1. Вчера, 7 януари, д-р Беровски пристига с такси пред дома на професора и там Дора Басмаджиева му предава една заключена касетка.

2. Д-р Беровски отнася тази касетка на ключар и той я отключва.

3. Д-р Беровски и Дора Басмаджиева откриват в касетката тайното тефтерче на професора, където е записана формулата на антигрипното лекарство, а също така и някакъв важен документ, който трябва да бъде нотариално заверен веднага след пристигането на Радой, вилата в Бояна се присъжда на Радой.

4. Според мен — д-р Беровски прави известен на Кодов този документ и му предлага да премахнат овреме професора.

5. Поотделно (или двамата заедно) Кодов и Беровски уговарят еди-кое си лице да звъни на професора в 11 ч. без 2–3 минути.

6. В 11 ч. и 1–2 минути професорът е убит.

7. Вариантите на убийството са три: или Кодов е убил сам, или Беровски е убил сам, или двамата са извършили убийството съвместно. Първите два варианта са на майора, третият вариант е мой.

Аз се надявам, че довечера на съвещанието моят вариант ще бъде признат за най-правдив.

И във великолепно настроение, като се завърна вкъщи, още от вратата ще изумя жена си с един фатален въпрос:

— А ти, любезна, къде си била на 7-ми срещу 8-ми, да речем, към 11 ч. вечерта?

Обзалагам се на две пилета, сготвени със стафиди и кестени, че вечерята на инспектора няма да загуби нищо от хубостта си дори ако той не получи задоволителен отговор от благоверната си съпруга. Защото най-важното нещо в нашия инспекторски живот е да уловиш престъпника. Когато сполучиш, е, тогава можеш, разбира се, да си позволиш лукса от високо да гледаш на събитията, които стават в собствения ти дом. Затова още отсега предчувствувам, че пилето с кестените ще изям с великолепен апетит!

Щом колата пристигна, най-напред отидох до диспечерската служба при таксиметровия транспорт. За по-малко от половин час намерихме шофьора, който беше правил курс вчера заранта до улица „Чехов“. Яко червендалесто момче, хубавец.

— Откъде взе клиента си? — попитах го, след като му показах картата си. — От Центъра по епидемиологични проучвания на Овча купел, нали?

Той ме изгледа втрещено:

— Съвсем не! — рече. Личеше си, че беше излязъл наскоро от казармата. — Клиента го взех от улица „Коларовска“, мисля, че беше номер 35.

— Номер 45! — поправи го чиновничката. Тя беше разтворила един дневник и чукаше с пръст на онова място, където беше записан номерът на поръчката.

Почувствувах как някаква внезапна слабост започна бавно да размеква коленете ми.

— Какъв беше на вид клиентът ти? — попитах шофьора. — Висок, с червено шалче на врата и със сива шапка?

Момъкът се позамисли.

— За шапката не си спомням — рече той, — но за шалчето, да. Само че не беше висок, а среден на ръст, възнисичък. И слаб.

Коленете ми продължаваха да омекват, та трябваше да се преместя от един крак на друг. Попитах чиновничката дали мога да запаля. Запуших.

— Като стигнахте до онази къща на улица „Чехов“ защо от колата не излезе клиентът ти, ами слезе ти?

— Човекът ме помоли, другарю.

— Какво имаше във вързопа?

— Не знам, другарю. Беше сложено в голяма мукавена кутия и доста тежеше. Навярно беше от желязо.

— Къде занесохте туй нещо?

— Пак там, другарю. На улица „Коларовска“ №45. Човекът ми плати, благодари ми и си влезе вътре с багажа.

Завъртях номера на професора. Обади се сержантът Наум. Заповядах му да пита Басмаджиева как се казва брат й, на коя улица живее и на кой етаж. След половин минута сержантът докладва: „Братът на Басмаджиева се казва Иван Първанов Филипов, живее на улица «Коларовска» №45, етаж четвърти.“

Поблагодарих на шофьора и на чиновничката и излязох от диспечерската служба. А на моя шофьор заръчах:

— Булевард „Заимов“ и улица „Паун Грозданов“, ъгъла!

Попитах управителя на кооперацията за ремонт на битова техника:

— Работи ли при вас един човек на име Иван Първанов Филипов?

— Имаме такъв, другарю! — каза управителят и лекичко въздъхна.

— Ако съдя по физиономията ви, той не ще да е много цвете за мирисане?

Управителят повдигна мълчаливо рамене.

— Къде е този човек?

— От вчера е в отпуска по болест.

— Хм! — рекох. — Често ли „боледува“?

— Ами, както се случи! Според „частпрома“. Като се съберат повече уреди за поправяне, затваря се вкъщи и „боледува“. Вкъщи си е обзавел работилница. Намерил си е един-двама доктори, които му пускат медицински.

— Защо не го уволните! — рекох, макар че бях загубил вече всякакъв интерес към тоя тип.

— Как да го уволним, когато той оправдава отсъствията си с медицински бележки! — разпери ръце управителят. — Пък и се застъпват за него разни видни хора. Има сестра, секретарка на един известен професор. Тя два пъти ми е хленчила тук да не съм се държал строго с братчето и, защото, нали, той наистина си бил болнавичък още от дете!

— Щом се трогвате от хленчене — рекох, — ще си го носите този мръсник още дълго време на рамо!

Обърнах се кръгом и с един вагон яд и горчилка в душата си излязох навън. Имах чувството, че д-р Беровски се възнася към праведниците, както рисуват по иконите божия син да се възнася към своя отец. Туй възнесение много засягаше ръцете ми — усещах ги празни, толкова празни, просто ме боляха, както от силен студ.

Наблизо имаше телефонен пост. Завъртях шайбата и помолих да ме свържат с лаборанта Любенов.

— Е, как сте, какво правите? — попитах момъка.

— Да сме весели — не сме, но работим!

— Ами д-р Беровски как е, той как се държи?

— Нормално.

— Я ми кажи, Любенов — рекох, — да е излизал вчера докторът по някое време?

След малка пауза Любенов отговори:

— През работното време никъде не е излизал.

— Благодаря, приятелю! — и кимнах на слушалката като идиот.

Оставаше ми още една малка надежда. Реших и нея да сложа на везните, та дано някак да натежи оная паланца, върху която бях струпал бурмичките и колелцата на моята хипотеза. Тоя, дето беше носил касетката на ключаря, за да я отключи, той можеше да ме отведе до една голяма следа!

В София имаше двама ключари, които бяха майстори по старите каси. Единият се казваше бай Трифон, а другият — бай Петър.

Отидох при първия.

— Бай Трифоне — рекох, — да са донасяли при тебе за отключване една стара касетка марка „Буржев“?

Старецът помисли и поклати отрицателно глава.

— Сигурен ли си! — улових се аз за някаква сламка като оня удавник. — Преди седмица, преди месец, преди година?

Старецът пак поклати глава:

— Не помня да ми е носена касетка „Буржев“ ни вчера, ни завчера, нито преди година. На! — Той надяна очилата си и разтвори един опърпай тефтер, толкова овехтял, че приличаше да е отпреди Балканската война. Разлисти го, спря очи на една от последните му страници и започна да шари по нея с показалец, както прави вехтошар с тояжката си, когато рови захвърлени вехтории. — Нали ти казах, уважаеми,… ето… никакъв „Буржев“! Погледни сам, уважаеми, да се увериш!

Нямах основания да не му вярвам, с бай Трифон работех честно и почтено вече десетина години.

При бай Петър ми потръгна. Но… рачешки по отношение на „полезния ефект“, както се казва сега.

На въпроса ми имал ли е работа — напоследък или с по-стара дата; имал ли е работа изобщо с касетка „Буржев“ — бай Петър повдигна докторски очила над побелелите си вежди, засука изшилени мустаци, поизбелели от къната, признак на някогашно мераклийство, и с хитра усмивка попита:

— Ти ще черпиш ли, ако ти кажа?

— Дума да няма! — зарадвах се, лекичко окрилен.

— Какво например ще черпиш?

— Както винаги, бай Петре — кутия локум!

Той склони леко глава към лявото си рамо и рече:

— Тази касетка марка „Буржев“ донесе преди три дена един професор на име Иван Астарджиев. Носеше я неговият шофьор, защото професорът, какъвто вид имаше, не го биваше дори една котка да повдигне.