Когато Бебо и Пешо приближиха към нея с решителни и заговорнически лица, тя не се учуди. Не се учуди дори, когато Бебо и заговори със сериозен, не момчешки глас.
— Слушай, Живке, искаме да поговорим с теб по една много важна работа.
— Добре! — кимна Живка спокойно.
— Ама наистина важна! — каза недоволно Бебо. — Ти просто не разбираш!
— Може пък да разбирам! — възрази момичето и очите и някак особено заблестяха.
— Само че тука на улицата не е много удобно — намеси се Пешо. — По-добре да влезем в някой от дворовете…
— Тогава елате у дома! — предложи Живка. У нас няма никой, ще бъдем съвсем самички!
Като разбраха каква е работата, другите веднага се съгласиха да отидат у Живкини. Апартаментът им бе в партерния етаж и веднага след антрето те влязоха в широк хол, скромно, но с вкус мебелиран. По средата на хола имаше двойна маса от масивно светло дърво, окръжена с тапицирани столове, и компанията се разположи удобно на тях. Настана неловко мълчание.
— Виж, Живке, каква е работата — започна пръв Пешо. — Казано без увъртания, ние следим един фашист. И понеже разбрахме, че ти си добро момиче и разбира се, добра пионерка, решихме да ти се доверим…
Живка едва доловимо се изчерви. Макар като всички умни момичета да беше чужда на ласкателствата, сериозно казаните думи я накараха да се зарадва някак неочаквано много.
— Първото нещо — продължи Пешо — е да ни дадеш честна дума, че ще пазиш тайната! Туй не е игра, туй е сериозна и патриотична работа! Ако няма да пазиш тайната, по-добре е да не говорим!
Всички въпросително я гледаха. Живка обърна глава и като срещна пламналите, пълни с молба очи на Юлия, тихо и малко засрамено отговори:
— Давам честна пионерска дума!
— Добре, тогава да продължим! Тоя фашист преди малко влезе във вашата кооперация. Не знам дали го видя — един пълен човек с бели дрехи…
— Видях го! — кимна Живка. — Той носеше една голяма чанта.
Момчетата удивено се спогледаха.
— Вярно! — кимна сдържано Пешо. — В тая чанта според нас той носеше позиви… разбира се, фашистки позиви… Добре, човекът влезе в кооперацията, бави се вътре около половин час и излезе с празна чанта… Ясно е, че той е оставил вътре позивите… Въпросът е сега — кому ги е оставил?
— Разбирам! — каза бавно Живка, макар умът и трескаво да работеше.
— На кого може да ги остави! — продължи Пешо. — Ето там е въпросът! Има ли във вашата кооперация такива хора, на които той може да остави фашистки позиви?
Макар всички тия думи да направиха поразително впечатление на Живка, тя не помръдна от мястото си. Както по-преди умът и трескаво работеше, тя бързо съобразяваше, като на филмова лента през ума и минаваха лица на хора, полузабравени случки. Има ли в кооперацията съмнителни хора? Сигурно има, макар да не е мислила никога за това! Но кои могат да бъдат те? Изведнъж тя се досети за него и веднага запита:
— Ами Бебо, като влезе след човека, нищо ли не разбра?
Бебо смутено примигна, после погледна въпросително другаря си. Беше съвсем очевидно, че Живка е много наблюдателна и нищо не може да се изплъзне от погледа и.
— Работата е такава! — каза Пешо с респект и уважение в гласа си. — Ние мислехме, че човекът ще занесе позивите в зъболекаря, който е на третия етаж.
Бебо отиде при зъболекаря, но човекът с позивите изнесъл оттам чантата пълна. Къде ги е занесъл, ние не знаем, но е ясно, че ги е оставил в тая кооперация!
— Тогава да помислим малко! — предложи Живка. — В цялата кооперация има девет апартамента…
— Защо девет?
— Имаме пет етажа по два апартамента, но единият от тях е ателие на художник. Добре, не сме ние, не е и зъболекарят, значи останаха седем…
— Но ти защо не смяташ ателието? — попита Бебо.
— Чакайте, ще разберете! Художникът живее на първия етаж, срещу нас… Той е комунист, сега рисува картина за Септемврийското въстание…
Значи не може да бъде!
— Не може! — кимна почти едновременно цялата компания.
— Добре, останаха шест… и дори пет, защото на третия етаж, до апартамента на зъболекаря, живеят наши роднини… Тях аз ги познавам много добре, те не могат да бъдат…
— В никой случай ли? — попита подозрително Пешо. — В никакъв случай! — отвърна строго Живка.
Те са съвсем сигурни хора…
— Добре, да вървим по етажи! — предложи Пешо.
— Хубаво, по етажи! На втория етаж живее Дончев. — Той е инженер, как да ви кажа — не е много симпатичен човек… Може да се вземе за съмнителен! Но там е работата, че в апартамента им сега не живее никой…
Още преди един месец цялото семейство на инженера замина на курорт и още не се е върнало… Сега, като идвахме, видях, че цялата им пощенска кутия е пълна с вестници, няма кой да ги прибере…
— Останаха четири! — пресметна Бебо.
— На третия етаж живее още професор Хаджиев, много добър човек, жена му е постоянно болна… Той е такъв кротък, любезен, мил, главата му е цялата посивяла, така хубаво се отнася с хората, че всички в кооперацията го обичат… — Живка се позамисли, после решително отсече. — И той не може да бъде!
— Невероятно е — добави замислен и Пешо.
— Третия етаж вече видяхме! — продължи Живка.
— Там е зъболекарят и нашите роднини. На четвъртия етаж вляво живее Морис Давидов, евреин, той работи в Министерството на външните работи… Такъв един дебел, но много добър, постоянно изнася беседи из квартала!
— По-нататък! — малко нетърпеливо измърмори Пешо.
— На четвъртия етаж живее още Стефан Петров, счетоводител в един завод за… какво беше… а, за лакове! Той е един такъв сърдит, намусен, рядко го виждаме…
— Съмнителен! — с надежда възкликна Юлия. Живка бавно поклати глава.
— Според мен не е съмнителен! — Неговата жена е съдебен заседател, а как си мислите вие, биха ли назначили да съди хората такъв един човек от съмнително семейство? Дума да не става! За съдебни заседатели избират само най-честни хора!
— Остана петият етаж! — подхвърли Бебо.
— Там, нали ви казах, има само един апартамент.
В него живее чичо Трифон, работник е, най-добрият специалист по боядисване на прежди…За него дума не може да става, квартирата му я дадоха с министерска заповед…
В стаята настана смутено, напрегнато мълчание.
— Какво излезе от цялата работа? — обади се най-сетне Бебо. — В кооперацията значи няма съмнителни хора?
— Излиза, че няма! — сама смутена и забъркана измърмори Живка.
— А това не е вярно! — каза сърдито Бебо. — Онзи човек внесе тук позивите и ги остави, излезе без тях… Кому ги е оставил?… Значи някоя от твоите божи кравички е таен фашист.
— Не може да бъде! каза Живка, но гласът и тоя път не беше съвсем сигурен. — Кажи ми кой!
Всички са едни такива… сериозни и добри хора! Та кой от тях?
— Знам ли? Може да е професорът… Уж мил, любезен, пък държи в пазвата нож!
— Глупости! — възмути се Живка. — Казвам ви, не е той!… Това е истински добър човек.
Пешо, който до тоя момент мълчеше замислен, с леко пребледняло лице, най-после повдигна глава.
— Не се препирайте! каза той с малко глух глас. Аз знам къде Тороманов е отнесъл чантата!
Другите го погледнаха смаяни.
— Знаеш? — възкликна Бебо. Как може да знаеш!
— Ето знам! — каза с твърд глас Пешо. Той е оставил чантата в инженера Дончев!
Живка разочарована го погледна.
— Ама нали ви казах, че, там сега не живее никой! Хората ги няма в София!
— Какво значение има това! възрази пее така глухо Пешо и всички забелязаха как очите му трескаво горяха. — Хората наистина ги няма, но са му оставили ключа! Разбирате ли, Тороманов има чужд ключ от чужд апартамент!…
Бебо и Юлия сякаш онемяха, втрещени от внезапното откритие. Чудната тайна, която от толкова време ги занимаваше — тайната на хвърления от прозореца ключ, сега внезапно блясваше пред очите им ослепително ярка! Ето чия врата отваря, ето защо е бил той нужен! Тайнственото поведение на Тороманов във връзка с ключа изведнъж ставаше ясно и лесно обяснимо! Но не се ли лъжеше Пешо? Не беше ли това някакво чудно съвпадение? Единствена Живка, която не знаеше историята на хвърления ключ, гледаше със съмнение чудните си гости.
