Аз приседнах на единствения стол в работилницата и започнах да търкам челото си, защото изведнъж усетих нещо като замайване, беше ми се завило свят.

— После? — рекох, като че ли с не свой глас.

— Професорът беше загубил ключа си, та ми носеше тази касетка да я отключа. А секретът на бравата беше една дяволска завъртулка, та дълго се мъчих и накрая трябваше да го насиля. Отключих, но секретът се повреди. Тогава казах на професора: „Ако искате, ваша милост, отново да поправя тази дяволщина, това ще ви струва доста пари, ще се наложи да купувам на «черно» някои «частици».“ „Колко пари ще струва?“ — попита професорът. Казах му, а той почервеня и миглите му започнаха бързо-бързо да се спускат и вдигат гаче срещу него гаснеше и светваше крушка от 500 вата. И представи си, млади мой приятелю, без да каже дума, той посочи касетката на шофьора си и с глава му даде знак да си я вземе обратно. Когато шофьорът изнесе касетката, негова милост подхвърли на тезгяха ми една десетолевка и се изпари през вратата като дух, изскочил от някой забравен гроб. Такъв стипца не бях виждал и надали ще да видя скоро? Какво, млади приятелю, тебе да не те боли зъб?

— Боли ме душата, стари приятелю! — изсумтях аз и също както беше направил професорът преди три дена, тътрих към вратата, но не се „изпарих“ като него, защото далеч не бях толкова необикновено тънък, ами се изхлузих навън с дясното рамо напред — докато слушах сладките приказки на моя ключар, вратата беше се смалила, видя ми се тясна като иглено ухо.

Гмурнах се в снежната мрежа и главата ми тутакси престана да се върти.

— Накъде? — попита ме шофьорът на служебната кола.

Аз повдигнах рамене.

— Наникъде! — рекох.

Дадох му пари да купи кутия локум и да я занесе на моя приятел, а аз си тръгнах за вкъщи пеша.

На масата в кухнята намерих бележка.

„Митенце! — умилкваше се жена ми. — Аз отивам при мама, защото я боли гърлото, изглежда, че е хванала грип. На връщане ще се отбия за малко при Катето, на кафе. Пиленцето е в хладилника, сложи го във фурната, да се позагрее?“ Беше надраскала още един ред, но мене ми беше до гуша, смачках бележката и я захвърлих на пода.

После навих будилника да звъни в 4,30 ч., откачих от закачалката в коридора униформения си шинел, полегнах на миндера, както си бяха облечен, и затворих очи. Изглежда, че тутакси съм заспал.

Беше ми се случвало и друг път да прекарвам цяла нощ на крака, а сутрин да се хващам на работа, като че ли току-що ставам от хубав сън. И тоя път бях във форма, но ме беше налегнала някаква особена нервна възбуда, подобно на оная, която изпитва пътник, който сериозно рискува да закъснее за своя самолет. Представете си такъв пътник: броени минути да му остават до отлитането на самолета, а светофарите, за проклетия, спират таксито, с което пътува за летището на всеки кръстопът! Такъв пътник седи като на огън, а в душата му бушуват гняв и проклятия и едно страстно желание — да хване за гушата лошия си шанс, и една негласна, но гореща молба към съдбата — да бъде търпелива? Подобни чувства изпитвах и аз, по като че ли мълчаливата ми молба към съдбата свиреше първата цигулка.

Съдбата трябваше да ми влезе в положението, дявол да го вземе! То това беше моята първа голяма игра, моето първо хвърляне на зарове срещу залог от чисто злато!

Пък и не исках кой знае колко много от нея, тъй като САМ бях решил теоретическата страна на следствието. Тя трябваше да ми помогне в практическите работи, в изкусуряването на доказателствения материал. А това значеше да предостави време на Манчев, за да може той да докаже, че д-р Беровски е „вътре“; това значеше и на мен да помогне, като ми осигури „зелена линия“ по пътя, който ми предстоеше да извървя, за да притисна Красето Кодов до стената и за да накарам Дора Басмаджиева да ми заговори с по-тънък гласец.

Манчев разполагаше с доста часове и аз — макар да ходатайствувах пред съдбата да му отпусне още време — имах едно обнадеждващо предчувствие, че той ще се справи успешно със задачата си. На тоя човек му беше вървяло досега, всяка година беше изправял по един-двама обирджии пред съда. Той принадлежеше към оная категория инспектори, родени, както се казва, под щастлива звезда. Природата не им дала много ум, но ги надарила с късмет! Сега — мислех си — той щеше да спипа (или беше спипал вече) д-р Беровски „en flagrant delit“, както казват френските юристи. Късметът си е късмет, но е много важно за инспектора какъв ориентир държи в ръката си, по какъв ориентир се ръководи. Аз бях дал на Манчев такъв ориентир, че той сляп и хром да беше, пак щеше да стигне до единия от двамата евентуални убийци.

Да, аз бях основал хипотезата си на реални предположения, на дълбоко познаване на човешките слабости. Какъв криминолог щях да бъда, ако не умеех да чета в сърцата и в умовете на хората? На хотелджията и на картоиграча Краси една вила можеше да вземе ума. На амбициозния учен д-р Беровски присвояването на едно голямо откритие можеше да замае разсъдъка, поддаващ се на еуфорично състояние. А се знае, че в такова състояние човек може да убие дори най-близкия си приятел. Примери колкото щеш! Нима Александър Македонски, обхванат от налудничави амбиции за световна слава, не посяга на най-добрия си боен другар и не изпраща на оня свят сипа на великия Аристотел, неговия доскорошен учител и наставник?

Истината беше такава: аз дълбоко вярвах в хипотезата си, по изпитвах смущение пред краткия срок, с който разполагах, за да докажа правотата й. А правотата й можеше да се докаже по един-единствен път — като Красето Кодов, Беровски и Басмаджиева бъдат така притиснати от разкритията, че сами да вдигнат ръце. И ако Манчев беше сложил вече ръка върху рамото на д-р Беровски, то аз трябваше да се справям с другите двама от участниците в аферата и да установявам дали Красимир Кодов е действувал самостоятелно, или в съдружие с Беровски-Басмаджиева.

Задачата не ме смущаваше, тя не ми изглеждаше кой знае колко сложна, само онова отвратително чувство да не беше препуснало като ток по нервите ми — че ще изпусна „самолета“? А това чувство не се беше пръкнало случайно, то беше предизвикано от заканително повдигнатия показалец на генерала. Генералът искаше да му докладвам за крайния резултат от предварителното следствие в 8 часа вечерта? Помислете — когато тия мисли се въртяха в главата ми, наближаваше 2 часът. А в 5 часа бях насрочил съвещание със сътрудниците си, за да отчетем постигнатите резултати и да обобщим ПОЛОЖЕНИЕТО.

Оставаха ми само някакви си 3 часа!

Как да не моли човек съдбата за мъничко търпение? Ще се усмихнат снизходително и ще ме обвинят в суеверие само ония, които и понятие си нямат от огъня, на който се пече инспекторът. Всъщност това са много огньове и човек не знае кой от тях повече го пари: служебната отговорност ли, честолюбието ли, надеждите ли от най-различно естество, които е таил в душата си; или оная зловеща страст, която гони ловеца подир дивеча и не му дава мира, докато не го спипа и убие?

Ще си призная: до тоя момент под краката ми пареха най-много въглените на честолюбието и на „надеждите от най-различно естество, които бях стаил в душата си“. Сега започна да се разискря под петата ми, ако мога така да се изразя, „въгленът на отговорността“. Ах, тоя повдигнат показалец на нашия стар, но все още опасен генерал! И едно друго чувство взе да пари душата ми, чувството, което не бях изпитал в следователската си практика досега: взе да се надига у мен едно озлобление (бог да ме пази!) срещу тримата негодници, които бяха скроили мръсния номер на професора. Бях започнал да изпитвам злоба и срещу Кодов, и срещу Беровски, пък и срещу Басмаджиева, макар тя да беше на вид такава крехка и безпомощна. Интересното в случая беше това, че не злобеех толкова, задето тая шапка беше лишила от живот един голям учен. На криминологията беше известно, че страстите човешки за собственост и слава бяха вкарали половината от човешкия род в царството на Сатанаил.