Тъкмо в разгара на разказа при тях пристигна Коста. Сухичкото му изгоряло от слънцето лице тоя път изглеждаше непривично смутено погледът му неспокойно огледа цялата група.

— Можеш да говориш пред всичките — каза Пешо, като погрешно изтълкува смущението му. — Вече всички са приети.

Коста погледна втренчено приятеля си, после каза:

— Случи се нещо лошо… Юлия изчезна!… Всички трепнаха.

— Как тъй изчезна? — намръщи се Пешо. — Какви ги дрънкаш!

— Изчезна! — въздъхна безпомощно Коста. Юлия вървеше на две—три крачки след Тороманов, а аз на двайсет—трийсет крачки след нея… Изведнъж и Тороманов, и Юлия изчезнаха, като че ли пропаднаха вдън—земя.

— Глупости приказваш! — каза сърдито Пешо. — Значи, не са изчезнали, а ти чисто и просто си ги загубил!

Коста бавно поклати глава.

— Не, не съм ги загубил, изчезнаха — каза той горчиво. — Цялата тая работа стана на площад „Славейков“. Ние идвахме по „Граф Игнатиев“, но се движехме не по паважа на улицата, а по самия площад. Когато стигнахме близо до пресечката на „Раковска“, само за няколко мига една дебела жена ми се изпречи пред очите. Докато заобиколя жената, да са минали най-много, ама най-много три секунди. Колко крачки могат да се направят за три секунди? Да речем, пет крачки. Ако дойдете на площада, ще видите, че най-близката къща или най-близкият вход са на двайсет—трийсет крачки — в никой случай няма къде да влязат… Добре, ама като погледнах отново от тях нямаше нито следа, сякаш бяха пропаднали в някаква дупка!

— Това не може да бъде! — каза Пешо разгневено. — Това са бабини дивотини!

— Да не би да са изчезнали между хората? — подсети го Веселин.

— И това не е! — поклати глава Коста, видимо отчаян. — Не може да бъден това! По площада, вярно е, обикновено има много хора, но точно в тоя миг на това място нямаше никакви хора, честна дума ви давам! Няма къде да влязат, няма как да се загубят между хората, а въпреки това, като погледнах към тях — и двамата бяха изчезнали!

Настана тревожно мълчание, момчетата смутено се поглеждаха.

— Ти сам разбираш, че това не е възможно! — каза Пешо, тоя път малко по-спокойно. — Те не могат да се изпарят, не могат да хвръкнат, няма къде да влязат, няма хора да се загубят между тях! Тогава какво?

— Значи те са се възнесли! — обади се Чарли. — Също като в евангелието!

Но тоя път шегата не хвана място, не беше до шеги. Момчетата така сърдито го погледнаха, че той веднага затвори уста.

— А преди да стане тая случка, Тороманов някъде отбива ли се? — попита Веселин.

— Да, отбива се — каза тихо Коста, — Влезе в антикварната книжарница…

Но това не можеше нищо да обясни. Над цялата компания отново легна глухо непривично мълчание.

Тороманов излезе от дома си точно в десет и половина часа. Той беше облечен в обикновения си бял костюм, в ръката си държеше обикновената пазарска чанта, с която излизаше из града. Изглеждаше обаче, че тоя път в чантата има нещо — тя беше доста издута. Както предварително бе уговорено, Юлия веднага тръгна след него. Отначало тя вървеше по насрещния тротоар, но когато излязоха на улица „Граф Игнатиев“, по която имаше много хора, Юлия тръгна почти по петите му. На няколко пъти Тороманов уж случайно се обърна да погледне назад, но погледът му бе зорък и бдителен. Той обхващаше за миг цялата улица — всички хора и всички лица, но в погледа му, разбира се, не можеше да намери място малкото красиво момиченце, което вървеше край бордюра и нехайно размахваше тънките си ръчички. Децата бяха далеч извън неговото внимание, той дори насън не би помислил, че може да има работа с деца.

За голямо учудване на Юлия човекът с белите дрехи отново влезе в антикварната книжарница и тя нерешително спря край вратата. Коста бързо наближи и тихо и пошушна: — Влез ти вътре! Мене може да ме е запомнил!

Без много да му мисли, Юлия се вмъкна в книжарницата. Тоя път вътре имаше много хора, едни прелистваха книги, други зяпаха по лавиците. Тороманов, с чантата в ръка, стоеше край главния продавач и търпеливо чакаше. Юлия взе една детска—книга и макар илюстрациите да бяха много интересни, тя нито за миг не изпускаше из погледа си човека с белите дрехи.

Най-после продавачът свърши с клиента си и приятелски се усмихна на Тороманов.

— Имам нещо за вас — каза той и бръкна под тезгяха.

— Интересно ли е?

— Не особено… От Съмърсет Моам…

— Да, добре — каза небрежно Тороманов.

Продавачът подаде книгата, Тороманов я взе измина на касата. За да плати, той трябваше да остави чантата на пода и Юлия не изпусна тоя удобен случай, незабелязано мина край гърба му и още по-незабелязано хвърли поглед към нейната вътрешност.

В чантата имаше книги! В нея бяха сложени навярно ония романи, които сам той вчера бе купил от книжарницата!

Щом плати, Тороманов веднага излезе, без дори да поздрави познатия си продавач. Юлия остави детската книжка и незабелязано се измъкна. Човекът с белите дрехи бе тръгнал в обратна посока, към дома си, и Юлия веднага се залепи зад гърба му. „Наистина чуден човек — мислеше тя. — Купува книги, а вместо да ги държи у дома си, разнася ги по книжарниците и после пак ги връща обратно. Какъв смисъл може да има в това?“ Докато вървеше зад гърба му, тя отново забеляза, че Тороманов на два-три пъти се обръща и само за кратък миг оглежда цялата улица.

Така те излязоха на площад „Славейков“, на тоя площад, на който според Коста бе станало чудото. В същност в цялата работа нямаше нищо чудно или Необикновено — цялото объркване се дължеше на слабата наблюдателност на момчето. На спирката бе спрял трамвай и именно тоя трамвай не бе забелязал Коста, защото през цялото време се бе взирал в пъстрата рокля на момиченцето, от страх да не я загуби из тълпата. В последния момент, тъкмо когато трамваят се готвеше да тръгне, Тороманов се отби от пътя си и внезапно се качи на ремаркето.

В първия миг Юлия се слиса — какво сега да прави? Трамваят издрънча и тръгна. Юлия се затича и скочи на стъпалото. Някакъв възрастен човек я подхвана леко като перце за лакътя, после — за нейна изненада — подръпна доста силничко ухото и.

— Как не те е срам, момиченце! — каза той сърдито. — Някой ден трамваят ще ти отреже крака!

Именно тая сцена бе пропуснал Крета в тия няколко мига, в които Юлия бе изчезнала от погледа му. Той бе търсил да види пъстрата рокличка, а бе пропуснал големия зелен трамвай, който бе отнесъл Тороманов и Юлия.

Щом се окопити от смущението си, Юлия внимателно се огледа. Тороманов бе минал напред и продължаваше да си проправя път. Тъкмо тя мислеше да го последва, и изведнъж зърна кондуктора. Ами сега? Какво да прави, като няма в джоба си дори пет стотинки? С какво ще си плати билета? Юлия уплашено замръзна на мястото си, след това отстъпи назад и се прикри между хората. Сърцето и силно биеше — ох, какъв позор, да я заловят без билет в трамвая!

За нещастие тоя път кондукторът бързо раздаде билетите и се появи на задната платформа. На Юлия се стори, че той веднага впи в нея строгия си поглед.

— Без билети, моля!

— Аз, чичко, нямам билет! — каза уплашено Юлия. Кондукторът посегна да откъсне един, но тя веднага го спря.

— Чакай, чакай, чичко, аз съм си загубила парите? — каза тя засрамено и лицето и потъна в руменина. — Видиш ли какво ми е плитко джобчето!

— Е, тогава ще слезеш на спирката! — каза равнодушно кондукторът и откъсна билет на някакъв друг гражданин.

Колко много и се искаше на Юлия в тоя момент някой да се обърне и да и плати билетчето! Уви, никой не го направи! Улисани в своите мисли и грижи, хората дори не се обърнаха да я погледнат. Юлия въздъхна горчиво и тръгна към предната платформа. Нямаше какво да се прави, човекът с белите дрехи щеше да се спаси от преследвача си.

Трамваят почна да забавя хода си. Юлия погледна към изхода и с учудване забеляза, че Тороманов също се готви да слиза. Гледай го ти какъв човек, вози се само по една спирка! Щом трамваят спря, човекът с белите дрехи побърза да слезе и без повече да се оглежда, тръгна по улицата. Като негова неотстъпна сянка зад гърба му се упъти Юлия.