— А защо не можеш да кажеш?

— Защото така съм обещал… и съм дал честна пионерска дума!

Баща му го загледа мълчаливо.

Добре! — каза той най-сетне. — Човек винаги и при всички обстоятелства трябва да си сдържа дадената честна дума… Който не прави това, той просто не е човек, с него не бива дори да се говори…

— Тъй е! — съгласи се горещо Пеша.

— Щом е тъй, искам и на мен да ми дадеш едва честна дума! — каза сериозно баща му. — Аз няма да те питам за твоите работи, но ти ще ми обещаеш, че няма да правиш нищо, от което и ти, и аз после да се срамуваме…

— Виж, за такова нещо мога веднага да ти дам честна дума.

— Много бързо я даде! — каза недоволно баща му. — Когато човек си дава думата, трябва много сериозно да помисли… Думата не може да се върне назад!

— Знам! — каза късо Пешо и тъмните му хубави очи заблестяха.

С това разговорът завърши. След малко Пешо си легна, но макар да бе много изморен от изпълнения с тревоги и напрежение ден, не можа да заспи. От няколко години той спеше сам на едно канапе в хола а беше доволен от това според него привилегировано положение. Когато останеше сам, той можеше да чете, докогато си иска (за което впрочем никой не му се сърдеше), или просто тъй — да лежи и да си мисли, да мечтае за хиляди интересни неща, да бъде герой на хиляди подвизи, които в живота не можеха да се сбъднат. Това бяха хубави часове, негови собствени часове.

Но тоя път мислите му бяха неспокойни. Утре всичко свършваше, а, кой знае защо самият край на него му се струваше някак неестествен, нерадващ. Те сами бяха подушили престъпниците, те сами бяха влезли в дирите им, бяха разкрили плановете им и сега, когато трябваше да бъдат сложени на колене, друг щеше да извърши това! Поне да ги извикаха при арестуването им, да намереха начин да потърсят и тяхната помощ! Не, нямаше да го направят! Щяха да кажат — опасно е, не е за вас! А не беше ли опасно всичко това, което досега бяха извършили? Нима и то не беше работа за тях? Не, разбира се! Всичко, което се отнася за благото на родината, важи еднакво и за възрастните, и за децата, и за старците.

Но през тая нощ най-много го безпокояха мислите за тайната квартира на диверсантите. Въпреки всичко съмнението мъчително човъркаше сърцето му. Наистина ли Тороманов бе отишъл в квартирата на инженер Дончев? Наистина ли в тая квартира имаше диверсанти? Ами ако се бяха излъгали? Ами ако някоя обикновена глупава бабичка, кой знае по какви причини, бе дошла в празния дом, и, кой знае защо, бе си играла с електричеството? Защо инженер Дончев да не остави ключа и квартирата на някой обикновен честен човек, за да я ползува в негово отсъствие? Не беше много вероятно, но все пак възможно беше! И дали самите те не бяха взели за чиста истина това, което така горещо им Се искаше да стане? Тогава какво? Утре ще известят в Министерството, ще се направи проверката и някой началник добродушно, но подигравателно ще им се усмихне: благодарим, санким, за добрите намерения, но ето, видите ли, всичко излезе празна работа, там една бабичка нещо човъркала!

Само при тая мисъл Пешо чувствуваше, че цял пламва в огън и дребна студена пот оросява челото му. Не, такава обида не би могъл да понесе!

Разбира се, нямаше да има място за никакво колебание, ако беше проверил квартирата с подхвърления от Тороманов резервен ключ. Ако се отвори вратата със секретния ключ, значи там е отивал Тороманов! А защо отива там, защо се бави, защо носи купища продукти и романи за четене? Честните хора не се крият, сами си купуват продуктите, палят лампите и проветряват стаите си. Не, не би имало никакво съмнение, ако ключът на Тороманов отключва квартирата на инженера!

Тогава… тогава защо да не опита? Тая мисъл не му идваше за пръв път, но той винаги я отхвърляше. Не че се страхуваше за себе си, но беше опасно престъпниците да не усетят, че са влезли в дирите им, да не офейкат в последния час! Тогава кой ще му прости и кой ще го оправдае? Пък и вече е късно, не може вече да предприеме нищо решително, без да има разрешението на другарите си. Като че ли ще трябва да се прости с тая последна възможност!

Но той не се прощаваше, сънят бягаше от очите му.

Така го завари полунощ. Стенният часовник в кабинета на баща му отброи мелодично дванадесет глухи медни удара. Пешо се ослуша. В стаята бе съвсем тихо, мракът се беше сгъстил между предметите и ги беше направил съвсем невидими. В глухата тишина едва—едва доловимо поскърцваше някакво животинче, някакъв дървесинен червей може би, но сега и тоя едва доловим шум се струваше на Пешо тревожен.

А защо в края на краищата да не провери? Към един или два часа бандитите непременно ще заспят, няма да бодърствуват цяла нощ? Толкова трудно и опасно ли е да се промъкне безшумно по стълбището, също така безшумно да пъхне ключа в ключалката, леко, ама съвсем леко да провери дали работи и също така безшумно да се върне назад? Кой ще разбере и кой ще узнае, че е извършил непозволена нощна екскурзия! Никой! В замяна на това с колко свободно и леко сърце ще отиде утре в Министерството, с колко сигурен тон ще докладва за всичко, което се бе случило!

Нужно беше само да стисне зъби и да вземе решение! Но той не вземаше решение, колебаеше се, тежко се въртеше в леглото си.

Удари един часът. Тогава внезапно, без дори да е взел решение, той стана от леглото. Не бива да се пали лампата! Съвсем безшумно, без да докосне никакъв предмет, Пешо се облече, после отново застана нерешително пред прозореца. Навън улицата беше съвсем безлюдна, спокойно и някак мъртво горяха в нощта уличните лампи.

Да отиде ли?

Вратата едва чуто поскръцна, той се озова в антрето. В ъгъла зад вратата като безмълвно изправени хора стояха дрехите, окачени на закачалката.

Не, няма връщане назад!

След половин минута той беше вече на улицата. Отначало ходът му беше бавен и като че ли колебаещ се, но след всяка измината минута все повече и повече ускоряваше крачките си. Никъде по пътя си той не срещна хора, дори милиционери нямаше по ъглите на улицата — нищо освен шума на собствените му крачки. Само когато пресече трамвайната линия, видя група работници от поддържането, които нещо чукаха по релсите, и засвятка пред очите му ослепителната мълния на оксижена.

Ето я и улицата, където се криеха бандитите, ето го и големия тъмен масив на зданието. По цялата му външна фасада не светеше нито един прозорец, цялото то приличаше на ослепяло. Апартаментът на инженер Дончев както и преди беше със затворени прозорци, облепени плътно със стари вестници. Пешо пресече улицата и като се изправи пред входната врата, леко натисна дръжката.

Тя беше заключена. Тогава той извади ключа, който му бе дала Живка, и внимателно отключи вратата. Да запали ли лампата на стълбището? Той се поколеба за миг, после натисна копчето. Бяла, неочаквано силна светлина заля всичко — и мозайката на стълбите, и потъмнелите, отдавна небоядисвани стени. Пешо отново заключи вратата, за да не го изненада някой отдолу, и безшумно, като стъпваше само на върховете на гумените си кецове, потегли по стълбите. Вторият етаж не беше далече и той скоро пристигна на площадката пред апартамента на инженер Дончев. Кафявата врата беше без дръжка, само с топка за натискане. За да влезе, човек трябваше да задържи ключа на отворено положение и да натисне вратата.

Всичко това Пешо бе съобразил още на идване, но сега стоеше пред затворената врата и още се колебаеше, макар в момента да не изпитваше никакъв страх. Ами ако вътре има будни хора? В края на краищата какво от това — дори да са будни, те не биха чули безшумното влизане на ключа в ключалката и още по-безшумното превъртане. Щом ключът работи, дори не е нужно да натиска вратата, всичко ще бъде съвсем ясно.

Пешо бръкна в джоба си и извади ключа на Тороманов. Едва в тоя миг го обзе страх, сърцето му усилено заби. Ами ако има човек зад вратата? Ако стои там на пост. Именно тоя страх беше, който го подтикна към действие. Засрамен от внезапно бликналото чувство, той пристъпи към вратата и внимателно пъхна ключа в ключалката.