Хората му вече го чакаха. Виждайки, че краката повече не го държат, нагазиха във водата да го хванат под раменете и да го издърпат на чакъла. Понечиха да извадят и трупа на Борис, но той ги спря с жест.

— Оставете го на крокодилите. След всичко, което стори на родината и народа ни, не виждам защо да заслужава по-добра участ.

Дори след толкова омраза, колкото бе таил към убития, пак нямаше да позволи Тесай да зърне смляната му глава. Тя бе изостанала зад партизаните, но вече се задаваше по брега и скоро щеше да дойде при него.

Един от шуфтите изтика тялото на Борис обратно към течението и щом вълните го поеха в прегръдките си, свали калашника от рамото си и изпразни един откос. Куршумите заиграха по водата край главата на умрелия, някои се забиха дълбоко в трупа му. Ризата му се покри с големи дупки, изпод кожата му се разхвърчаха парчета месо. Останалите в отряда дружно се засмяха и на свой ред се присъединиха към задочния разстрел. Цели пълнители отидоха, но Мек дори не се опита да възпре подчинените си. На всеки от тях някой близък или роднина бе умрял по поръчка на руснака след ужасни мъчения. Тялото на кръволока най-сетне се обагри в собствената му кръв, светлите очи на Борис за последно се обърнаха към небето и той потъна безвъзвратно в реката.

Мек бавно стана, за да посрещне Тесай. Притисна я до гърдите си и тихо й прошепна:

— Всичко е наред. Повече няма да ти причинява зло. Мъките ти свършиха, от днес нататък ти си моя жена… Завинаги!

Откакто Борис и Тесай бяха напуснали ловния лагер, Никълъс и Роян нямаха повече от кого да крият плановете си. Затова, вместо да се бутат в тясната колиба на Роян и да се крият от любопитни уши, можеха спокойно да разпънат карти, надписи и снимки в трапезарията, където помощниците им сглобиха отделна широка маса.

Готвачът щедро ги черпеше с кафе, което те още по-щедро изливаха в гърлата си, докато киснеха над купищата книжа и обсъждаха разкритията на дъното на реката. Прекарваха с часове да обмислят всяка теория, която им хрумнеше относно творенията на Таита на дъното на реката, и дори да им звучеше напълно невероятна, не я оставяха.

— Никога няма да разберем със сигурност дали подводната шахта е дело на Таита или е просто естествена цепнатина, без да я посетим отново с необходимата екипировка.

— И каква е необходимата екипировка?

— Най-общо казано — водолазна. Само че не с класическите кислородни апарати, които използват във флота; те са леки и удобни, но могат да се използват само до десет метра дълбочина, сиреч до не по-голямо налягане от една атмосфера. Нататък чистият кислород става смъртоносен. Ти използвала ли си някога водолазен костюм?

Тя кимна утвърдително.

— Навремето прекарахме медения си месец с Дураид на Червено море. Тогава вземах уроци и направих три-четири гмуркания в открито море, но далеч не станах специалист.

— Обещавам ти, че няма да те пращам и теб долу — усмихна се Никълъс. — Но така или иначе, след като открихме гробницата на Танус и намерихме следи от Таита в пролома на Дандера, мисля, че налице са достатъчно предпоставки да преминем към втората фаза на настоящата операция.

Роян беше напълно съгласна.

— Ще трябва да се върнем с много по-обемиста екипировка, а и с поне няколко души за помощ. И все пак, втори път няма да ти се удаде да минеш за турист. Как ще оправдаеш завръщането си в долината, без да вдигнеш цялата етиопска бюрокрация на крак?

— Не забравяй, че аз вече съм бил на посещения и у господин Кадафи, и у господин Саддам. В сравнение с преживяното при тях, една обиколка из Етиопия ще е като неделна разходка сред природата.

— Кога падат първите дъждове в планините? — сети се изведнъж Роян.

— Хм, да, щях да забравя… — замисли се Никълъс. — Това е най-важният въпрос. Като гледам по бреговете на Дандера докъде стига най-високото й равнище, и дума не може да става да се гмуркаме през дъждовния сезон. — Той прелисти страниците на тефтера. — За щастие, разполагаме с известно време, но не е много. Налага се да бързаме. Трябва първо да се върнем у дома, преди да измисля плана за втората фаза.

— Тогава да вдигаме багажа отсега.

— Да, така ще е най-добре. Но пък ми се струва доста жалко да сме били толкова път, а да не се възползваме от всички възможности, които ни предлага мястото. Мисля, няма да е зле да поостанем още няколко дни, колкото да обмислим по-подробно идеите си за тайнственото съоръжение на Таита. Преди да тръгнем обратно за Англия, най-добре ще е да имаме известна представа какво точно се надяваме да открием в подводната шахта.

— Ти си шефът, ти решаваш.

— Колко ми е приятно да чуя това от красива дама като теб.

Роян му се усмихна ласкателно.

— Радвай се, докато можеш, на такива мигове. Току-виж никога не се повторили — но бързо върна сериозното си изражение отпреди малко. — За какви идеи по-точно говориш?

— Щом нещо влиза някъде, то трябва и да излезе оттам — започна да разсъждава Никълъс на глас. — За да се получи подобно налягане, водата от реката трябва да бъде изсмуквана в определена посока. Или се озовава в някаква система от подземни канали, които я отвеждат към Нил, или някъде другаде се показва отново на повърхността.

— Продължавай, звучи ми интересно — подкани го Роян.

— Едно е сигурно: където и да води шахтата в скалата, никой не би я използвал за вход или изход: водното налягане е убийствено. Но ако случайно открием другия й край, може би ще ни е по-лесно да влезем оттам.

— Звучи едновременно правдоподобно и интригуващо — отсъди Роян и погледна сателитната снимка.

Никълъс бе успял да идентифицира манастира и го бе отбелязал с кръгче. Бе проследил с линия и вероятното течение на Дандера: проломът сред скалите се стесняваше толкова, че от птичи поглед гъстата гора практически го закриваше. Дори и свръхмощните лещи на космическата камера не можеха да пробият през зеленината.

— Ето къде реката навлиза в пролома — посочи Роян на Никълъс. — А това встрани е долът, откъдето ни преведе първия път Тамре. Права ли съм?

— Точно така — кимна той. — Накъде биеш?

— Спомняш си как предположих още докато идвахме насам, преди да стигнем манастира, че същият този дол е служил за корито на Дандера — преди да се вреже в базалта и да образува сегашния пролом.

— Така е — съгласи се Никълъс. — По-нататък?

— Точно в тази точка склонът е доста стръмен, нали? Е, спомняш ли си, че прекосявайки дола на идване, трябваше да пресечем един поток — не особено голям, но все пак достоен за отбелязване? Та същият този поток, ако не ме лъже паметта, извираше някъде от източния край на дола.

— Аха, започвам да разбирам. Искаш да кажеш, че потокът не е никакъв поток, а служи за оттичане на водите от шахтата. Хитруша, сам нямаше да се сетя.

— Просто се възползвам от твоя гений, за да добавя нещичко и от себе си — сведе скромно поглед Роян и го стрелна изпод вежди. Макар и само да си играеше, гъстите й, дълги и леко извити по краищата мигли имаха с какво да объркат мъж като Никълъс. Още повече, че отдолу се показваха две медени очи, по които проблясваха златисти като миниатюрни звездички точици.

За да не се отклонява от темата, Никълъс стана и загледа в друга посока.

— Тогава какво ни пречи да отидем да проверим?

Върна се в колибата си, за да вземе чантата с различните принадлежности, запаси с храна за през деня и излезе да изчака Роян. Но тя не се появи сама.

— Виждам, че трудно ще се разделиш с любимеца си — вдигна той рамене в знак на примирение.

— Освен ако ти не се покажеш достатъчно нелюбезен да го изпъдиш — усмихна се окуражително Роян на Тамре, който грееше от щастие, че отново е в присъствието на идола си.

— Много добре — предаде се Никълъс. — Този път не виждам в каква беля може да ни вкара.

Поеха по пътеката и скоро Тамре отново заигра ролята си на водач. Крачеше гордо с дългите си нозе, грубата дреха се вееше на вятъра, а устата му не преставаше да пее монотонните амхарски псалми. През няколко минути момъкът се обръщаше назад, за да се увери, че Роян го следва. Да се катерят нагоре по дола, не беше лесна работа особено по време на обедната жега. За Тамре горещината като че ли не беше от значение, но двамата му белокожи спътници здраво се потяха и в горния край на потока огромни тъмни петна покриваха ризите им. Щом извървяха докрай първия етап от прехода си, тримата блажено се отпуснаха на земята в сянката на няколко акации, а Никълъс извади бинокъла си от калъфа и започна да оглежда терена наоколо.