— Браво! — каза тихо и потупа леко сина си по тънкото вратле. — Браво, разбрах, че си кавалер! Не обичам хора, които не могат да бъдат кавалери!
Пешо едва ли не се задави с хапката от вълнение, не успя нищо да отвърне и само наведе глава над чинията.
— Сега яж, пък после майка ти ще ти направи компрес — добави бащата и потайно усмихнат, се наведе над яденето си.
С тия думи бе решена съдбата на Юлия в тяхната компания. От тоя ден вече никой нямаше да смее да я пипне, косъм да свали от главата и.
ОБЕЗПОКОИТЕЛНИ СЛУЧКИ
Изминаха още три дни, без нищо особено да се случи.
И през трите дни момчетата усилено следяха Тороманов. Човекът с белите дрехи рядко излизаше от дома си — обикновено ходеше да пазарува из околните магазини със своята голяма пазарска чанта. Само веднъж той отиде до малкото магазинче, в което продаваше гребени и евтини огърлици жена му. Тороманов не се застоя дълго там, не прояви никакъв интерес към клиентите. След като излезе от магазинчето, той се отби в антикварната книжарница, купи оттам два романа и без да бърза, се прибра у дома си.
Едва на третия ден събитията малко се пораздвижиха. Още рано сутринта в градинката пристигна Бебо и веднага прати да извикат Пешо. Когато момчетата се събраха, Бебо извади от джоба си лист хартия и тайнствено зачете:
— „Драги Бобев“…
— Какво е това? — прекъсна го нетърпеливо Пешо. — Писмо ли?
— Чакайте, ще видите…
— Ти по-напред кажи какво четеш…
— Ясно, че е писмо! — разсърди се Бебо.
Все пак не го оставиха да прочете писмото, преди да разкаже историята му. А историята беше съвсем простичка. Като минал рано сутринта през кабинета на баща си, Бебо намерил на масата писмо и го прочел, „без да иска“. Писмото било от баща му до някой сн „Бобев“, директор на мините за цветни метали „Юг“. Съдържанието на самото писмо беше следното:
„Драги Бобев,
Преди няколко дена при мен дойде инженер Тороманов с молба да му ходатайствувам да постъпи при теб на работа. Разбира се, далече съм от тая мисъл, но тъй като могат да се намерят други доброжелателн, а ти си на зор с инженери, длъжен съм да те предупредя. Според мене Тороманов е отчаян фашист и рядък двуличник. Преди Девети септември служехме заедно във Военноинженерната работилница, където той беше военен инженер с чин подполковник. Благодарение на него там бе разкрита конспирация па наши другари, конто се готвеха да изнесат оръжие за партизаните, и един от тях бе осъден и разстрелян. След Девети Тороманов бе арестуван за известно време, но вината му не можа да се докаже и го освободиха. Във всеки случай дълбоко съм убеден, че това, което ти говоря, е истина. Нямам нищо против да си намери някаква работа и да бъде използуван трудът му, но според мене това не бива да става в твоето предприятие, което е обект на сериозна държавна тайна. Самият факт, че търси при тебе работа, е вече крайно съмнителен.
С другарски поздрав: К. Апостолов“
Когато Бебо свърши писмото, момчетата поразени се спогледнаха.
— Гледай го какъв подлец! — каза с отвращение Коста. — Заради него комунист разстреляли!
Престъпник! — Такъв жив да го дереш, а не да го оставиш да си купува романчета!
— Нали ви казах, че тук има нещо — обади се Веселин. — Да пукна, ако не открием някаква интересна работа!
— Трябва да разберем какъв е тоя Бобев — забеляза накрая Пешо. — И какво е това негово предприятие!
Разбира се, натовариха отново Бебо да събере по някакъв начин сведения и момчето веднага се съгласи.
— Само че внимателно! — предупреди го Пешо. — Никои нищо не трябва да разбере!
— За това можете да бъдете съвсем спокойни! — усмихна се снизходително Бебо. — Аз си знам работата!
— Не сме много спокойни — обади се Веселин. — Ами ако сега баща ти се върне внезапно да потърси писмото? Ти какво ще му кажеш?
— Нищо няма да му кажа…
— Как тъй нищо? — намръщи се Пешо.
— Ами нищо… Той няма да ме пита…
— Ти си глупак!… Как може да не те попита, като види, че писмото го няма на масата!
— Там е работата, че ти си глупак! — отвърна пренебрежително Бебо, като едва забележимо намигна на другите. — Писмото си е на масата… Аз само го преписах!
Отговорът дойде така на място, че Пешо, макар да бе обиден, се усмихна като другите и погледна с уважение новия член на групата. Дяволски момчета, уж новаци, пък винаги се досещат какво трябва да направят.
Към обед момчетата се разотидоха и Чарли пръв побърза да се прибере у дома си. Съвестта му не беше съвсем чиста. Сутринта той се беше измъкнал от къщи, без да се обади на майка си, а това много рядко се случваше. Майка му беше вдовица, от десетина години прехранваше сама малкото двучленно семейство, като шиеше рокли и бельо на ония жени из квартала, на които парите им не стигаха, за да ходят при прочутите и скъпи шивачки. През ваканциите и през свободното си време Чарли помагаше на майка си в домакинската работа и ходеше по магазините да пазарува. Само тая сутрин той бе излязъл, без да се обади и без нищо да помогне, понеже се страхуваше да не закъснее за поста в градинката.
Като се изкачи до втория етаж, Чарли малко плахо и виновно натисна звънеца. Това той правеше винаги, за да предупреди клиентите на майка си, че идва външен човек. Тоя път никой не му отвори и след кратко колебание Чарли извади ключа и влезе сам. В антрето той дочу два женски гласа — единия висок, дрезгав и малко нервен, глас на непозната жена, а другия тих и примирителен, гласа на майка му.
— Кой е — попита отвътре тихият и примирителен.
— Аз съм, аз! — отвърна Чарли и влезе в стаята.
Вътре както винаги в работно време беше разхвърляно, по земята се търкаляха трапоски, парчета плат, книжни кройки и макари. Пред голямото стенно огледало стоеше права висока, елегантна жена, с боядисани руси коси, а майка му, с шивашки метър в ръка, и вземаше мярка. Чарли се изправи пред вратата и виновно зачака.
— А, ти ли си? — каза шивачката и Чарли не можа да открие в гласа и нищо огорчено или сърдито, — Тъкмо навреме — иди да измиеш чиниите!
Чарли се понамръщи. Като всички сираци той обичаше с нежна и предана любов майка си, с радост и помагаше в домакинската работа, но винаги се сърдеше, когато му споменат за нея пред външни хора. В края на краищата той е момче и да знаят хората, че мие чинии като някаква бабичка, не е съвсем приятно.
— Добре — отвърна той кратко и понечи да излезе.
Точно в тоя миг Чарли погледна случайно в огледалото и се закова смаян на мястото си: там той бе зърнал слабото, старателно боядисано и капризно лице на госпожа Тороманова. Гледай ти какво нещо — говорят за вълка, а той в кошарата! Като превъзмогна изненадата си, Чарли излезе от стаичката, но не забрави да остави полуотворена междинната врата. Любопитството го гризеше, струваше му се, че всяка случайна дума на Тороманова може да му подскаже нещо интересно и да го насочи на важна следа.
Като влезе в кухнята, Чарли натопи бързо чиниите в горещата вода, изу обувките си и тихо, на пръсти се промъкна в малкото полутъмно антренце. От стаичката се дочуваха съвсем ясно двата женски гласа и той със затаен дъх заслуша. Сега това не му се струваше нито подло, нито невъзпитано — голямата цел, която си бяха поставили момчетата, оправдаваше всичко.
— Басмите ви, госпожа Тороманова, са скромнички — говореше с тих глас шивачката. — Но аз имам няколко нови, елегантни и модерни моделчета, които просто ще ви разхубавят!
— Не, не трябва! — отговори някак рязко Тороманова. — Вие не ме разбирате! Аз не искам хубави и модерни роклии Аз искам просто две обикновени и скромни домашни рокли! И никаква очебиеща елегантност! Това трябва непременно да го запомните…
— Жалко! — каза шивачката. — На вашата фигура щеше да отива чудесно ей това моделче! Виждате ли как добре е вталено, а деколтето не е дълбоко, но затова пък е широко и открива раменете!
