Казах на Кодов, че ако свидетелите потвърдят думите му, той ще бъде освободен не по-късно от 8 часа.

Преди да се сбогуваме, аз го попитах:

— Според тебе професорът имаше ли врагове?

— Освен тия негови грипове, други врагове нямаше — отвърна Кодов.

Чувствувах се замаян, объркан и отчаян като ония нещастни кучета, дето стопаните им ги губят в самия най-оживен център на града.

Любенов ме чакаше в гостната на покойния професор Астарджиев.

— Любенов — рекох му, — професор Астарджиев прочете ли снощи едно писмо от сина си Радой?

— Прочете го! — каза Любенов.

— Заяви ли професор Астарджиев, че ще прехвърли вилата си в Бояна на дъщеря си Надя?

— Заяви.

— Съобщи ли за намерението си да припише своя апартамент на доктор Петър Беровски?

— Съобщи.

— В колко часа прочете писмото и направи това съобщение?

— Беше около десет часът.

— В такъв случай Кодов и Беровски са хората, които са имали въпиещ интерес професорът да остане жив — поне до деня, в който ще успее да уреди „де юре“ наследствените им права. Това са хората, които са били най-малко заинтересовани и най-малко облагодетелствувани от една евентуална негова преждевременна смърт. Така ли е?

— Хм? Сигурно! — повдигна Любенов рамене.

— Доктор Анастаси Буков ще потвърди ли твоите показания?

— Има си хас да не ги потвърди! — усмихна се Любенов.

Благодарих му и го изпратих да си върви.

Дора Басмаджиева ме очакваше в спалнята на Радой. Тя беше облякла палтото си, готова беше за излизане, стоеше в средата на стаята и ме гледаше с нескрито озлобление.

— Нямате никакво право да злоупотребявате с търпението ми! — рече тя.

— Моля ви се! — разперих аз ръце. — Вие можете да си ходите, когато поискате! Ако щете — още в тоя момент!

Тя тръгна към вратата.

— Само на един въпрос бих ви помолил да ми отговорите — по въпроса за ключа от черпня вход. Как тъй се случи, че забравихте да заключите тоя вход?

Както беше сложила ръка върху дръжката на вратата, тя се извърна към мен и злобното изражение на лицето й тутакси се стопи. Сега тя приличаше може би най-истински на себе си: беше нежна, но с хладна хубост, чувствителна, но с пресметлив ум.

— Когато вчера чух професора да се прибира, стори ми се, че разговаря с жена. Помислих, че е дъщеря му Надя. А с Надя не исках да се виждам, нито пък той желаеше да се състои тъкмо на именния му ден такава среща помежду ни. Избягах в килера. После чух външната врата да се затваря, тогава се измъкнах през черния вход и се спуснах по стълбите. Ключът остана в мен.

Тя извади от чантичката си два ключа и ми ги подаде.

— Единият е от главната врата, другият, по-малкият, е от черния вход. Преди един час донесоха бърза телеграма от Радой, че утре пристига със самолет. Предайте му, моля, тия ключове, тъй като той се явява пряк наследник на баща си.

Тази хитра хубавица беше ли отваряла касетката на професора и успяла ли беше да прочете писмото на Радой? Ако съдех по агресивното й държане тази сутрин, тя беше прочела писмото. Впрочем чела или нечела — това нямаше значение вече, представлението, което аз режисирах, беше приключено.

— Благодаря! — кимнах й и прибрах двата ключа.

Тя натисна дръжката на вратата и по лицето и се изписа едно малко смущение. Попита ме, преди да излезе:

— Нали вие няма да изобличите брат ми заради… оня котлон?

Махнах отегчено с ръка.

— Той е болнав, необходими са му допълнителни средства, за да си набавя някои неща! — рече тя.

— Лека нощ! — махнах й за втори път с ръка и обърнах гръб.

После, като излязох в коридора, сержантът Наум ми подаде един запечатан плик. От службата за птт проучвания ми съобщаваха, че на 7 срещу 8 януари т.г, към 11 часа вечерта ПО ТЕЛЕФОНА НА ПРОФЕСОРА СЕ ОБАДИЛ КМЕТЪТ НА РОДНОТО МУ СЕЛО. Разговорът продължил 3–4 минути. Сетне бил внезапно прекъснат ОТ СТРАНА НА ПРОФЕСОРА, а след 1 минута от централата преустановили връзката. Телефонът на професора продължил да отбелязва „заето“ още доста време.

И така, всичко заставаше постепенно на мястото си, за да се разкрие пред очите ми безутешната и отчайваща картина на една пълна неудача.

Започнахме заключителното си съвещание точно в 5 часа следобед. Най-напред дадох думата на инспектора Манчев.

За разлика от тази сутрин, той беше без настроение, изглеждаше като да страда от зъбобол, не му се приказваше твърде.

— Както вие мислехте, другарю майор — започна той, — и аз мислех, че доктор Беровски е един от участниците в убийството. Издирванията ми за съжаление доказаха обратното. Тоест — опита да се поправи той — не за съжаление, а за негово щастие, не знам как точно да се изразя.

— За негово щастие! — каза Данчев.

— Добре, за негово щастие. Човекът с червеното шалче и със сивата шапка, дето пристигнал с такси вчера пред дома на професора към 10 часа сутринта, не с бил никакъв доктор Беровски, ами братът на Дора Басмаджиева, както тя ни уверяваше. Дора Басмаджиева не му е предала никаква касетка за от, почване, а ние заложихме на тази касетка всичките си надежди. Тя му е дала просто едни котлон, за да го поправи на „черно“. Не Беровски значи, а лично професорът е занесъл касетката си при ключаря бай Петър, за да я отключи. Бай Петър отключил тази касетка, но не я заключил повторно, защото на професора му се досвидяло да плати. Обстоятелството, че професорът оставил касетката отключена, показва, че той не е държал особено на книжата, които се намирали вътре. Доктор Беровски и Дора Басмаджиева са прочели писмото на Радой. Това писмо им е вдъхнало надежда, че професорът ще им припише ако не целия апартамент, то поне част от него. Така че само едни побъркани хора могат да убият човек, от когото очакват имот. А тъкмо напротив, Беровски и Басмаджиева не са от тия хора, дето не знаят къде зимуват раците. Според мене и двамата — и докторът, и Дора — за съжаление, пардон, за щастие, нямат пръст в убийството на професора.

Манчев замлъкна, запали цигара и с кисело изражение пое надълбоко от дима.

— Понеже моята хипотеза се схожда с тази на другаря Манчев отчасти или изцяло — рекох, — аз предлагам да се изкажа веднага след него. Имате ли нещо против, другарю Данчев?

— О, моля ви се! — каза Данчев. — Аз и без това правя моите изследвания по съвсем друг път.

— Е, дано вие да ни изненадате с някоя приятна вест! — рекох.

После им разказах всичко, каквото бях чул от Кодов.

Разказах им, че Веселин Любенов беше потвърдил думите на Кодов.

И като капак на тоя разказ прочетох им справката, която бях получил от службата по птт.

След кратко мълчание Данчев каза:

— Какво да се прави, случва се животът да обърне с главата надолу някои наши хипотези. Уж търсим обстоятелствата, които да подкрепят подозренията ни, случва се тъкмо обратното — откриваме обстоятелства, които правят първоначалните ни подозрения на пух и прах. Нещо подобно се е случило и с вас.

— Няма „вас“ и „нас“ — рекох. — Ние действуваме общо, преследваме една цел.

— Това е безусловно вярно, ние преследваме една цел, но ще се съгласите, другарю майор, че по пътя към тази цел вие с Манчев тръгнахте по една посока, а аз, с ваше разрешение, си избрах друга.

Нямах настроение за приказки, затова кимнах в знак на съгласие и го приканих да докладва.

Разказът му се състоеше в следното:

Още в самото начало на предварителното следствие той се усъмнил в подбудите, които ние с Манчев сметнахме, че лежат в основата на престъплението — материалната заинтересованост на Кодов и користолюбивото славолюбие на доктор Беровски. Като изследвал начина, по който било реализирано убийството, той дошъл до заключение, че било извършено „диво“, а дивите убийства според него обикновено се обуславяли от „диви страсти“ и повече или по-малко — от „диви“ по манталитет хора.