В тоя миг лампата угасна.

Пешо трепна, но с усилие на волята овладя вълнението, което караше леко да трепери ръката му. Сега повече от всякога бе нужно спокойствие. Още при самото пъхане на ключа му се стори, че той влезе тежко, като в чужда ключалка. Страшното подозрение, което го мъчеше цялата вечер, просто подкоси краката му, но той бърже се съвзе. В края на краищата ключът беше съвсем нов, досега не беше пробван и нищо чудно, че не върви леко.

Като се поуспокои, Пешо решително натисна ключа, за да го превърти, и отново изтръпна. Ключът не се превърташе!

Дявол го взел какво означава това? Не се ли оправдаваха всичките му съмнения? Не пропадаше ли по най-глупав и безславен начин цялата работа. Обзет от отчаяние, той натисна още по-силно и тоя път усети, че ключът започна бавно, сякаш мъчително да се превърта!

Чу се леко щракане, вратата се отключи! Това щракане не беше предвидено — той мислеше, че вратата е само затворена, без да бъде заключена. Нищо! Важното бе, че ключът работеше, че всичко се бе оказало така, както трябваше да бъде. Радостта от щастливото откритие просто заля гърдите му и го накара да забрави всичко друго. Сега какво да направи, да отвори ли вратата? Не, няма никакъв смисъл! Най-умно ще бъде да заключи отново, тоя път като задържи ключа, за да не щракне ключалката, после да го измъкне безшумно и също така безшумно да изчезне надолу по стълбите!

В тоя миг Вътре се чу силен трясък, вратата пред него със страшна сила се отвори, ключът просто излетя от ръката му. Пешо усети как го лъхна вълна от раздвижен въздух, мярна му се някаква неясна черна фигура, после една мощна ръка го грабна и като перце го дръпна навътре. Пешо падна на колене върху твърд циментов под, удари силно челото си в нещо остро и почти загуби съзнание.

Стресна го силното хлопване на вратата и острото щракване на ключалката. Първата му мисъл беше да извика отчаяно, с все сила за помощ!

Но той не извика! Чувството на срам и гордост надделя дори в тоя страшен миг, той остана със стиснати уста, готов да се бори на живот и смърт, да драще, да хапе — да не се предава без жесток бой на престъпниците.

Изведнъж силна електрическа светлина заля антрето.

Пешо не беше единственият, който не можа да заспи през тая нощ. Същото, макар и поради малко по-други причини, се случи и с Юлия. Прибирането у дома започна с премеждия. Тя по-звъня на външната врата, отвори майка и и като я пипна за ухото, без нито миг да я изпуска, я заведе в това положение в кабинета на баща й. Професорът, още доста млад човек, с тънко, хубаво, бледо лице, я посрещна така сърдито, както никога досега.

— Къде беше до това време? попита той намръщен.

— Играх си! — избъбри уплашено Юлия. — Кой играе по улиците до десет часа! Само гамените тъй закъсняват!

Юлия благоразумно замълча, като не сваляше от баща си своите ясни, хубави очи.

— За наказание забранявам ти да излизаш цяла седмица от къщи! — каза все така сърдито баща ние нервен жест надяна големите си рогови очила. Това както винаги означаваше, че разговорът е свършен и няма какво повече да се приказва. Добре! — измънка тихо Юлия и очите и изведнъж плувнаха в сълзи. При вида на сълзите суровината в професора се стопи бързо като късче восък.

Той подсмръкна неуверено свали с разсеян жест очилата си и каза с омекнал глас.

— Хайде, хайде, какви са тия сълзи! Голяма работа станала!

— Та аз не плача! — почти изскимтя Юлия направи тъй, че сълзите още по-силно да бликнат. Професорът съвсем се обърка. — Ама какво! Чакай де, ние не се разбрахме! Казах цяла седмица да не излизаш, а то значи да не излизаш без разрешение! Само туй, нищо повече!

— Добре, татко! — тихо отвърна Юлия, като в мъничката думичка «татко» вложи такава покорна нежност, че професорът съвсем се разкая заради суровото си държане.

— Хайде върви! — каза той, като едва сдържаше желанието си да я погали по русата къдрава главица. Юлия излезе от кабинета доволна от магическата сила на сълзите си. Не, нищо не можеше да и развали за тая вечер настроението. Тя се навечеря като насън и през цялото време в ума и се въртяха думите, които Пешо каза за нея. Ето тя е умна и при това симпатична, а че е хубавичка — това и слепият може да види. Какво повече и е нужно на тоя свят! Ех, разбира се, да я приемат да играе в компанията на момчетата, но и това е почти обещано, няма засега какво повече да се тревожи!

Щом си легна, Юлия реши да си припомни целия разговор тая вечер — просто дума по дума, за да види дали не е забравила нещо хубаво. Като стигна до ласкавия отзив на Пешо за Живка, тя се понамръщи и бързо го изгони от ума си. Вярно, Живка е умна, пък и хубавичка е, макар да и са такива тънки краката, но никъде не е казано, че е симпатична, а освен това живее някъде си. Изобщо тук няма нищо страшно!

Тя продължи да си припомня разговора по-нататък в ония пасажи, които бяха за нея най-приятни, и няколко пъти ги повтори наум. Но като стигна към края на разговора, Юлия изведнъж се разтревожи. Какви бяха тия загадъчни думи на Пешо, че трябвало да проверят с ключа на Тороманов квартирата на инженера! Тя си припомни, че още тогава през сърцето и бе преминала студена уплаха, която я бе накарала да ги погледне стреснато. Дали Пешо нямаше да измисли нещо опасно? Тя единствена между всички други ясно чувствуваше горещия му характер и смелия му, непоколебим дух, който не можеше да се помири с нищо половинчато. Дали всичко това нямаше да го подтикне към някакво неразумно решение?

Постепенно тревожните мисли придобиха по-опреде—лен характер. Ами ако Пешо реши да провери посред нощ с ключа на Тороманов квартирата на диверсанти—те? Нещо в неговия тон, в особения блясък на очите сякаш подсказваше, че не е далече от тая мисъл. И защо той тая вечер така много настояваше едва на утрешния ден да съобщи на милицията за откритията си? Защо не се съгласи да отидат още тая вечер? Дали не за това, та да има време сам през нощта да провери квартирата?

Тая мисъл и се видя толкова убедителна, че тя тревожно се завъртя в леглото си. А като си припомни как Пешо бе поискал от Живка ключа от долната врата на кооперацията, тя едва ли не скочи на крака от тревога. Защо поиска ключа, щом е бил вече решил едва на другия ден да уведомят—милицията? Не, не — сигурно е, че тая нощ той ще отиде в чуждата кооперация, ще провери с ключа на Тороманов дали се отваря вратата!

Изведнъж я обзе смразяващ страх. Ами ако го заловят там бандитите? Ако по някакъв начин го усетят и заловят? Какво ще стане с него? Сигурно ще го убият и ще захвърлят трупа му на улицата! Тя дори го видя в ума си проснат и окървавен и едва ли не изохка. Не, това не бива да става — в никакъв, в никакъв случай не бива да става! След пристъпа на страх изведнъж я обхвана пристъп на решителност! Трябва непременно да направи нещо, за да му попречи?

Но какво да направи? Да отиде просто у тях и да говори с него? Ох, това е невъзможно, как ще звъни посред нощ из чуждите домове? Поиска и се да стане, но и това и се видя невъзможно. Баща и още не си беше легнал, тя чуваше всред тревожните си мисли лекото чаткане на пишещата му машина. Случваше се понякога да работи до късно в своя кабинет, да щрака тихо на машината и да се прибере в спалнята, когато Юлия е вече отдавна заспала. Но тя не знаеше, че в такива случаи младият професор спираше за половин минута пред леглото и, гледаше я разнежено и мълчаливо, после почти на пръсти отиваше в спалнята. Юлия спеше в хола и винаги, преди да се прибере, баща и минаваше край нея.

И тоя път професорът работи до полунощ. Юлия не мигна, през цялото време, топеше се от притеснение, молеше му се мислено да престане най-после с работата, да се прибере да спи. Сред рояка от объркани мисли у нея бе узрял вече планът за действие. От прозореца и, който гледаше към улицата, добре се виждаше входът на Пешовата кооперация. Добре, тогава тя ще бди на тоя прозорец, който и без това цяла нощ е отворен, ще бди и ще чака, докато той излезе на улицата. Щом излезе, тя ще го извика, ще му каже, че няма право да ходи там, ще го заплаши — да, да, всичко ще направи, но няма да остави да го убият! Само баща и по-скоро да си легне, та да не би той да излезе, докато тя лежи тук на леглото! Не, няма да излезе! Нещо и подсказваше, че той няма да тръгне, преди всички хора да заспят!