Данчев седна на мястото си, запали цигара и пое дълбоко от дима. А на мен ми стана горещо, въпреки че парното в салона не беше пуснато на високи обороти.

— Много се изсилваш, драги колега! — обади се след кратко мълчание Манчев. — Представи си, че позвъняването по телефона е било предварително уговорено и уредено? Проста работа! Какво невъзможно има за едно предварително уговаряне например еди-кой си да позвъни точно в еди-колко си часа? При условие че този „еди-кой си“ е доверен човек. А? Какво невъзможно има тук…? А твоят идиот е просто една смешка, извинявай!

Данчев сви вежди, стисна устни и лицето му доби зъл израз.

— Твоето уговорено обаждане по телефона е вероятност, равна на нула! — изсумтя той, без да става. — Защото нито Кодов, нито Беровски са такива безумци, че да заложат живота си в ръцете на едно „трето“ лице! Когато някой замисля опасно и вулгарно убийство, той се бои дори от себе си, и в себе си се съмнява, че може да се издаде, и поначало не се доверява никому — ни на баща, ни на брат. Само в света на професионалните престъпници са възможни подобни договаряния, там за издайничество се плаща с куршум, по какви професионални престъпници са Кодов и д-р Беровски?

Този път Манчев изпадна в необичайно за него мълчание, сетне се обади с глас, в който не звучеше предишната сигурност:

— Аз мисля, че ти довеждаш някои неща до крайност, любезни! Има и такива приятели, които са готови по-скоро да умрат за приятеля си, но да не го издадат!

— Стига, моля ти се! — сряза го Данчев, като че ли моето присъствие беше се изпарило. — Ако ти откриеш телефона, по който „близкият“ приятел на Кодов или на Беровски уж се е обадил на професора; и откриеш самия този „близък“ приятел, разбира се; и му внушиш да направи самопризнания — само в такъв случай прокурорът ще даде ход на това дело, като се опре на хипотезата ви, че Кодов е извършил убийството, или „сосието“ Кодов-Беровски. Ако постигнеш всичко това, ти ще си един Шерлок Холмс на XX век!

— Хе, хе! — каза Манчев, без да се засмива.

После Манчев разправи една история, ни в клин, ни в ръкав, филм някакъв; как един известен гангстер се обадил на дежурния инспектор от полицията и му съобщил името на улицата и номера на къщата, където току-що бил извършил убийство; и че очаквал полицията, за да се предаде, понеже тази работа му била омръзнала вече. Инспекторът пристигнал на посочения адрес, намерил трупа на убития, а до него — свалената слушалка на телефона, и един магнетофон до слушалката, който непрекъснато въртял думите на „покаялия“ се убиец.

— Хе, хе! — Манчев истински се засмя над измислицата си. — Може би в случая — рече той — Кодов или Беровски да са погодили един такъв номер на професора. А защо не? Не е кой знае колко мъчно. Нали, другарю майор?

Не ми се приказваше. Дърпах от цигарата си и разсеяно гледах как зад стъклата на прозорците се сипеше кротък сняг.

В този, бих казал, критически психологически момент в салона се втурнаха двамата сержанти Рашко и Наум. Рашко, по-здравеняк и бабаит, носеше в прегръдките си една сива касетка от дебела ламарина, голяма колкото двуседмично прасенце. Наум вървеше подир другаря си с физиономия на средновековен алхимик, открил ненадейно вълшебната формула за превръщане на желязото в злато.

Рашко остави касетката на масата, въздъхна с облекчение и победоносно ме погледна:

— Открихме тази вещ в килера, другарю майор! — рапортува той. — Беше затрупана под куп вехтории.

„Голяма работа!“ — рекох си наум.

Но Манчев се отнесе към тази находка много по-бурно!

— Другарю майор! — подскочи той от мястото си и заситни бързо с късите си крака към масата. — Главата си залагам, че тъкмо туй нещо е предала Дора Басмаджиева на човека с червеното шалче!

Надежда просветна в душата ми, сякаш през шубраците на амазонския лес видях началото на спасителна пътечка. Макар да беше все още рано за светъл оптимизъм и розови надежди, дощя ми се да протегна ръка на добросърдечния инспектор, набит като чувал е картофи и дебелак по дух.

Вратичката на касетката не беше заключена. Манчев вмъкна в ключалката острието на ножчето си, подръпна и една купчина книжа тутакси се изсипа на масата: квитанции за електричество, за топлата вода, за телефона, разписки за закупени дребни вещи от битов порядък. Съвсем в стила на скъперника-професор! Но две неща ми направиха по-особено впечатление: писмо от Либия, на чийто печат личеше скорошна дата, и едно обемисто тефтерче, натъпкано с изписани химически формули и скици на бактерии и вирусови микроби — едни имаха форма на пръчици, други приличаха на гадно нагънати косъмчета и колелца.

Взех писмото, изпратено от Либия, и отидох да го прочета до прозореца. Радой пишеше на баща си, че щял да пристигне в София към 10-ти януари, че се радвал на намерението му да припише вилата в Бояна на Надя и че нямал особено мнение относно НАСЛЕДЯВАНЕТО (к.м.) на апартамента. По този въпрос щял да вземе окончателно решение, след като чуел мнението на сестра си. Съветваше го да щади сърцето си и го поздравляваше с Новата година.

Какви изводи трябваше да се направят от това писмо? Първо: че Кодов можеше да си живее спокойно, вилата в Бояна му беше „вързана в кърпа“. Кодов нямаше причини да се бои от шурея си, тъй като той не предявяваше никакви претенции към боянската вила. Кодов нямаше основание да се бон и от тъста си, в смисъл че под влиянието на Радой ще се отметне от решението си да прехвърли боянската вила на дъщеря си. Следваше законният въпрос в такъв случай: за какъв дявол му беше необходима смъртта на професора? Защо трябваше да го убива? Наистина за какъв дявол?

Апартаментът? Е, разбира се, Надя имаше амбиции по отношение на апартамента, но от писмото на Радой не можеше да се разбере дали Дора беше включена в аритметиката, тоест дали професорът щеше да се поддаде на изкушението да ощетява дъщеря си за сметка на своята държанка.

Тук имаше за моя радост едно „НО“.

Това „но“ пронизваше като с рентгенови лъчи неясностите и даваше възможност на предварителното следствие да избегне всякаква прилика с прочутата картина „Бой на негри в тунел“.

1. Известно ли беше Радоевото писмо на Кодов? Ако Кодов е действувал самостоятелно, бездруго той не е бил запознат със съдържанието на писмото. Той е живял със страха, че тъстът му ще прехвърли боянската вила на Радой. И за да не допусне боянската вила да бъде прехвърлена на Радой, решил да убие тъста си.

2. Каква е гаранцията, че от касетката не е бил изваден някакъв ВАЖЕН документ — например отнасящ се до наследяването на апартамента?

3. Тефтерчето с формулите. Ако това тефтерче е открило пред д-р Беровски пътя към СЛАВАТА, от само себе си се разбира, че присъствието на професора в играта е станало ненужно? Или още по-точно — че професорът е трябвало да бъде ИЗВАДЕН от играта, за да може Беровски да се възползува от формулите.

И тъй, вече имах чувството, че държа юздите на понататъшните издирвания в ръцете си. Нека Данчев си мънка за своя телефон. Добър е господ, с помощта на писмото от Либия и с добрите услуги на тефтерчето — ще се оправим някак!

Оставих писмото обратно в касетката и потърках ръце, както правеше Манчев. Хубав сняг валеше навън!

Часът беше единадесет. Казах на сътрудниците си:

— Възлагам на лейтенант Манчев да докаже, че тази касетка е била отваряна от Дора Басмаджиева и д-р Петър Беровски. За целта той трябва да проучи кой е бил човекът с червеното шалче и сивата шапка и къде е била носена тази касетка. Освен това той трябва да събере данни кога д-р Беровски е излизал вчера от службата, от колко часа до колко и къде е ходил из града. А вие — обърнах се към Данчев, — вие вървете по пътя на вашата хипотеза, търсете си вашия идиот!

— Хе, хе! — засмя се тихичко Манчев.

Изказах благодарност на сержантите за ценната им находка, поръчах им да са внимателни към Басмаджиева, но да не я допускат до телефона. Заповядах на инспекторите да се явят на оперативно съвещание днес на същото място в 17 часа.