Но откъде все пак са дошли вестителите на културата?
Преди 500 години арабският учен Дху’л Нун Мизри е записал историята на технически високоразвития «народ Ар-Хев», който бил в състояние да предвиди предстоящо природно бедствие и който освен това по своите предварителни изчисления нямало да може да посещава земите си в продължение на 20 000 години. Когато обаче по-късно най-възрастните в рода разказали на младите, че те «…били дошли преди 20 000 години с кораби от запад…», ги обвинили в богохулство. Младите казали: «…не съществува материал, който да не се пропива от вода, от който да могат да бъдат направени кораби, носещи се по водата…»
Дали това не е един арабски спомен за Атлантида?
Именно при такива опити за разшифроване на този или подобни на него текстове често се случва учените, на които е поверено изследването, да не са в състояние да накарат твърденията в текстовете наистина да заговорят за себе си. Принципно филолозите прекарват доста време в прочистване на наличните текстови материали и след това систематизират съдържанието само дотолкова, доколкото е възможно. И накрая т. нар. експерти изглежда се интересуват не толкова от съдържанието на текстовете, колкото от тесногръдите филологически проучвания и дебати. С течение на тези проучвания празнотите в оригиналните текстове се попълват и простите словесни предания се заместват със сложни.
По тази причина филологичната специализирана литература гъмжи от обяснения и нагласени спрямо съвременните изисквания на обществото опити за научни интерпретации, които или са поставени в средни скоби, или са пропъдени в т. нар. бележки под линия. При своето изследване тези словесни излияния натрисат интересуващия се читател в блатото на академичното важничене! Преобладаващото сред учените буквоядство и търсенето на слабите места и фактически грешки в аргументацията на практика допринасят малко за осветляването на фактическото състояние на нещата. При това прекалено често се случва да възникне голямо объркване и човек да се отклони от истинската тема в текста. С текстовете за «диска от Атлантида» се случи същото! Наистина ли Атлантида е само приказка? Историята за легендарното царство Атлантида разказва за това как жителите на древна Атина се отбранявали от някаква велика империя, която преди 9000 години напуснала родината си Атлантида, за да покори градовете на Европа и Азия.
Спорът дали наистина такава империя е съществувала, започва веднага след смъртта на Платон през 347 година пр. Хр. Ученикът му Аристотел смятал, че сведенията, дадени от философа и историка, са само политическа фабула. Но до откриването на Америка през 1492 г. това остава относително незабелязано. Четиридесет години по-късно испанският историк Франческо Лопес де Гомара твърдял, че западноиндийските острови и американският континент пасвали много добре на описанието на Платон за «континента» отвъд Атлантида. Скоро теорията, че Атлантида се намира в Новия свят, печели много привърженици; между тях и философът Френсис Бейкън, който през 1616 г. вече представя своите идеи в утопичното си произведение «Новата Атлантида». Но колкото повече неща за Новия свят ставали известни, толкова повече тезата, че Атлантида и Америка са идентични, губела достоверност. Все още продължавало да се смята, че това били островите в Атлантическия океан. Германският учен Атанасиус Кирхер дори твърди в своята издадена през 1655 г. година книга «Mundus Subterraneus», че Азорските острови са върхът на потъналото царство. В теориите си други учени разглеждали островите около Мадейра и Канарските острови като останки от Атлантида. Но много от следващите изследователи на Атлантида вече не обръщали внимание на Платоновото твърдение, че потъналата империя се намира в Атлантическия океан.
През 17. век шведският учен Олас Рудбек виждал Атлантида в своята скандинавска родина. През 1762 г. Фредерик Баер отъждествил Атлантическата империя с дванадесетте израелски племена, а Атлантическия океан с Червено море. И отново през 18. век се появява поредната теория на френския астроном Жан Бели, според която Атлантида лежала на морското дъно на северния полярен кръг пред островърхите планини. Най-известният застъпник на тезата, според която обаче Атлантида лежи в Атлантическия океан, е американският писател Игнаций Донели (1831–1901), който през 1882 г. публикува своята книга «Атлантида — светът преди потопа». Подобно на Кирхер и Донели твърди, че Азорските острови представлявали останките на изчезналия континент.
През февруари 1909 г. в лондонския Times се появява статия, представяща една напълно нова теория, под заглавието «Потъналият континент». В нея един археолог, който искал да остане анонимен, твърди че Платоновата Атлантида била гръцкият остров Крит.
Колко погрешна е тази теория обаче и какво се крие зад това?
Археолозите и филолозите, които разглеждат Гърция като люлката на западната цивилизация, са постоянно заети с това да ни поучават относно класическите божествени персонажи на Древна Гърция. При това още по времето на Византийската империя Гърция и нейното славно минало изпаднали в тотално забвение. Вследствие на което в продължение на няколко века историците и другите западни учени едва ли отбелязваха случващото се в някога най-прочутата държава в света.
Италианският търговец Кириако де’Пициколи (Кириакус от Анкона) е първият известен европеец, който през първата половина на 15. век, 70 години преди морското начинание на Колумб, отново проявява научен интерес към гръцката археология. При своите продължили 30 години изследвания Кириакус се опира основно на Страбоновото произведение «География» и открива изумителни монументи от Античността, които с течение на времето били разрушени. Така в много случаи рисунките и оцелелите текстове на пристрастените към пътуванията лаици са единствените източници, въз основата, на които човек може да добие представа за древните постройки.
След като през 1452 г. Кириакус умира, месеци по-късно Константинопол и следователно Гърция падат в ръцете на отоманските турци (1453). В резултат на тази обсада, дълго време в Европа се разпространяваха погрешни представи за Античността, които и днес представляват някаква част от научната догма.
Къде например човек може да прочете нещо за света на Боговете в Гърция, царували още преди олимпийските Богове?
Комичното е, че за потока в нормалните учебни занятия остава скрит фактът, че в древна Гърция най-малко след 9000 година пр. Хр. преди известните ни класически Богове са съществували и едни други, забравени много отдавна. В този незнаен свят от Богове господствали предимно женски същества. Техните жрици били естествените посредници между човешкия и божествения елемент. В тези божествени субекти дори се забелязва общ начин на действие, но въпреки всеобщата им валидност те носели единствено локални имена като «Богинята», «Момичето» или просто «Майката». Тези божествени същества били господарки на космоса и на божествата в подземното царство, към които едва по-късно се присъединили мъжки божества, чиито символ бил Телецът.
Съществуват печати, на които Богините, въоръжени с копия и лъкове, са изобразени като първобитни ловджии или воини. Освен това бяха намерени рисунки на богиня, която държи цвете, както и на друга богиня, държаща клонка на плодородието. Във всеки случай досега не е намерена нито подходяща митология, нито артефакти с вписани или запазени по подобен начин имена, на базата, на които тези субекти да бъдат идентифицирани и съответно да бъдат исторически класифицирани.
Как обаче да обясним това?
Доскоро се предполагаше, че текстовете «Тимей» и «Критий» на Платон са единствените източници на легендата за Атлантида. Но ученият Солон (640–560 г. пр. Хр.), родом от Атина, е този, който през 6. век пр. Хр. донася историята за Атлантида в Древна Гърция. Египетският жрец Сонки от Саис и неговият колега Псенофис от Хелиопол устно разказали на Солон тази 9000 годишна древна история. Естествено съвременните египтолози не можаха да открият измежду безбройните египетски предания подобен източник в папирусите и съответно го сметнаха за поредната ориенталска история от света на Хиляда и една нощ. Но в Ермитажа (Санкт Петербург) се намира египетският Папирус 1115, създаден преди около 4000 години като йератическо писмо, в който точно този мотив за легендата за Атлантида е жив. Историята започва с едно странство в «Страната на Западните», организирано по заповед на фараона. Моряците излезли в открито море и били връхлетени от буря, а капитанът разказва как тогава съвсем случайно открил «Островът на блажените», «Аменти»:
