Литмир - Электронная Библиотека
A
A

— Сещам се аз какви ще са тия думи…

— Ама нищо лошо не съм и казвал… Все се завира да играе с нас… Уж казва, че била милосърдна сестра, пък веднъж трябваше да пренесем един ранен… Добре, казвам, качвай се на самолета…

— Какъв самолет?

— Кофата за боклук — отвърна с досада момчето. Качван се казвам, трябва да бързаме, на хората им изтича кръвта. А тя не нека! Щяла да си изцапа рокличката. Че за какво ми е такава буржоазка, дето си мисли за роклите, когато на хората им изтича кръвта.

Тоя път баща му наистина се засмя.

— Слушай, глупчо, ти вече не си толкова малък! — каза той усмихнат. — Играта си е игра, пък момичетата са момичета! На тях не им е така развинтена фантазията като вашата… Защо трябва да обиждаш милото момиченце?… Аз те знам, ти имаш високо мнение за себе ся, но Юлия е по-добра от тебе и ако беше на твоите години, сигурно щеше да бъде и по-умна…

— Брей! — възкликна Пешо, но не можа да каже нищо повече — толкова тежка беше обидата.

— Тъй е, тъй е! — поклатя глава бащата. — Ако беше умен, нямаше да обиждаш детето, само защото не искало да си папа рокличката заради вашите фантазии… Ти защо не и постла палтото си, кавалер такъв!

— Аз не съм кавалер! — отвърна сопнато Пешо.

— Аааа, виждаш ли, обиждаш се, че те наричам кавалер? Таткова ти е на тебе умът! Аз като бях на твоите години, бях кавалер, пък и сега съм кавалер, признавам см!

Пешо зяпна в баща си — така чудно му се видя, че баща му може да бъде някакъв си кавалер! Та само мамините синчета и буржоата са кавалери! От де накъде един истински мъж ще бъде кавалер? Истинският мъж даже не говори с разви там момичета и не знам какви си!

— Няма какво да се пулиш! — усмихна се баща му. — Точно тъй е… Юлия е по-малка от тебе, ти трябва да я пазиш като… цветенце, косъм да не даваш да падне от главата й—… Ако я обиди някой, трябва да се хвърлиш като орел, пък дори бой да изядеш за това, ще ти кажа браво — мъж си, а не хаплю!

— Не съм хаплю! — отвърна мрачно момчето.

— А може пък и да си хаплю! — отвърна сърди го — Баща му. — Щом слагаш играта по-високо от най-простото човешко задължение, може и да си хаплю. Вместо да пазиш Юлия от обиди и оскърбления, ти сам се нахвърляш върху нея с несправедливи обиди…Защо да е буржоазка? Защото се пази чиста ли? Или защото е чувствителна? Нейният баща е един добър български учен, получил е Димитровска награда! Това знаеш ли?

— Знам…

— А знаеш ли, че Юлия е пионерка? Пешо замълча.

— Знаеш ли? — сопна се баща му.

— Знам…

— Толкова по-зле за тебе…

Баща му помълча малко, после отново заговори със сериозен глас.

— Утре ще отидеш при нея и ще и се извиниш! Ясно ля ти е?

Пешо почервеня като рак. — Всичко — само не това! Как може дотам да се унижи, че да иска извинение от някакво си момиче! По-хубаво е да му отрежат едната ръка, отколкото тъй да го унижат.

— Не искам! — каза той глухо.

Баща му отново помълча, дълбоко замислен.

— Добре, иди си в стаята! — каза той студено. — Аз не те насилвам, това не ми е работа… Но не искам да ме занимаваш със себе си, докато си на това мнение…

Пешо мълчаливо излезе. Макар да бе здраво изморен, тая вечер той заспа едва след полунощ. Чувствуваше се огорчен и обиден, тежаха му думите на баща му. Да го нарекат „хаплю!“ Може ли такова нещо? Не, ще види той дали е хаплю, когато… когато замине за Корея! Но кой ще го пусне да отиде чак в Корея? Или пък да отиде на границата, да залови там диверсант! Да, това е най-хубаво! Тогава вестниците ще пишат „детето—герой“ или пък „малкият смел българин, горещ патриот“ и Ох, само как Ще дойде тогава при него баща му, как виновно ще го погледне, как виновно ще измърмори: «Не, не, Пешо, ти не си хаплю, ти си истински герой колко се гордея, че си мой син!» А тогава той — Пешо — ще стои пред него бледен и горд и нищо няма да му отговори.

Момчето изтри внезапно бликналата сълза и изведнъж ясно си представи сражението, в което ще плени диверсанта. Другите са залегнали, не смеят да мръднат, а той гордо върви напред, не трепка от куршумите, кои-то Свирят край ушите му! Всички го гледат и се чудят: «Ееей, какъв герой, божичко, какъв герой!» Тия мисли бяха толкова приятни, че той започна да забравя обидите, сънят натежа на клепачите му.

Малко преди да заспи, Пешо сърдито си припомни за Юлия. Тя е виновна за всичко, тя! И ако случайно го убият в сражението, пак тя ще бъде виновна. Внезапно той си припомни русата главица с падналата до раменете къдрава коса. «Косъм да не даваш да падне от главата и!» Той се усмихна, някак съвсем неочаквана нежност сякаш заля сърцето му.

ЧОВЕКЪТ С БЕЛИТЕ ДРЕХИ

Пешо си спомни за сменения ключ едва на другия ден към обед. Той бръкна в джоба си, за да извади оттам някакво стъклено топче, напипа ключа и веднага спомените нахлуха в главата му. Ой, горкият човек! Та нали той каза, че това му е единственият ключ? Трябваше досега да го намери, да поправи грешката! Може би всичка в къщата са излезли и като се върнат — няма да могат да отворят вратаа!

Но как да намери човека с белите дрехи, когато не знае името му? Изведнъж той си припомни с необикновена яснота — пълничък, закръглен, с широко, леко подпухнало лице, такова, каквото имат кьосетата, и като че ли покрито с мрежа от многобройни гънчици. Пешо се намръщи — нещо неприятно имаше в спомена, но вече не можеше да разбере какво е то — може би външността му, може би мазният поглед, може би фалшивото му любезно държане. Споменът беше толкова неприятен, че Пешо изведнъж се изпълни с неприязън. Такъв човек не заслужава май да го търсиш. Ще отидеш при него, ще му дадеш ключа, а той ще го грабне, без дори да поблагодари. По-добре е Пешо да чака, пък нека онзи го търси.

Все пак, като поразмисли малко, Пешо реши, че един пионер не бива да постъпва така. Нищо, нека сам той да го потърси! Вярно, че не знае името му; но нали знае къщата му. Коста, синът на портиера, познава всички хора в кооперацията, лесно ще го намерят. Като стигна до това решение, Пешо бързо се запъти към голямата бяла кооперация, в която живееше един от най-добрите му приятели — синът на портиера. По това време той обикновено заместваше баща си.

Но Коста не беше в портиерската стаичка, макар тя да беше отключена. В такива случаи през зимата той обикновено е при парното отопление, където «поддържа налягането», но къде може да бъде сега? Пешо се запъти към задното дворче, но внезапно спря на прага, едва ли не се върна назад. Там той само за миг бе зърнал кокетната карирана рокличка на Юлия.

Момиченцето не беше само. Коста седеше върху купчина тухли и намръщено дялкаше с дребно ножче челик. Босите му крака, тънки и сухи, бяха свити почти до брадата, на намръщеното му лице ярко бе изписана досада. Нямаше никакво съмнение, че тази досада бе предизвикана у него от Юлия, макар тя да се правеше, че не забелязва нищо. Момиченцето стоеше на един крак, другия размахваше широко напред—назад и внимателно се взираше в портиерския син. И двамата не забелязваха, че Пешо стои изправен до вратата и се колебае — да се върне ли, или да отиде при тях.

— Днеска къде ще ходите? — попита внезапно Юлия.

— Никъде — отвърна мрачно Коста, без да вдига очи от челика си. — Днеска цял ден съм на работа.

Юлия помълча.

— Аз пък си мислех, че днес ще ходите на тавана…

— На какъв таван? — с такъв безучастен вид попита Коста, че веднага се издаде.

— Горе на тавана на кооперацията…

— Може! — отвърна с досада Коста. — Тебе кой ти каза?

— На мене ли? — трепна Юлия. — Ами че никой — аз просто тъй, попитах.

— Кой ти каза? — сърдито настоя Коста. Юлия престана да люлее тъничкото си краче.

— Ако искаш да знаеш, Бебо ми каза — отвърна тя предизвикателно. — Вие си мислите, че като не ми казвате, та няма кой да ми каже…

— Добре, добре! — поклати заканително глава Коста. — Тъкмо и на него вече нищо да не казваме!

— Ами мене ще ме вземете ли? — вече с напълно миролюбив той попита Юлия.

3
{"b":"260053","o":1}