Литмир - Электронная Библиотека
A
A

Пръв взе думата Пешо. Бавно и методично, без да пропуска нито най-дребната подробност, той разказа всичко, което се бе случило през тоя решителен следобед. След като свърши с фактите, той разказа своите предположения и своите обяснения на всички ония случки, които досега им се бяха стрували така загадъчни и необясними. Момчетата слушаха през цялото време с притаен дъх, без да шукнат, без нито веднъж да се обадят, и само напрегнатите им лица говореха с какво необикновено внимание следяха интересния разказ.

— Няма никакво съмнение, че в квартирата на инженер Дончев се крият шпиони или диверсанти! — завърши Пешо. — Инженерът е оставил ключа си в Тороманов, за да ги снабдява отвън с храна и друго каквото им е нужно… Според мен това са сигурни факти!

— Не са абсолютно сигурни! — обади се тихо Веселин. — Щяха да бъдат абсолютно сигурни, ако бяхме проверили ключа…

Пешо погледна към Веселин, но не отговори веднага. Макар да говореше на приятелите си с такъв сигурен и уверен тон, самият той чувствуваше в себе си малка несигурност. Ами ако Тороманов е влязъл другаде? Ами ако инженер Дончев се е прибрал случайно у дома си и работи нещо с електричество? Наистина само проверката с ключа би могла да разпръсне всяко съмнение.

— Това е невъзможно! — каза Пешо. — Вратата може да скръцне, хората вътре ще чуят!

— Вярно! — съгласи се Коста.

Пешо пръв предложи да уведомят милицията за своите открития и всички единодушно се съгласиха с това предложение. Макар преследването на Тороманов да беше най-увлекателното приключение, което някога бяха изживявали, момчетата все пак ясно съзнаваха, че трябва вече да се простят с него. Сами по-нататък те нищо не можеха да направят, а като че ли не оставаше и какво друго да се направи, освен незабавно да се арестуват злосторниците. Но по въпроса, кого точно да уведомят, се появиха противоречия. Коста предложи да отидат веднага в най-близкия милиционерски участък, но Пешо енергично се противопостави.

— Това не е работа на милиционерските участъци! — заяви той решително. — Те се занимават с дребни неща, а тук работата е опасна и голяма! Според мен трябва да уведомим органите на Държавна сигурност!

В края на краищата съгласиха се с Пешо, но възникна ново затруднение: къде се намира тая Държавна сигурност? Това никой не знаеше, а нямаше и кого да попитат. Най-после решиха да отидат в Министерството на вътрешните работи, да поискат среща с никой от важните началници и чрез него да се свържат и със самата Държавна сигурност.

— А кога ще стане това? — полита недоволен Коста.

— Утре, разбира се! — отвърна твърдо Пешо. — До утре пилетата могат да изхвръкнат!… Ако ще ги търсите, по-добре търсете ги още сега!

— Късно е! — каза уклончиво Веселин. — Кого ще намериш там посред нощ?

— Не може да няма дежурни! — упорствуваше Коста. — Най-добре идете сега!

— Ще отидем утре! — заяви решително Пешо.

За една нощ нищо няма да се случи! Тороманов им отнесе храна за няколко дни; ясно е, че те не се готвят да бягат!

Това изглеждаше разумно и момчетата се съгласиха. Реши се рано сутринта да постъпят постове пред Тороманов и пред дома на инженер Дончев, а през това време Пешо и Веселин да отидат в Министерството на вътрешните работи.

С това събранието завърши и момчетата започнаха да се разотиват.

Луната вече се бе скрила зад покривите на големите здания, градината пустееше.

Нещо тъжно имаше в тая последна раздяла — от утре започваше обикновеният живот с обикновените момчешки игри… Нищо, нали бяха изпълнили дълга си! Като почне новата учебна година, цялото училище и цялата пионерска организация ще узнаят колко ловко се бяха справили с трудната задача, колко проницателност и досетливост на истински разузнавачи бяха проявили те.

Пешо, Веселин и Юлия си тръгнаха заедно. След мрака на градинския шумак улицата им се виждаше съвсем светла и това малко ги разведри. Все пак те вървяха мълчаливо, момчетата с ръце в джобовете и с мисли за утрешната си трудна мисия, Юлия със затаена въздишка в гърдите си. Най-после тя не издържа на безпокойството, което я бе обхванало, и тихо проговори.

— Ами сега, като всичко свърши, ще играете ли с мене?

— Ще играем — отвърна Пешо разсеяно. Тонът му сякаш я бодна в сърцето.

— Обещавате, пък. — после ще почнете пак да се криете…

— Няма да се крием — успокои я Веселин. Защо да се крием?

— Знам ли защо? Не ви се играе с момичета! Момчетата не отговориха.

— А виждате ли аз колко ви помогнах! — каза огорчено Юлия. — Кажете, не ви ли помогнах?

— Помогна де, помогна! — малко нетърпеливо я прекъсна Пешо.

— Ами да! Кой откри къщата на зъболекаря? Нали аз я открих!

Пък и снощи! Ако не се бях запознала с тая… Живка, как щяхте да откриете диверсантите?

Все бягате от момичетата, пък без тях все нищо не става…

— Вярно! — каза Веселин. Тая Живка много ни помогна!

— Умно момиче излезе! — съгласи се веднага Пешо.

Юлия усети, че нещо я бодна в сърцето.

— Умна ли? — попита тя с едва доловима горчивина.

— Умна и съобразителна! — добави Пешо, без да разбира какъв отзвук имат думите му. — Виж, с такова момиче може да се играе!

Юлия сухо преглътна.

— А аз съм глупава, така ли?

— Нее! — провлече глас Пешо. — Защо пък да си глупава?

— А каква?

— Ти си… ти си просто симпатична!

В първия миг Юлия не можа да разбере — това по-хубаво ли е или по-лошо? Тя го погледна. Пешо се усмихваше така сърдечно, че Юлия изведнъж се видя възнаградена за всичките си горчивини.

— Значии какво? Все пак не съм умна…

— Разбира се, че си умна! — тоя път с убеден глас каза Пешо.

Какво повече можеше да се каже? Юлия сама не усети как започна да подскача на един крак също като малките момичета, когато си намислят нещо хубаво. Преди да се разделят, Пешо замислено каза:

— Все пак, Веселине, ти беше прав!

— За какво? — не разбра Веселин.

— За проверката!… Друго щеше да бъде, ако бяхме проверили с ключа! Тогава щяхме да отидем при другарите с напълно чиста съвест!

— Не, не бива! — отвърна Веселин. — Рисковано е, а сега вече не бива да рискуваме!

Юлия усети как сърцето и започна да бие ускорено. Какво е намислил пак Пешо!

— Вярно, рисковано е! — съгласи се с въздишка той. — И все пак… нещо ме човърка да се не изложим! Да не сме се излъгали!

— Не сме се излъгали! — горещо възрази Юлия. Слушайте ме, не сме се излъгали! Всичко е така, както го мислим!

— Така е! — тръсна глава Пешо, сякаш искаше себе си да убеди. — Не може да бъде друго! Е, хайде довиждане!

Пешо се отдалечи сам, все така с ръце в джобовете. У дома му го посрещнаха малко сърдито, майка му го посмъмри още от вратата. Дори баща му, който никога не му правеше бележки за късното връщаме у дома, тоя път многозначително заклати срещу него показалеца си:

— Започна да прекаляваш! — каза той сериозно. — Вече от толкова време все последен се връщаш в къщи!

Пешо само сви рамене и мълчаливо седна край масата.

— Бива ли чак пък толкова да се унасяш в игри! — недоволно мърмореше майка му. — Не си вече дете, я се виж колко си пораснал!

— Не съм бил по игри! — рязко отвърна Пешо.

— Oxo. А къде?

— По работа…

Макар да им се искаше да бъдат сериозни, бащата и майката едновременно се засмяха. Строгото уморено лице на баща му изведнъж сякаш се подмлади, очите му весело заблестяха.

— Е, не може ли някак да узнаем каква е тая среднощна работа? — попита той шеговито.

— Ще му дойде времето — ще я разберете! — обиден а начумерен отвърна Пешо. — И тогава може… хм, може да ви стане криво, че сте се подигравали…

— Моля, моля, ние не се подиграваме! Как мога да се подигравам на първородния си син?

— Ето на, подиграваш се!

— Ще кажеш ли защо закъсня?

— Няма да кажа! — заяви решително Пешо.

— Това не е отговор на възпитано момче…

— Утре и без това ще разберете. Сега не мога нищо да кажа…

25
{"b":"260053","o":1}