— Не ми се вижда много вярна тая работа! — каза тя смутено. За какво ще оставят позиви в празен апартамент? Какъв смисъл има в тая работа?

— А откъде знаеш, че апартаментът е празен? запита Пешо. — Там може да чака друг човек, който също има ключ… И може да не е само един, може да са няколко! Именно на тях той е оставил продуктите!

— Какви продукти? — вдигна вежди Живка нали бяха позиви?

Но Пешо не се смути. — Тъй де! — поклати той глава. — Позивите бяха на дъното, отгоре бяха замаскирани с разни продукти!

— Тогава защо не си занесе обратно продуктите? — настояваше Живка. — Защо и тях е оставил там? Нали са само за маскировка?

— Излиза, че не са за маскировка! — каза неохотно Пешо.

— Навярно в апартамента на инженер Дончев се крият някакви опасни хора и Тороманов ги продоволствува с храна…

За миг в стаята настана ледено мълчание. Самата мисъл, че над главите им може би се крият опасни бандити, ги накара да настръхнат. Сега вече всичко в необикновеното поведение на Тороманов — купуване на книги и продукти, тайнствени изчезвания и пр. им се виждаше лесно обяснимо. Но за какво тогава той е ходил и при зъболекаря? Пръв Бебо зададе тоя въпрос.

— Навярно, за да скрие следите си — отвърна замислено Пешо.

— Ако утре го запитат някъде, да речем в съда, какво си търсил в тая кооперация, той ще отговори: „Ходих там на зъболекар!“…

— Хитро измислено! — каза Бебо. Пешо погледна внимателно Живка.

— Не си ли забелязала прозорците на инженера да светят? — попита той.

Живка поклати глава.

— Не съм обърнала внимание… Във всеки случай прозорците на апартамента са облепени целите в стари вестници, както правят всички хора, когато заминават за дълго време на курорт…

— Не ми се вярва да светят! — каза като че ли сам на себе си Пешо.

— Те знаят, че това ще ги издаде! Нощем те просто не палят лампите!

— Живеят като къртици в тъмното! — подхвърли Бебо с отвращение.

— А интересно как си готвят храни! — обади се Юлия.

— Да вярно! — досети се Пешо. — Днес Тороманов купи от месарницата два килограма телешко мляно месо!… Два килограма… Това е доста много за едни човек!

— А пък готвят денем! — добави Бебо. — Тогава не им трябва електрическа светлина!

— Може би готвят на котлон! — каза Юлия. Кюфтета всеки знае да прави!

Изведнъж една чудесна мисъл мина светкавично през ума на Пешо.

— Действително на котлон! — повтори той и лицето му светна.

— Ако включат котлона в електрическия контакт, долу електромерът ще почне да се върти!… Разбирате ли? Ние просто можем да проверим на електромерите! Всички възхитено се погледнаха помежду си.

— Отлично! — каза Бебо. — Само как да вземем ключа от кутията с електромерите!

— Това е най-лесна работа! — засмя се Живка. — Ключовете са у мен!

— У тебе?

— Да у мен… Майка ми е домоуправителка, аз я замествам…

— Дай ги веднага!

Живка стана, отвори едно от чекмеджетата на бюфета и извади оттам връзка ключове.

— Ето! — показа тя едно малко, заръждавяло ключе.

Цялата компания излезе едва ли не със затаен дъх на стълбището. Както при всички големи жилищни здания кутията с електромерите се намираше при входа към улицата, почти зад вратите. Понеже беше доста високо, Живка донесе и един стол, после отключи малкото катинарче и широко отвори капака. Пред тях се показаха три редици черни, добре излъскани електромери.

— Ето го! — каза Живка с леко променен глас. — Това е електромерът на Дончеви! Но той не се въртеше! Всички видяха това още в първия миг и нечуто въздъхнаха.

— Сигурна ли си, че е тоя? — попита Пешо.

— Сигурна съм! Ето му и етикетчето — Дончев! — и Живка показа малкото бяло етикетче, написано с химически молив. Настана кратко мълчание.

— Не са длъжни да си служат непременно с котлончето! — каза тихо Бебо. — Пък може точно в момента да са заети с друга работа!

Живка скочи от стола. Ако не се върти сега, може да се завърти по-късно, стига, разбира се, да стоят по-дълго време тук и да гледат. Единствената опасност беше, че можеше да мине някой от възрастните хора, които живееха в кооперацията, и да се заинтересува какво правят деца край електромерите.

— Ако искате, да почакаме! — каза Живка.

— Добре! — кимна Пешо, — Де да знаеш, може пък да ни проработи късметът!

Във входа влезе девойка в бяла рокля и без да им обърне внимание, тръгна по стълбите. Момчетата успокоено си намигнаха.

— Коя беше? — попита Бебо.

— Дъщеря е на професора, студентка!… От нея няма за какво да се плашим!

Внезапно Юлия тихо извика. Момчетата стреснато погледнаха към нея. Юлия бе вдигнала личице нагоре и бе замръзнала в развълнувана неподвижна поза.

— Върти се! — каза тя смаяно.

Наистина бялото кръгче с късо червено поясче на електромера доста бързо се въртеше. Всички впериха погледи в него и не можеха да ги откъснат оттам. Кръгчето се въртя около две минути, после внезапно спря. Пръв се съвзе от вцепенението Пешо и тихо промълви.

— Видяхте ли?

— Значи… — наистина има хора! — удивено промълви Живка.

— Ами това е просто… страшно!

Макар кръгчето да бе, спряло въртенето си, всички продължаваха да гледат нагоре, сякаш черният електромер бе някакъв странен магнит, който привличаше лицата им с огромна сила. Така минаха няколко минути и Юлия отново първа изписка:

— Върти се! — По тихо! — скара и се Пешо.

И тоя път бялото кръгче се въртя около две минути после внезапно спря. Това се повтори няколко пъти, докато най-после Бебо мрачно измърмори:

— Много чудна работа! Така не се пържат кюфтета!

— Вършат нещо много особено! — каза Пешо. — Нещо много необяснимо!

Защо ли горят тока в такива чудни интервали?

Процедурата с тока се повтори още веднъж. Най-после Пешо махна с ръка и каза решително:

— Хайде, затворете кутията! Да седим повече тук е опасно! Пък и най-важното вече узнахме!

Живка взе стола и го отнесе у дома си. Бебо използува нейното отсъствие и като приближи към Пешо, тихо каза:

— Остава само да проверим с ключа! Ако ключът на Тороманов отваря вратата на Дончев, значи всичко е ясно, грешка не може да има!

— Ти си луд — скара му се Пешо. — Нали може вътре хората да ни усетят… и тогава всичко отива по дяволите!

— Вярно! — смути се Бебо. — Това хич не ми мина през ума!

— А на мене сто пъти ми мина през ума!

— Тогава какво да правим?

— Ще се съберем довечера всички и ще решим! Според мене най-важните работи вече са ясни, остава само… да се действува!

— А на Живка какво ще кажем?

— Ще и кажем, че отиваме в милицията! След като всичко разкрихме, милицията може вече спокойно да ги арестува!

Щом Живка се върна, Пешо и обясни какво мислят да правят.

— Само че ще пазиш тайна! — предупреди я той накрая. — Никой нищо не бива да знае! Иначе, като дойде тук утре милицията, пилетата може да са из—хвръкнали!

— А защо утре?

— Тая вечер или утре, както е по-разумно! Може би ще трябва да се съберат някои допълнителни сведения! От тебе се иска само да мълчиш!

— Не съм дете! — каза Живка обидено.

Преди да си тръгнат, Пешо се обърна към Живка. Погледна я изпитателно в очите и решително каза:

— Дай ми ключа от уличната врата!

— За какво ти трябва? — трепна Живка.

— Мене не ми трябва, но може да потрябва на милицията.

Живка извади ключа от верижката и му го подаде. Пешо го взе и за миг му се стори, че студеното желязо просто го парна; той побърза да го пусне в джоба си. Без да бръкне докрай, той знаеше, че там на дъното му лежи и другият ключ, тоя, който бяха изработили в ключарницата по модела на Торомановия ключ. Сега всички тайни бяха вече в джоба му и наистина не оставаше нищо друго, освен да се действува.

Още същата вечер цялата група се събра в малката квартална градинка, за да вземе решение по съдбоносните въпроси. За тяхно нещастие нощта беше съвсем ясна, лунна, и те се завряха между клоните на люляковите храсти, за да не обръщат внимание на случайните минувачи. В тишината по безлюдните алеи минаваха самотни кучета, подушваха мимоходом из храстите и заминаваха нанякъде с блещукащи в мрака очи. Градината беше съвсем празна — само на една отдалечена пейка седеше млада двойка, но и двамата бяха така увлечени в разговора си, че не обръщаха внимание на никого и на нищо. Единствена луната, която светеше бледа и безстрастна между клоните на дърветата, беше свидетел на нощния разговор.