— Разрешете, другарю майор! — изправи се Манчев. Тържественият одевешен израз на лицето му беше заличен като с невидима гъба, накисната в оцет. — И аз мисля безусловно като вас! Но аз изхождам от обстоятелствата около убийството. Преплитането на толкова много уличи не мирише на СЛУЧАЙНОСТ. Освен това на мен ми се вижда абсолютно невъзможно — от практическа гледна точка — Красимир Кодов да е убил професора САМ!
Нещастният Манчев! Голямо усилие му струваше тази кратка пледоария, той искаше да защити непременно професионалния си усет, па макар и с цената на една нежелана дискусия с прякото си началство!
— Когато човек е сръчен, всичко му иде отръки! — рекох. — Но не може да се получи сговор — и то за убийство! — между две толкова различни страни, каквито са Кодов и д-р Беровски. Д-р Беровски да влезе в сговор за убийство с Красимир Кодов — Красето? Хайде де!
— Напълно съм съгласен с вас! — каза Манчев и дори угоднически ми кимна, по в гласа му прозвучаха тъжни нотки. — Все пак — продължи той с неочаквана упоритост — сам човек да извърши убийство при дадените ОБСТОЯТЕЛСТВА — това ми изглежда неправдоподобно, просто, как да ви кажа, невъзможно!? И това струпване на улики! — По лицето на Манчев се изписаха следи на голяма вътрешна борба. Извинявайте! — въздъхна той.
Манчев отново въздъхна и някак виновато и несръчно седна на мястото си.
Погледнах през прозореца — навън се сипеше сняг на едри, пухкави парцали. „Само за снежни топки!“ — мерна се в главата ми и тутакси пред очите ми изскочиха група момчетии, стискат сняг в шепите си, мятат топките, а сред момчетата и моето синче. Само че то не мята топки, а се заглежда нанякъде си и на мен ми се струва, че гледа тъкмо към тоя същия прозорец, през който гледам и аз!
Надвих и пропъдих умората, която за миг-два беше омотала като мъглица мислите ми, запалих цигара и рекох:
— Дотук се очертават две мнения — моето и на лейтенант Манчев. Аз мисля, че или Кодов е извършил тази грозна работа, или д-р Петър Беровски в съучастие с Дора Басмаджиева. Разбира се, съучастието на тази жена трябва да бъде тепърва доказано, тъй като досега уликите срещу пея говорят само за присъствие, но не и за СЪУЧАСТИЕ. А лейтенант Манчев мисли, че убийството е било замислено и извършено от „сосиетето“ Кодов и Беровски с участието на Басмаджиева, като смъртоносният удар е бил нанесен от Кодов. Лейтенант Данчев! — обърнах се към инспектора, който имаше мъжествено, силно лице, с мрачни очи и скептични уста. — Какво мислите за нашите хипотези и има ли нещо да добавите?
Инспекторът Данчев се изправи чинно, но без показното усърдие на Манчев. Той повдигна рамене и като че ли се замисли за някое време. Върху мрачното му лице легна една още по-гъста сянка.
— Вие, другарю майор, и моят колега Манчев, вие и двамата изпускате от очи една допълнителна следа. Имам предвид размитите две-три капки кръв върху грунда на стълбищната площадка.
— Другарю Данчев — усмихнах се снизходително (никога не са ми се нравили мрачните красавци), — другарю Данчев — рекох, — учудвам се, че обръщате внимание на следа, която специалистите определят за „птича“. Една следа от птича кръв, когато всяко почти второ или трето семейство се гощава с печена гъска или пуйка, и убийството на професора по микробиология Астарджиев са толкова свързани помежду си, колкото могат да бъдат свързани помежду си например една шоколадова торта и една пуйка, напълнена с ориз и стафиди!
— Все пак! — каза Данчев.
— Все пак — рекох — аз ще ви кажа какво мисля за тази „следа“. Час или два или три преди убийството на професора по стълбите е минал човек, който е носел в празната си мрежа я заклана гъска, я заклана пуйка. В момента, когато се е изкачил на стълбищната площадка, осветлението е угаснало. Той премества мрежата от дясната си ръка в лявата, за да напипа и натисне електрическия бутон. По време на това преместване закланата птица в мрежата е била разклатена и от нея са се стекли две-три капки кръв. После е минало време. Когато убиецът или убийците на професора са свършили работата си, под вратата е изтекла тънка струйка кръв — няколко капки. Площадката е мокра, тия капки се размиват върху грунда й и така размити, се сливат с вече размитите капки кръв от закланата птица. Кран. Какво загадъчно има дотук? И какви по-сериозни изводи могат да се направят във връзка със случая, който ни е събрал? Запомнете от мен: следа, която не може да има пряко отношение с разследваното събитие, не е никаква следа! Тя е просто „призрак“ и нищо повече!
Кой знае дали щях да издрънкам толкова приказки, ако хладната и мрачна красота на тоя човек не ми действуваше на нервите.
— Не знам! — повдигна отново рамене Данчев. — По отношение на тия птичи капки кръв навярно сте прав. Но всичко останало ми се вижда доста нереално!
— Нереално ли? — щях да подскоча от мястото си. — Но трупът на професора е от снощи в моргата — рекох, — това, мисля, е напълно реален факт. Реален е и медицинският протокол, според който сърцето на професора е било прободено с нож откъм гърба. Вие, другарю Данчев, какви „нереалности“ имате предвид?
— Затруднявам се да ви отговоря обстоятелствено, другарю майор — каза Данчев замислено, — по ми се струва, че не сме построили търсенията си върху най-подходящата основа, че други са причините за убийството, и накрая — че други са убийците.
Замълчах. Сякаш изведнъж бях се изправил пред една десетметрова дебела стена „бетон арме“. Тоя човек не приемаше моите мотиви за убийството, наричаше ги „нереални“. За тоя хубавец жаждата за имущество или жаждата за слава бяха нереални неща!
— Говорете! — рекох с колкото се може по-спокоен и студен глас.
— По ми се ще да вярвам — каза Данчев, — че в основата на престъплението лежи някаква ревност или любов, или кой знае какво друго, но от подобен характер. Един удар с нож в ГЪРБА — това е деяние ДИВО и обикновено се извършва от дивак или от човек, подивял от жажда за мъст? Или от пиян човек — все едно, в чисто размътено съзнание бушуват първичните страсти: мъст, ревност, любов. Не зная как ме разбирате, но?
— Хе, хе! — изсмя се с най-искрено удоволствие Манчев. — Хе, хе!
— Тихо, Манчев! — почуках с пръст по масата. И като се извърнах към Данчев, рекох: — Продължавайте, другарю Данчев! Минутите пи са скъпи, но пък времето с романтично, вали сняг като в приказка, защо да не чуем и някоя хипотеза от по-романтичен характер?
— Ама ние не сме на кино! — обади се Манчев.
— Защо това деяние да не е извършил един човек, влюбен до лудост в Дора? — продължи спокойно и все така замислено Данчев. — Не става дума за д-р Беровски, а за друг, по-нисш от него духом и поради това — с огромна ненавист в душата си! Бедните духом хора са способни да ненавиждат до безумие!
— Тогава този влюбен идиот трябваше да заколи Беровски, а не професора! — избухна Манчев. — Истинският любовник на Дора е Беровски, а професорът е една минала работа, болен и стар човек. Защо да бъде ревнуван и клан?
— Професорът! — усмихна се пренебрежително и насмешливо Данчев. — Разбира се, че той не е любовникът! Любовникът е д-р Беровски и тъкмо от д-р Беровски е искал да се отърве — както вие се изразихте — влюбеният идиот!
— Но защо не е заклал Беровски, ами е забил ножа си в гърба на професора?
— По погрешка! — каза Данчев. Този път той се усмихна някак си тихо и загадъчно.
— Хубава работа! — изпъшка Манчев. — Ами де са следите от този идиот? Да не би да е седял с шапка невидимка в салона и с обувки от въздух, и с ръце, които не оставят следи? И търпеливо да е чакал своя час?
— Не знам! — каза Данчев. — Но аз бих те попитал тебе, другарю: ако не беше СЛУЧАЙНО позвънял телефонът, щеше ли Кодов или „сосието“ Кодов-Беровски да изпълни своя смъртоносен замисъл? Извинявайте — той се обърна към мен, — но вие, другарю майор, изграждате с моя колега Манчев един сложен механизъм, чиито многобройни колелца се задвижват за съжаление САМО от една чиста случайност: позвъняването на телефона! Ако не беше иззвънял телефонът, професорът нямаше да излезе в антрето и в такъв случай Кодов не щеше да забие ножа си дори в сянката на своя тъст! Аз бих казал, че това никак не е по-сериозно от хипотезата за моя идиот. И не виждам прокурор, дето би изградил сценария си за убийството на професора само върху една хипотетична вероятност. Не ми се вярва, че ще се намери такъв прокурор!
