И се спусна надолу, спирайки на всеки няколко крачки, за да огледа не се ли крие нещо в зеленината наоколо. При ручея земята беше влажна и размекната. По оставените следи се виждаше, че най-различни птици и животни са идвали да пият вода оттук. Личаха си копитата на куду, на антилопа на Менелик, но опитното му око веднага разпозна мъничките, напомнящи на сърчица белези от копитата на раирания дик-дик.
Никълъс започна безшумно да обикаля мястото и още в началото на шубрака се сблъска с нужника, който животното използваше за отбелязване на територията си. Купчината от ситни като сачми изпражнения се увеличаваше всеки път, щом антилопата искаше да дефекира. Именно заради това и се връщаше все на едно и също място.
Никълъс беше изцяло погълнат от лова. Двата поредни неуспеха само бяха изострили апетита му на ловец и сега се беше съсредоточил до крайност, сякаш преследваше не някакво си животинче, а гривест лъв човекоядец. На всяка крачка се спираше, за да погледне в краката си няма ли по погрешка да настъпи някоя съчка или листо, които да го издадат. Очите му шареха на всички страни с надеждата, че зад трънливия плет наоколо ще забележат нечие движение или пък червеникаво петънце.
Това, което издаде присъствието на животинката, беше неволното потрепване на ушенцето й. Антилопата беше застанала наполовина в сянката на близко дърво, раираната й козина се сливаше с изсъхналите му клони и ако се взреше в нея, човек придобиваше усещането, че наблюдава махагонова статуя. Но статуята помръдна и се издаде. Жертвата се намираше толкова близо, че Никълъс можеше да види как едното й око блести на светлината като полиран оникс. Погледът му се спусна надолу и забеляза иначе недоловимите трептения на дългата муцунка. Животното усещаше опасността, но още не разбираше откъде точно се задава тя.
Болезнено бавно Никълъс надигна пушката и опря приклада о рамото си. През увеличителното стъкло на мерника можеше да преброи космите в щръкналата козина между ослушващите се уши и малките, тънки като иглички черни рогца. Намести мушката в точката, където свършваше вратът и започваше главата. Искаше, доколкото е възможно, да опази козината здрава, за да бъде по-лесно препарирането.
— Ето го святото животно. Слава на Бога и на Свети Йоан Кръстител! — извика в същия миг Тамре иззад рамото му, прибра ръце пред очите си в молитва и се просна на колене.
В следващата секунда дик-дикът изчезна яко дим и в мерника остана да се пули празното пространство. Сякаш вятър беше повял — толкова безшумно животното се бе промушило сред храстите, които го скриха от поглед. Никълъс бавно свали карабината от рамо и обърна очи към момчето. Тамре продължаваше да клечи в краката му и да повтаря молитвите си към Бога.
— Поздравления. Войзеро Роян ще има да си плаща, задето те прати с мен — просъска Никълъс на английски. Наведе се, вдигна Тамре на крака и премина на арабски: — Ти оставаш тук. Да не си мръднал, да не си гъкнал. Ако може, дори недей диша. Ще чакаш да се върна и да те взема със себе си. Ако си промълвил една-единствена дума, преди да съм дошъл, лично ще се погрижа Свети Петър да те посрещне на райските порти. Разбира ли какво ти казвам?
И продължи нататък сам. Малката антилопа обаче вече знаеше с кого си има работа. И макар Никълъс да я забеляза на два пъти, всичко, по което му остана време да се прицели, беше някакво пъстро петънце, шмугващо се в гъсталака. Остана му единствено да сипе грозни заплахи по адрес на малкия послушник и да се вслушва в шума от копитцата по сухата земя, докато дик-дик се спасяваше надалеч. Животното се навираше все по-навътре в гъстата гора и накрая на Никълъс не му остана друго, освен да се признае за победен.
Беше тъмно, когато двамата с Тамре се прибраха в лагера. Още щом Никълъс се появи на светлината на лагерния огън, Роян скочи да го посрещне.
— Какво стана? — попита тя нетърпеливо. — Успя ли да видиш дик-дика?
— По-добре не питай мен, а коварния си съучастник. Така го подплаши, че животното сигурно и досега се спасява в гората.
— Тамре, ти си един прекрасен младеж и аз съм много горда с теб — обърна се Роян към детето.
Момчето изви доволно глава като щастливо кученце и докато продължаваше да се подсмихва на комплимента й, забърза надолу по пътеката към манастира.
Роян беше толкова щастлива от неблагополучния изход от лова, че лично наля уиски на Никълъс и му го донесе при огъня, където бе седнал да почине.
Той отпи от чашата и потрепна.
— Никога не позволявай въздържател да ти налива питието. С такава тежка ръка по-добре да се беше хванала ковач или докер на пристанището.
Но колкото и да се оплакваше, продължи да отпива.
Роян седна до него и с всеки свой жест издаваше вълнението, което я беше обхванало. Никълъс обаче мислеше за други работи, затова му трябваше време да й обърне желаното внимание.
— Какво има? Нещо не ти дава мира.
Тя погледна подозрително към Борис, който беше седнал от другата страна на огъня, сниши глас и като се наведе към Никълъс, заговори на арабски:
— Двете с Тесай бяхме този следобед в манастира. Тесай искаше да се срещне с Мек Нимур и ме помоли да я придружа, в случай че Борис… така де, сещаш се.
— Да речем, че си играла ролята на компаньонка — отпи още веднъж от уискито Никълъс и отвори уста да изхвърли алкохолните изпарения. Гласът му леко прегракна, но с жест я подкани да продължи.
— Малко преди да ги оставя двамата насаме, обсъждахме празненствата Тимкат, оказа се, че на петия ден игуменът отнасял табота на бряга на Абай. Според Мек имало пътека, водеща до самите води на реката.
— Да, това го знаем.
— Сега обаче идва нещо, което със сигурност не знаеш. В шествието до реката взимат участие всички. Като казвам всички, разбирай всички. Игуменът, духовниците, монасите и послушниците, всички вярващи, които се намират в момента в манастира. Дори Мек и хората му, и те отиват с останалите. Слизат на реката и стоят там цяла нощ. В продължение на едно денонощие манастирът е напълно изоставен. Разбираш ли, в него не остава жива душа.
Никълъс я изгледа над ръба на чашата си и лека-полека започна да се усмихва.
— Да, това наистина звучи интересно — призна той.
— Но да не забравиш, че и аз идвам с теб — напомни му строго Роян. — Да не си и помислил, че ще те оставя сам.
Същата вечер Никълъс отново я посети в колибата й. Това беше единственото място в целия лагер, където двамата можеха да се чувстват сами, без да се страхуват, че някой ще надава ухо да ги слуша какво си говорят. Все пак, не направи същата грешка като миналия път; вместо да седне на леглото, зае походния стол насреща.
— Преди да обсъдим конкретния план за действие, нека ти задам един въпрос: замисляла ли си се сериозно за последствията?
— Сиреч какво би се случило, ако монасите ни спипат?
— В най-добрия случай ще ни изгонят от долината за вечни времена. Игуменът разполага с огромно влияние. В най-лошия ще пострадаме чисто физически — започна да изброява възможностите Никълъс. — Това е едно от най-почитаните места за хората от тяхната вяра — факт, с който сме длъжни да се съобразяваме. Опасността не е никак въображаема, а напротив — напълно реална. Можем да отнесем някой нож в гърдите или да глътнем отрова по погрешка.
— А също ще отблъснем Тесай. Тя е дълбоко религиозна жена — допълни Роян.
— И което ми се струва доста по-важно, ще засегнем изключително силно и Мек Нимур. — На Никълъс дори не му се щеше да мисли за възможността. — Не знам какво точно би направил, но със сигурност след подобен акт ще изгубя завинаги приятелството му.
Двамата се умълчаха за известно време. Опитваха се да си представят истинските мащаби на риска, който поемаха. Най-накрая Никълъс заговори:
— Да не говорим, че ти пренебрегваш собственото си положение. В крайна сметка, извършваш светотатство срещу църквата, към която сама принадлежиш. Твърдиш, че си ревностна християнка. Можеш ли да оправдаеш подобен акт пред Бога?
