И тръгнах за доклад при генерала.

Разказах на генерала „точ в точ“ за обстановката, сред която беше извършено убийството, и му изложих двете хипотези, по които предлагах да тръгнем, за да стигнем до физическия убиец и неговите помагачи: моята хипотеза и хипотезата на инспектора Манчев. Споменах му с няколко думи и за становището на Данчев, Постарах се да не наблягам излишно на „телефонното позвъняване“, защото се надявах, че в процеса на търсенията и тази „случайност“ ще намери своето покритие.

Генералът, човек на години, с посивели коси, мъжествено лице и хитри, малко скептично настроени очи, търпеливо ме изслуша, като през цялото време ходеше из кабинета напред и назад и лениво дърпаше от цигарите, които бяха от второ качество и без филтър. Когато завърших приказките си, той седна на стола пред огромното си бюро, помълча някое време, после снизходително повдигна рамене и разпери леко ръце.

— Като сте тръгнали по този път, действувайте — рече той. — Действувайте, макар да си мисля, че тоя път ще ви заведе в края на краищата до тупик. Защо мисля така — не бих могъл да ви обясня; то е по-скоро едно чувство, повече чувство, отколкото, както се казва, „трезва мисъл“? Да! Има нещо в съзнанието ми, което се съпротивлява на вашите „имуществени“ и „морални“ подбуди? Хм!

Както се полагаше по устава, аз чинно си мълчах.

— Странно! — пак разпери леко ръце генералът. — Да бъде убит в днешно време човек като професор Астарджиев заради някаква си вила — подобно предложение изглежда просто обидно! А това обсебване на антигрипното му откритие направо ми прилича на стока с марка „USA“!

— Предварителното следствие изхожда само от предлаганите обстоятелства, другарю генерал! — не се сдържах.

Той беше от по-старото поколение началници и навярно измерваше нещата с една по-отдавнашна своя мярка.

— Обстоятелства! — възропта той и махна с ръка, сякаш искаше да разреди лютивия дим от цигарата си. — Като чуя думата „обстоятелства“ — рече той, — която вие, по-младите, толкова обичате, знаете ли, налягат ме критични мисли по отношение на вашето обучение, пък и на възпитанието ви!? Обстоятелства! Ами човекът? Какво са обстоятелствата без човека? Вещи, които можеш да местиш и така, и иначе, и да подреждаш една обстановка по свой вкус и разбирания!? Вие сте подредили вещите по един начин; лейтенант Манчев — по друг; той се доближава до вашия стил; а Данчев — на него пък му хрумнало да прави една уредба, коренно различна от вашата? Да, всички вие местите насам и натам едни и същи вещи. Размествате на РАЗЛИЧНИ места едни и същи ОБСТОЯТЕЛСТВА!

Той угаси в една огромна метална пепелница догарящия фас, стоя прав някое време, замислен и намръщен; после се извърна неочаквано рязко към мен:

— Довечера бих желал в 20.00 ч. да ми докладвате докъде сте стигнали! Искам да чуя вашето окончателно мнение.

— Разбрано, другарю генерал! — отрапортувах по уставному.

Той се усмихна снизходително, измери ме с поглед от петите до главата и сви рамене.

— Внимавайте в картинката! — повдигна той показалец. — Ако не установите КОИ и ЗАЩО се е обадил на професора по телефона — да завиете в една амбалажна книжка хипотезата си и да я хвърлите на боклука!

— Ще се постарая, другарю генерал, да изясня и това обстоятелство! — отговорих мрачно аз.

Спуснах се бързешком по стълбите на Управлението и с една служебна кола отхвърчах до отдела, където се помещаваха централните технически служби. Казвам „отхвърчах“, защото заплашително вдигнатият показалец на генерала стърчеше пред очите ми като телеграфен стълб. Тия паши началници от по-отдавнашното време още не можеха да отвикнат от патриархалния си навик да пи смятат за свои и като техни — да ни потупват с подобаваща бащинска строгост, за да ни увират мозъците по-добре?

Отидох при началника на службата по птт, разказах му в телеграфен стил за снощната случка и го помолих да открие на живот или на смърт човека, дето беше се обадил на професора към 11 ч. вечерта.

След като завършихме съвещанието си в апартамента на професора (вечна му памет!), аз пръв се измъкнах навън. Валеше отвратителен сняг, по улицата рядко се мяркаха минувачи. Сняг и пустош — тази комбинация ми е най-противна на душата! Всеки се е сгушил в яката на палтото си или е навел чадър, иди разпознай някого си, ако, не дай боже, си тръгнал да го търсиш! Да разпознаеш някого си, когато се сипе сняг като из фуния — туй става, ама на филм. Не знам защо, във филмите винаги спипват престъпника, когато на гъсто пада сняг или се излива силен дъжд.

Избързах до телефонната будка, за да се обадя на жена си. Трябва да си призная, че откачих слушалката от скобата с малко неспокойствие в сърцето си. Защо? Защото се боях донякъде, че моят зов може да остане без ответ. Случвало ми се е, какво! Жена ми е млада, мъчно понася самотата и когато вечер закъснея повечко — измита се, където й видят очите. При майка си, при приятелки, само да не седи самичка. Затова винаги изпитвам някакво неспокойствие, случи ли се сутрин да й звъня. Знам ли какво ще чуя, симпатичния гласец ли или пиукането на автомата! Които имат млади жени, познават добре тази малка подробност от семейния живот.

Слава богу, тази сутрин нямаше пиукане, а напротив — докато да кажа на милата си „как си, как си!“ — тя ме изпревари, като да беше предварително навита:

— Прибирай се за обяд навреме, Митенце! Ще имаш джоланче с моркови и картофи и пиленце, пълнено с кестени и стафидки!

Закачих слушалката, без да продумам слово! След разкоша, който ми обещаваше, имах ли право да и питам дали нощеска си е била вкъщи? Е, аз не бях дърварин, дето слиза в годината еднъжки на село!

Ами потеглих да си гледам работата. За подобни случаи нашият генерал имаше една мъдра приказка. Смисълът и беше такъв: тръгне ли инспекторът за милицията по задачи — домашните си грижи трябва да захвърли в първата изпречила се пред очите му кофа за боклук.

А кофи за боклук — комай пред всяка сграда. Когато господ е сътворявал софиянеца, навярно първата вещ, която му е посочил многозначително с показалеца си, ще да е била… кофата за боклук.

Не съм твърде пъргав в ходенето, особено когато пада голям сняг, затова се върнах повторно до телефонната будка и поисках от оперативната транспортна служба да ми изпратят служебна кола.

И докато чаках колата, отново претеглих в ума си моята хипотеза и предложението на майора. Ако аз например заемах мястото на майора, непременно щях да харесам такава хипотеза. И ако някой ми кажеше, че смята за възможно Красето да убие сам професора, щях да заповядам да му проверят незабавно температурата, при по-висока температура човек какво ли не приказва. А ако някой ми заявеше, че тоя франт Беровски е извършил клането или пък онази кукла му е помагала, щях, честна дума, да си умра от смях?

Разбира се, аз не съм от тия, дето мижат, колчем минават покрай хубавото. Нашия човек си го бива в разпитването! Майсторски разпитва, следователски. Защо му е трябвало да се прехвърля на оперативна работа!

Също като моя колега Данчев! Той да беше отишъл в киното да работи, филми да прави — цена нямаше да има. Можеше и премията „Оскар“ да получи. Фантазира, и важничи, и кучешки зъби му е дал господ, но едно си няма — нюх. Това, дето отвежда гончето точно под храста, където клечи дългоухият. Нюхът не иде от книгите, както си мислят някои по-учени хора. Той е дарба. Или я имаш тази дарба, или я нямаш. Край!

Яд ме е за тия неща, иначе какво ми влиза в работата, всяка коза виси на своя си крак. Аз нямам висше юридическо, но имам 15-годишна практика в службата и от опит знам, че доста грешат ония, които си мислят, че тази работа — откриването на убиеца — става по писани правила. Знаеш правилата, командуваш според тях и си сигурен, че държиш убиеца в ръцете си, хе, хе!

Нищо. Довечера ще видим дали Кодов и Беровски са действували поотделно, или в съдружие. Моята задача — както началството я определи — се състои в това: да открия кой е човекът с червеното шалче и сивата шапка. Ако човекът с червеното шалче е д-р Беровски, както твърди благонравната леля Мара и както и самият аз предполагам, историята около убийството на професора ще да се е развила по следния начин: