— Така ли беше? — обърнах се аз към лаборанта Веселин Любенов.

— Ами… почти! — отговори уклончиво лаборантът.

— Обяснете! — рекох. — Защо „почти“?

— Доктор Беровски иска да каже, че е бил на една-две секунди разстояние от Красимир Кодов, когато Красимир Кодов е произнасял фразата си „Професорът е убит!“ И затова го е чул, защото, казва той, разстоянието между него и Кодов е било равно на някакви си една-две секунди. А според мен — в никакъв случай не твърдя, че съм точен, но така ми се струва — д-р Беровски влезе в гостната 7 до 8 секунди след като Кодов беше произнесъл вече своята фраза.

— Твоите секунди, момчето ми, са били доста длъжки! — усмихна се полуснизходително, полупрезрително д-р Беровски.

— Вие искате да кажете, другарю Любенов, че д-р Беровски едва ли е могъл да чуе думите на гражданина Кодов? — рекох аз с възможно най-спокоен тон, макар че в мен бучеха тържествените химни на сто оркестъра от по сто души. — Помислете си — рекох, — това ваше уточнение съдържа едно много тежко подозрение по отношение на доктор Беровски!

— Какво подозрение? — изправи се от мястото си д-р Беровски. Лицето му се изопна и придоби един суров и зъл израз. — Какво подозрение могат да възбудят срещу мен необмислените приказки на това момче?

— Не закачай следователя, аз ще ти обясня! — стана на свой ред от мястото си окървавеният Красимир Кодов. — Ако ти, докторе, си дошъл 7 или 8 секунди след като АЗ съм съобщил новината на почитаемите гости, ти естествено не си могъл да чуеш от мен нито една думичка. Питанката е такава; като не си чул от мен печалната новина, КОЙ тогава ти е съобщил за убийството! И КАК си узнал изобщо, че моят тъст е убит?

— Ако ти си „откачил“ — каза Беровски, като седна отново в креслото си и сложи крак върху крак, — това не ме учудва ни най-малко, тъй като тази вечер ти си пийна достатъчно винце, за да съзнаваш какво дрънкотиш. Но ме учудва това момче — Любенов! На неговата възраст да нямаш чувство към секундите? И при това той е лаборант, моля ви се! Лаборантът трябва да има чувство дори към частите от секундата, камо ли към самата секунда като единица мярка за измерване на бактериологичните процеси! — Той разпери ръце и по лицето му се изписа израз на безкрайно и на горчиво недоумение.

— Аз изказах само едно свое впечатление! — обади се Любенов. — И не разбирам защо д-р Беровски взима думите ми толкова надълбоко!

— Ха де! — каза с мрачна шеговитост Кодов.

— Вие какво мислите по въпроса? — обърнах се към д-р Буков. — Имате ли мнение за секундите?

— Смятам въпроса относно секундите за мъчно установим! — отвърна тихо д-р Буков. — А може би и за неустановим! — добави той, след като помълча.

Ликуващото бучене на стоте оркестъра в душата ми като че ли взе да позаглъхва. От сто състава бяха останали да свирят навярно само десетина. „Всяко начало е трудно — рекох си наум. — Но работите около Кодов и Беровски така взеха да се завъртат все пак, че ми понамирисва вече на хляб!“

— Благодаря! — кимнах на д-р Буков. — Вие имате право на мнение, разбира се. Но следствието ще реши кое е мъчно установимо и кое е изобщо установимо.

— О, да! — каза д-р Буков.

Надя Кодова-Астарджиева седеше в креслото си, облегната назад и със затворени очи. Какво ли мислеше тя за мъжа си? „Каквото и да мислиш за него, миличка, не бих желал да съм на твое място!“ — рекох си наум.

Изправих се от мястото си:

— Петнадесет минути почивка! — рекох. — Да изпушите по една цигара, да се поразтъпчете. След почивката ще си поговорим пак, но — поединично.

С Данчев излязохме навън да подишаме свеж въздух. По стъмнените фасади на околните сгради не светеше нито един прозорец. Улица „Чехов“ беше пуста и сякаш мъртва.

Сипеше се дребен сняг.

— Другарко Кодова, освен баща ви, кой друг живееше в този дом?

— Баща ми живееше сам. Откакто се нанесохме с мъжа ми в собствено жилище, той остана в апартамента сам.

— Но нали казахте преди малко, че имате брат, който работи в Либия. Когато се завръща в София, не отсяда ли при баща си?

— Отсяда, но бих казала — формално. Повечето време от отпуската си прекарва? — Тя повдигна рамене.

— Да — рекох. — Баща ви е живял сам. Е, добре, но жилището, простете ме за израза — не прилича никак на ергенско, нали?

Личеше си, че тази тема не й беше приятна, но понеже продължавах да я гледам въпросително, тя отговори на въпроса ми подчертано кратко и сухо:

— Баща ми си услови една жена за „икономка“ още в деня, когато ние се изнасяхме.

— Което означава, че той е познавал предварително тази жена?

— Баща ми беше вдовец от двадесет години!

— Имам предвид икономката — рекох.

— Тя е вдовица на един негов бивш колега от института.

— Значи е възрастна жена?

— Не бих казала. Дора е на моите години.

— Жилището е добре поддържано, но що се отнася до следи от женско присъствие — струва ми се, че такива следи не открих.

— Баща ми държеше много на репутацията си, затова не допускаше Дора да живее при него. — Изведнъж устните й се изкривиха и тя каза злобно: — Моля ви да не ме разпитвате повече за тази жена и да не разговаряме повече на тази тема!

— Добре — рекох. — Няма да ви разпитвам повече за Дора. Но бих искал да зная има ли баща ви други наследници, които да предявят права върху този апартамент?

— Освен мен и брат ми?

— Освен вас и брат ви!

— Дора. Тя ще си направи устата.

— На какво основание? Нали не му е била „де юре“ съпруга?

— Но му е била „де факто“ и затова предполагам, дори съм сигурна, че татко и е приписал апартамента.

— А вилата в Бояна? Научих, че баща ви има вила на два етажа в Бояна. Да не би Дора да предяви права и върху нея?

— Не. По отношение на вилата Дора няма да предявява никакви права. Но с тази вила нещата са сложни. Най-напред татко искаше да прехвърли вилата само на мен, чрез фиктивна продажба, затова завеща на брат ми имота си на село — къща с два декара двор. После му дойде друг ум — реши да „продаде“ вилата на брат ми, а на мен и Краси да завещае имота си на село. Той очакваше брат ми тия дни и ако беше го дочакал — нямам представа каква наследница щях да бъда: на вилна къща или на селски имот!

Аз нарочно се усмихнах и попитах:

— Ако не е лична тайна, вие какво бихте предпочели?

— Дъщеря ми е анемична и аз бих предпочела тя да прекарва някой и друг месец по-далеч от София. Но мъжът ми не дава да се изговори за село. — Като спомена мъжа си, лицето й отново сякаш потъмня. — Не знам! — Тя въздъхна и повдигна неопределено рамене.

А в моята душа ония сто оркестъра отново засвириха бравурен марш.

Помолих Надя Кодова-Астарджиева да напусне гостната и наредих да извикат мъжа й, Красимир Кодов.

— Гражданино Кодов — рекох аз, — повторете ми отново какво носехте в ръцете си, когато излязохте от мазето?

— Колко пъти ще ви разправям едно и също! — рече възмутено Кодов и в очите му лумнаха зли пламъчета. — С дясната си ръка носех ножа и каната, а в лявата — паницата с шунката!

— Оставихте ли някъде ножа, каната и паницата, преди да влезете в хола?

— Че защо да ги оставям?

— Помислете си! — рекох.

— Какво има за мислене, дявол да го вземе! — избухна Кодов.

— Кодов — рекох му и повдигнах пръст, — сега ще заповядам да сложат в ръцете ви пълна кана, нож и паница с шунка и ще поискам да видя как ще си отворите външната врата, без да оставите тия неща на земята поне за един миг!

— Глупости! — каза Кодов. — Вратата беше отворена, аз я побутнах само с крак!

— Отворена казвате. Хм? Нима сте оставили вратата на апартамента отворена, когато сте тръгнали за мазето? Не ми се вярва, Кодов! Помислете!

Кодов помълча една минута, после рече:

— Какво ще му мисля! Друг човек в мое отсъствие нито е влизал, нито е излизал! Значи проклетата врата съм оставил отворена аз!

— Да речем! — рекох и помълчах на свой ред. — Бутнали сте с крак отворената врата, влезли сте вътре, видели сте трупа на професора и от изненада или уплаха — все едно — изтървали сте нещата си на пода. Добре! После сте коленичили до трупа и след като сте разбрали, че тъстът ви е бил намушкан с нож — хукнали сте за гостната, да съобщите там тази ужасна новина.