Днес напротив археолозите рядко могат да представят нещо повече от колекция културно-исторически факти за Боговете на далечното минало. Ето например за историческите взаимовръзки относно Седемте мъдреци, които след едно природно бедствие се появяват като Вестители на културата, не съществува никаква научна литература. При това по целия свят съществуват легенди и предания по същество с толкова подобно съдържание, че човек едва ли може да се съмнява в общия им произход. Най-драматична между тях е легендата за потопа, според която един или няколко Богове решават да унищожат една съществувала преди края на последната ледникова епоха цивилизация заради нейната поквара. В първата книга от Стария завет Мойсей ни е завещал една от историите за случилото се. Както и при други предания, всеки път има избраник (в случая мъж;), двойка или няколко души, които трябва да оцелеят и биват предупредени за предстоящата катастрофа. Така междувременно изтекоха 250 години, откакто беше представена първата научна теория за катастрофалния потоп, предаден в Библията. В тази връзка църквата и науката рядко могат да постигнат съгласие. Ако обаче се освободим от митичната украса, така смятат съвременните изследователи на Библията, би останало едно историческо произведение, което предлага обяснение за развитието на човешкото минало. Но историята за праотеца Ной — който полага основите на едно по-добро човечество, побеждавайки потопа — не може да бъде датирана по дни, така че принципно е трудно да я причислим към определено историческо време. Освен това от 1872 г. насам бяха направени открития, от които може да се предположи, че преданието за библейската история за потопа е заимствано от по-стари източници — като тези за архаичното божество «Яхес» («I’hs»), и затова по същността си има египетски произход. От това издигано от текстовете от пирамидите § 994 на особена почит божество, което е тясно свързано с «Мин» и «Сет», би могъл да произлиза библейският «Яхве».

Всъщност какъв е пътят на историята за потопа?

Британският археолог сър Остин Лейърд (1817–1879) и асистентът му Хармузд Расан през 1849 г. откриват няколко покрити с тухли могили в Куюндшик (Ниневия), които ги подтикнали към нови разкопки. През септември на същата година двамата най-накрая били възнаградени и при разчистването на останките от замъка на асирийския цар Санхериб (704–681 г. пр. Хр.) откриват около 25 000 глинени плочки, изписани с клинописи. Те произхождали от библиотеката на внука на Санхериб — цар Ашурбанипал (668–626 г. пр. Хр.). Глинените плочки съдържали духовно-научни трудове по философия, астрономия и математика. Произведенията ясно свидетелствали за културното, научното и политическото ниво на жителите на Месопотамия. В тях имало и редица предшественици на кралете, които управлявали страната «преди» и такива, които управлявали «след» едно голямо потопно бедствие. Освен това глинените плочки съдържали и най-голямото литературно произведение на Месопотамия: епоса за Гилгамеш.

Това е легендата за прекрасния и ужасния Гилгамеш, шумерският герой, който бил две трети Бог и една трета човек и претендирал за безсмъртието на Боговете.

Германският асиролог професор Теодоре Квасман от университета в Кьолн успя едва през май 1998 г. да намери първите редове на това литературно произведение. Той ги откри в мазето на британския музей в Лондон. На глинената плочка с големина едва 2×3 сантиметра се чете:

Всички изпълнени с т. нар. клинописи глинени плочки до днес биха събирали прахта в музеите по цял свят, ако персийският цар Дарий Велики (521–485 г. пр. Хр.) не беше заповядал неговите текстове да бъдат издялани в камък на три езика: на персийски, на еламски и на вавилонски. Благодарение на този факт ученият Георг Фридрих Гротенфелд (1775–1853) успя през 1802 г. да открие ключа за разшифроването на клинописите. Текстът за епоса на Гилгамеш бил гравиран във вид на стихотворение върху дванадесет глинени плочки и успял да надживее времето, единствено, защото новодошлите завоеватели на Месопотамия не сметнали клинописа за писменост.

Четиристишията, 200 на брой, съдържат поразителни прилики с Библията, само дето са написани няколко хилядолетия преди нея. Археолозите, направили тази находка, за съжаление не осъзнали сензацията, която се криела в нея, и я опаковали no-скоро зле, отколкото добре, за да могат текстовете да бъдат транспортирани с кораб до Великобритания за превод. Ето защо поради некомпетентното отношение много от плочките били повредени и вече не могат да се разчетат. Единствено благодарение на работата на Джордж Смит (1840–1876), един дотогава неизвестен млад служител на британския музей в Лондон, малко по малко станало ясно историческото значение на тези древни предания. Този мъж бил един от аутсайдерите в областта на археологията, който вечер в своята стаичка с несравнима страст се посвещавал на изследването на първата публикация по асирология. На 26 години той пише няколко кратки студии за тогава все още съмнителния характер на клинописите. Тези статии дори предизвикали вниманието на научния свят, но понеже Смит бил самоук, се опитвали постоянно да го игнорират.

По това време обаче никой от т. нар. научен свят не знаел, че вече имало вавилонско-асирийска литература, която при всички случаи заслужавала да бъде наредена до великите постижения на по-късните литератори. Това обаче не била причината, поради която Смит се увлякъл той се впечатлявал от самото съдържание на това повествувание. Със започването на превода през 1872 г. работата вече не го оставила на мира. Младият Смит тъкмо бил стигнал до мястото, когато Гилгамеш със своя приятел Енкиду успешно победили огнения бик Хумбада в кедровата гора на днешен Ливан: при триумфалното си завръщане Богинята Ищар видяла Гилгамеш облечен с празничните си дрехи, накичен с венеца на победителя, и се влюбила в него. Той напротив не желаел да знае нищо за своята обожателка и я оскърбил като проститутка, защото тя вече имала много любовни връзки зад гърба си. След това унижение Ищар се върнала разярена на небето и се оплакала на Великата Богиня. После поискала от баща си AN.U смъртта на Гилгамещ. В отговор AN.U създал един нов «Небесен бик» на земята, когото сто воини не можели да укротят. Но Гилгамеш издържал и това изпитание и отново победил с помощта на приятеля си Енкиду.

Ищар, която наблюдавала борбата от небето, проклела Гилагамеш и Енкиду. В последвалата след това нощ Енкиду видял в съня си съвета на Боговете да определя неговата смърт, защото бил помогнал на Гилгамеш при унищожението на Хумбада. Присъдата се изпълнила веднага, защото Енкиду умира още същата нощ от неизлечима болест. Симптомите на болестта били треска и температура. Гилгамеш скърбил за приятеля си, но при мисълта, че и той трябвало да умре, го побивали тръпки от страх и тогава се сетил за свой далечен роднина, на който Боговете дарили безсмъртие. Гилгамеш тръгва да търси Утнапищим.

Но тъкмо когато сензацията щяла да се изясни, историята свършва. Смит установява, че налице са само част от надписите и историята за безсмъртния Утнапищим присъствала само в отделни фрагменти.

Но какъв е краят на тайнствения епос?

Глинените плочки с продължението на този епос се криели някъде из камерите на двореца в Ниневия. Всъщност с голямо вълнение Смит открива и момента в историята, когато Утнапищим разказва на Гилгамеш за предпотопните времена. Дори и така истинността на библейското предание да изглеждала несигурна, липсвали поредните глинени плочки с продължението. Но това, което той до момента бил прочел от епоса за Гилгамеш, вече не му давало мира. Тъй като не могъл да премълчи съдържанието, градусът на вълнение в библейска демократична Англия се покачил. По отношение на сензационното си откритие Смит бил разколебан: той непременно трябвало да отиде в Ниневия, за да продължи изследванията си.

Как обаче обикновен служител в музей да финансира подобен проект?