— После ще ти обясня — каза Авакум. — И така, ти си излязъл в 5 ч. без четвърт. Толкоз си бил НЕ НА СЕБЕ СИ, че просто не си забелязал как ходиш — тичал ли си като подгонен или си се влачил като пребит. Всъщност в някои участъци от пътя ти си тичал, а в други си кретал. Ритъмът на ходенето ти е бил в пълен синхрон с душевното ти състояние. Но, едно на друго, ти си взел пътя от Астарджиев до дома си за около 15–20 минути. Влязъл си в твоето холче съсипан, захвърлил си шапката си върху стола, който е от дясната страна на масичката със списанията, сгушил си се в палтото си и така си стоял, вцепенен от студ и мъчителни преживявания, около пет минути. После, пришпорен от великия си инстинкт за самосъхранение, скочил си на крака, взел си шапката си и си хукнал час по-скоро да дойдеш при мен. Но от вълнение и бързане вместо да вземеш шапката си от стола, ти си грабнал шапката, дето е върху закачалката. В тоя час върху закачалката се е намирала твоята сиво-бяла лятна шапка. Поради тази малка грешка, любезни, ти пристигна при мен по зимен балтон и с лятна шапка, лицето ти има още сиво-синкав цвят, а в очите ти още се чете ужас. Искаш ли да се видиш на огледалото?

— О, не! — казах тъжно аз.

Помълчахме.

Той наля в чашката ми коняк, наля и в своята, изправи се и отсипа няколко капки на пода.

— Вечна му памет на професора! — каза той. — Лека му пръст.

Краката ми трепереха, коленете ми бяха като размекнати. Изморил се бях от бързане, пък и улиците бяха хлъзгави! Но се изправих по мъжки и с разтреперана ръка също отлях на пода няколко капки.

— Мир на праха му! — промълвих аз, удивен и смутен. После попитах Авакум: — Надя ли те уведоми по телефона за събитията, които се случиха през нощта?

В трапчинките около устата на Авакум се мярна едва забележима добродушно-иронична усмивка.

— За мен, драги мой, дъщерята на професора не е просто Надя, а Надя Кодова. Хората около професора са ми чужди, включително дъщеря му, и ти знаещ добре, че аз поддържам с тях само формално познанство. Аз съм последният човек, на когото Надя Кодова-Астарджиева би се обадила за каквото и да било. Дори за смъртта на баща си.

— Но все някой ти е разказал за събитията! — настоях. Бях още развълнуван и в гласа ми прозвучаха нервни нотки.

Авакум ми доля коняк, изпуфка няколко клъбца дим, като гледаше вторачено в огъня, сетне отиде до широкия портал, който гледаше към терасата на къщата, и разтвори завесите. Беше настъпило бледосинкаво утро. Продължаваше да се стеле сняг.

— Преди няколко години ме посъветваха да се запозная с професора — каза Авакум, като отново седна в креслото си. — Нямаше никакво подозрение срещу него, напротив, славеше се с име на много честен и лоялен учен. Но беше виден микробиолог, работеше в секретна лаборатория, боравеше с отрови, накратко — можеше да стане примамка на чуждо „внимание“. Затова ме посъветваха да се запозная с милостта му, което на служебен език означава, че съм натоварен да подуша „вълка“, ако „вълк“ изобщо се появеше около него.

— Ето значи какъв приятел си бил на професора! — рекох аз.

Авакум не обърна внимание на бележката ми, а продължи:

— Но през тия години никакъв „вълк“ не се появи около професора, а се случи така, че аз се сприятелих с него. За покушението научих снощи. Обадиха ми се хора от моя отдел, които поддържат връзка с управлението на милицията.

— Значи бил си навреме уведомен? И защо не дойде веднага?

— Защото, драги, това е случай на криминалната милиция. Убият ли човек — криминалната милиция започва разследване. Случва се да се води и паралелно разследване, разбира се, стига на „съответното“ място да решат, че е необходимо и че си струва. Аз бих проявил интерес към случая, но за тия неща мислят други, аз само изпълнявам.

— Възможно ли е да е убит от чужди агенти? — попитах.

Авакум не ми отговори, но се усмихна пренебрежително и повдигна рамене.

— Тогава? Кой може да има полза от смъртта на професора? Или чии интереси професорът е застрашил, та са решили да го премахнат? Да не би пък да е станал „персона нон грата“ за чужди фирми, производителки на серуми?

— Ти да не си чел наскоро някое романче от „черната серия“?

— Все пак — рекох — ти имаш нещо предвид, нали?

Една замислена усмивка премина през устните на Авакум, но очите му продължаваха да гледат студено.

— Нямаш ли нещо предвид? — повторих въпроса си.

— Имам! — той разпери леко ръце. — „Човек — това звучи гордо, но от човек може всичко да се очаква.“ Такъв е моят девиз, него имам винаги предвид.

Навън, зад стъклата на портала, синкавото утро беше се поизбелило вече. Продължаваше кротко да се сипе сняг.

Когато си отиде последният от Астарджиевите гости, ветеринарният доктор Анастаси Буков (тоя човек ми се видя доста опечален, за разлика от другите), аз свиках в гостната малко съвещание, за да обобщим постигнатите дотук резултати от нашето предварително следствие. Освен двамата инспектори Данчев и Малчев, поканих и сержантите Наум и Рашко, та още докато бяха в подстъпите на голямата криминалистика, да гледат как по-горното началство работи и се учат на майсторлък. Рашко беше приказлив и отговорен човек, добродушен по нрав, а Наум ходеше като че ли все нахокан от някого и имаше вид на човек, комуто предстои да си вади кътен зъб. За да има вид на строг човек, Рашко носеше късо подстригани под носа си мустачки, а Наум, обратно, за да изглежда на човек с широко сърце и склонен към философски размишления, носеше тънки мустачки, извити подковообразно около издадената му напред четвъртита брадичка. Някой някога си му беше показал картинка на старовремски арабски халиф и, кой знае защо, той беше възприел тази картинка като образец на „голям“ човек, комуто си струва да подражава.

Понеже отворих дума за сержантите, толкова повече следва да кажа две приказки и за моите двама лейтенанти. Манчев беше човек на „опита“, а Данчев — на „размишлението“, тоест на „мисълта“. Манчев беше женен, обичаше да се показва с жена си на публични места, имаше слабост към хубавото ядене, дългите вратовръзки и излъсканите до блясък обувки. Данчев беше ерген, отнасяше се скептично към семейния живот, рядко слагаше вратовръзка, беше скъперник, обичаше да пие бира, но на чужда сметка.

И така, налагаше се да направим обобщение на извършената дотук оперативна работа. Трябва да си призная, че изминалите часове не бяха си отишли, без да ни ударят печата си. От гледище на кондиция не се чувствувах цар, откакто бях започнал следствието, бях изпушил почти едно пакетче цигари, в устата ми горчеше, сърбяха ме очите. Търках пустите си зъркели с опакото на дланта, както правят децата, когато ги налегне сън. Но не ми се спеше, ако се опънех на канапето, щях да се въртя насам и натам като някакъв жалък неврастеник, само една умора дето беше ме натиснала. И както палех последната си цигара, мина ми през ум, че за пръв път усещам някак си предметно умората — като че ли носех на главата си шапка от олово, но невидима за когото и да било, дори и за милостта ми. „Умора ли?“ — сепнах се аз, вглеждайки се скъпернически в цигарата, която димеше разточително между пръстите ми. „Моля, моля! Вие за какъв ме смятате? Като не съм от ПРОФЕСИЯТА, а ида от преподавателската КАТЕДРА, мириша на мляко, така ли?“ Всмукнах дълбоко от цигарата и си рекох: „Е, добре, мислете каквото си щете! По дяволите! Вие скоро ще видите с кого си имате работа, о, много скоро!“

Като направих усилие да килна по-назад оловената си капела и да изляза решително пред мъглата, която все повече се стелеше наоколо ми, рекох:

— Внимавайте, защото в случая е убит не кой да е, когото познават само един файтон хора и на чието място кадровикът може да тури всекиго! Съвсем не! Премахнат е насилствено един голям учен. И затова, както се казва, опичайте си акъла и внимавайте в картинката. Така? Вчера беше Ивановден, нали? Е, добре, професор Иван Астарджиев, макар че е биолог и началник на изследователска лаборатория при Института за вирусологични проучвания, решил да си отпразнува именния ден като хората. Бидейки вдовец и живеейки самотно, той взел мерки да събере в къщата си една приятна компания от близки хора. Ето защо поканил на вечеря дъщеря си Надя и зет си Красимир Кодов. Сина си Радой не можел да покани, защото същият живее понастоящем в Либия, където работи като инженер-нефтодобивник. Затова пък направил чест на първия си помощник доктор Петър Беровски, на сътрудника си доктор Анастаси Буков и на лаборанта си Веселин Любенов, кандидат на науките. Една компания, както се казва, „от лъв нагоре“, тоест все видни хора.