Вече минаваше шест часа, но заради часовата разлика с Англия имаше още надежда да намери служителите на работа. Роян извади тефтера си и набра номера на университета в Лийдс. Навремето беше завършила там. На третия сигнал отговориха.
— Факултет по археология, катедрата на професор Диксън — рече някой с безупречен британски акцент.
— Вие ли сте, госпожице Хигинс?
— Да, аз съм. Кой е на телефона?
— Роян Ал Сима или може би ме помните като Роян Саид.
— Роян! Не сме те чували от толкова време. Как си?
Двете си побъбриха известно време, но Роян си даваше сметка за цените на международните разговори и скоро сложи край на любезностите.
— Професорът дали е там?
Професор Пърсивал Диксън беше прехвърлил седемдесетте и отдавна трябваше да се е пенсионирал.
— Роян, ти ли си наистина? Любимата ми студентка.
Тя се усмихна. Дори на тази възраст професорът си оставаше женкар както на времето. Всички по-хубави колежки можеха да се нарекат негови „любими студентки“.
— Обаждам се от чужбина, професоре. Исках само да се уверя дали предложението ви е още в сила.
— Божичко, доколкото си спомням, ти си беше намерила някакви други ангажименти, нали така?
— Много неща се промениха в последно време. Ще ви обясня по-подробно като се видим. Ако се видим…
— О, разбира се, много ще се радваме, ако дойдеш да си поговорим. Кога ще можеш да се освободиш?
— Ще бъда в Англия още утре.
— Божичко, доста неочаквано. Не съм сигурен дали ще можем да наредим нещата толкова бързо.
— Ще остана в къщата на майка си край Йорк. Дайте ми пак госпожица Хигинс да запише телефонния ми номер.
Професорът може и да беше един от най-блестящите умове, които Роян бе срещала през живота си, но тя със сигурност знаеше, че няма да запише правилно дори един номер.
— Ще ви се обадя пак след няколко дни.
Затвори телефона и се отпусна на леглото си. Беше изтощена, ръката още я болеше и все пак трябваше отсега да си направи планове за бъдещето. Кой знае какви изненади й предстояха.
Два месеца по-рано професор Диксън я беше поканил да изнесе лекция за откриването и разкопките на гробницата на царица Лострис, както и за намерените свитъци. Разбира се, вниманието на професора беше привлечено от онази книга и най-вече от една определена бележка под текста. Книгата бе срещнала голям интерес още с публикуването си. Двамата с Дураид привлякоха огромно внимание в средите на египтолозите, професионалисти и любители. Получаваха писма от цял свят — дори от места като Токио или Найроби; всички се интересуваха само от едно — дали историята, написана в романа, е истинска и на каква фактологическа база се обосновава авторът.
По онова време Роян беше твърдо против каквато и да е намеса на автор на художествена литература в работата им по ръкописите, още повече, че и двамата с Дураид бяха още по средата. Струваше й се, че подобен подход към тях би намалил научната им стойност, би провалил едно сериозно проучване в името на евтините вкусове на масовата публика — по същия начин, по който Спилбърг бе постъпил с палеонтологията, заравяйки науката дълбоко под земята на своя динозавърски парк.
В крайна сметка обаче гласът й остана глас в пустиня. Дори Дураид се бе оказал на противното мнение. Най-вече заради парите, естествено. Отделът изпитваше хроничен недостиг на средства и едно такова мероприятие можеше да осигури извършването на много други изследвания, непредизвикващи масов интерес. Когато ставаше дума за прилагането в действие на някой грандиозен план, като например преместването на храма в Абу Симбел по-високо в скалите, за да не бъде залят от водите на Асуанския язовир, богатите държави се надпреварваха да предлагат милиони долари. Но никой не си мръдваше пръста да помогне на Отдела в извършването на рутинната му работа.
Дураид и Роян получиха половината от печалбите, които „Речният бог“ — това беше заглавието на книгата — бе реализирал с тиража си по света. С този тлъст хонорар те успяха да осигурят проучвания и изследвания за цяла година и все пак Роян продължаваше да съжалява за решението на мъжа си. Авторът си беше позволил твърде много волности със съдържанието на ръкописите и беше придал на героите си качества и помисли, за които никой не можеше да съди по автентичните текстове. Това, което най-много я дразнеше, бе портретът на Таита, показан едва ли не като най-самовлюбения човек на земята, докато за нея истината бе съвсем друга.
Ако трябваше обаче да даде истинското си мнение, Роян не можеше да отрече, че писателят се е опитал да предаде събитията във възможно най-лека за възприемане форма и че целта му е била тя да достигне и до най-непросветения читател, в което несъмнено бе успял. Съвестта й на учен обаче не искаше да се примири с разголването и популяризирането на събития, които си оставаха дълбоко лични.
Не беше време сега да се занимава с подобни мисли. Роян въздъхна и махна с ръка; за добро или зло книгата беше вече факт и по-добре щеше да бъде да не се сеща толкова често за нея.
По-важно бе да се заеме с най-неотложните проблеми. Ако наистина щеше да изнася лекцията в Англия, щяха да й трябват диапозитивите, оставени в кабинета й в музея. И докато се опитваше да измисли най-удобния план как да се сдобие с тях, без да се появява лично в музея, Роян неусетно потъна в дълбока дрямка.
В крайна сметка решението на проблема се оказа повече от елементарно. На другата сутрин Роян се обади в администрацията на музея и поръча някой от секретарите да вземе кутията с диапозитиви от кабинета й и да й я донесе с такси на летището.
Когато секретарят я намери на гишето за багаж на „Бритиш Еъруейз“, той я предупреди, че полицията идвала същата сутрин в музея и питала за нея.
Очевидно бяха записали номера на взривената й кола. Роян беше изключително доволна, че пътува с британския си паспорт. Ако се беше опитала да замине с египетските си документи, навярно щеше да срещне пречки; по всяка вероятност полицията вече беше пратила заповед за проверка по всички паспортни контроли в страната. Като британска поданичка обаче не видя никакви проблеми да премине през чиновниците и щом се озова в чакалнята заедно с останалите пътници в самолета, първата й работа бе да проучи сутрешната преса.
Всички местни вестници съобщаваха за взривяването на колата й, правейки елементарната връзка с убийството на Дураид няколко дни по-рано. Някои обясняваха случая с възможни фундаменталистични настроения у убийците, докато „Ел Араб“ публикуваше снимка на двамата на един прием, даден месец по-рано от група френски оператори.
С болка на сърце Роян се спря да погледне красивата фигура на Дураид, гордо вдигнал глава пред обектива и предложил ръка на усмихнатата си съпруга. Тя купи всички вестници и ги взе със себе си в самолета.
Прекара по-голямата част от полета да записва в тефтера си всичко чуто през годините от съпруга си за човека, когото сега трябваше да търси. В горния край на страницата записа: „Сър Никълъс Куентън-Харпър (Барт)“. Дураид й беше казвал, че прадядото на Никълъс бил удостоен с титлата баронет за работата си като офицер от кариерата в британските колониални служби. В продължение на три поколения семейството запазило тесните си връзки с Африка, особено с британските колонии и отколешните територии под британско влияние в северната част на континента: Египет, Судан, Уганда и Кения.
Според Дураид, самият сър Никълъс бил служил в британската колониална армия в Африка и Персийския залив. Говорел свободно арабски и суахили, славел се като голям познавач на археологията и зоологията. Подобно на баща си, дядо си и прадядо си, бил предприемал многобройни експедиции в Северна Африка в търсене на редки животински видове и в проучване на слабо известни региони. Бил написал редица статии за различни научни списания и дори бил изнасял лекции в Кралското географско дружество.
Понеже по-големият му брат умрял без наследници, сър Никълъс наследил родовата титла, както и семейното имение в Куентън парк. Оттеглил се от армията, за да се посвети на семейните владения и най-вече да се грижи за семейния музей, основан още през 1885 г. от прадядо му, първия баронет. В рода притежаваха най-голямата частна колекция от представители на африканската фауна, а многобройните археологически находки от Египет и Близкия изток също бяха известни като една от забележителните сбирки в страната.
