убийството на Тони. Боя се тя да не стане повод и за вашата смърт.

Някой друг на мястото на Мери вероятно би ме запитал защо толкова се грижа за съдбата му. Но у Мери подобни съмнения не съществуват. За нея е напълно естествено цял свят да се вълнува за бъдещето на Мери Ламур.

— Той ще ме удуши — прошепва опечалената. — По-ревнив човек от него не съм срещала.

— Може и да ви удуши. Но не веднага. Не по-рано от няколко дни. Ако вие умрете веднага след Тони, това ще събуди подозрение…

— А, добре ме успокоявате!

— Сега не е нужно да се успокояваме, а да вземем мерки. Ако бъдете предпазлива и следвате съветите ми, аз мога да ви гарантирам дълъг живот.

— Какво трябва да правя?

— Ще дойдем и дотам. Кажете по-напред, как стои работата със завещанието?

Мери Ламур ме поглежда подозрително:

— Какво завещание?

— Направил ли е Димов завещанието си във ваша полза? — пояснявам аз.

И като виждам, че погледът на жената става още по-недоверчив, добавям:

— Вижте, Мери: това, което, е ваше по закон, никой не е в състояние да ви го отнеме и никому не бихме позволили да направи подобен опит. Искам просто да знам дали сте осигурена, в случай че с Димов стане някое нещастие.

Жената мълчи известно време, като се взира в острите носове на елегантните си обувки, и напряга мозъчните си гънки. Мислите така ясно се отразяват по овалното простовато лице, сякаш ги гледам на екран. Мери не е съвсем загубена по практическата част и скоро стига до извода, че ако с Димов стане нещастие, тя може само да спечели от злополуката.

— Завещанието отдавна е направено, и то точно по закона — казва най-сетне опечалената. — Вие за какво мислите съм тръгнала с тоя дъртак? Ами че него за нищо не го бива, освен да ме дебне и да ми трови живота. Отначало ме примамваше с дребни подаръци, после, като видя, че на Мери Ламур такива не минават, кандиса и на завещание. На него, санким, му е все едно. И без това няма други наследници.

— Добре — кимам. — Вие, доколкото знам, ползувате колата му, нали?

— Че как няма да я ползувам.

— Отлично. Имате ли отделен ключ?

— Нямам ключ.

— Нищо. Още по-добре. От вас засега се иска следното: ще вземете още днес колата под някакъв предлог. Преди да върнете ключа на Димов, ще извадите медалиона „скорпион“ и ще го замените с тоя тук.

При тия думи подавам на Мери Ламур емблемата, доставена ми от Франсоаз.

— Също като неговата! — възкликва опечалената. — Само това ли е?