Роян харесваше и уважаваше Дураид, но често й се беше случвало нощем да помечтае тялото, което я докосва, да бъде здраво и младо като нейното.

Най-накрая тя се сепна, забелязвайки, че е престанала да слуша мъжа си и отново насочи цялото си внимание към него.

— Пак говорих с министъра, но не мисля, че ми вярва. Предполагам, Нахут отдавна го е убедил, че съм се побъркал — горчиво се усмихна Дураид. Нахут Гудаби беше неговият амбициозен помощник, който се ползваше с доста връзки във висшите кръгове. — Във всеки случай министърът твърди, че държавата не разполага с нужните пари и затова трябвало да търся другаде подкрепа. Прехвърлих отново целия списък на възможните спонсори и успях да сведа броя им до четирима. Най-напред стои естествено музеят Гети, но никога не ме е привличала идеята да работя с такава голяма институция, където всеки се крие зад другите. Предпочитам да си сътруднича с частни лица, по възможност с един човек. Така се взимат по-лесно решения.

Роян беше чувала това поне няколко пъти, но и сега послушно се опитваше да следва мисълта му.

— Следващият е хер Фон Шилер. Той има и пари, и интерес, но не го познавам достатъчно добре, за да му се доверя.

Както обикновено, стигнеше ли до това място, Дураид се умълча. Роян обаче добре знаеше какво следва и бързо го изпревари:

— Ами американецът? Той е известен колекционер — подхвърли тя.

— С Питър Уолш ще бъде изключително трудно да се работи. Страстта му да притежава го прави често безскрупулен. Да си призная, хора като него ме плашат.

— И тогава кой остава? — попита Роян.

Той дори не отговори, защото четвъртото име беше достатъчно добре познато и на двамата. Вместо това, насочи вниманието си обратно към материала, оставен на работната му маса.

— Всичко изглежда толкова невинно, толкова обикновено. Някакъв древен папирус, няколко снимки и тетрадки, копия, извадени на компютър. Направо е невероятно да си представи човек какви беди могат да се случат, ако тези хартийки попаднат в грешни ръце — отново въздъхна Дураид. — Да си го кажем направо — смъртоносни беди.

Но в следващия миг сам се засмя на думите си.

— Ето че започвам да преувеличавам. Сигурно е от късния час. Дали да не продължим с работата? Ще започнем да се тревожим за последствията едва когато успеем да разгадаем всички главоблъсканици на стария мошеник. Сега трябва да завършим превода.

Той грабна от масата снимката, която стоеше най-отгоре на купчината, и я разгледа внимателно. Беше на средния дял от папируса.

— Истинско злощастие е, че папирусът се е увредил най-силно тъкмо тук.

Дураид си сложи очилата и започна да чете на глас:

Дураид свали очилата си и погледна към Роян.

— Второто стъпало. Най-после някое по-конкретно описание. Таита си е спестил обичайните недомлъвки.

— Да се върнем на спътниковите снимки — предложи Роян и придърпа бляскавата хартия към себе си.

Дураид заобиколи масата и застана до нея.

— Най-логично ми се струва препятствието, спряло ги насред дефилето, да представлява бързей или водопад. Ако става дума за втория праг, то те вероятно са се намирали ето тук… — Роян посочи с пръст онова място от снимката, на което се забелязваше как тънката ивица на реката си пробива път между тъмните силуети на планините, стегнали я в хватка от двете страни едновременно.

В същия миг обаче нещо друго привлече вниманието й и тя бързо вдигна глава.

— Слушай!

В гласа й изведнъж се прокрадна нотка на уплаха.

— Какво има? — ослуша се и Дураид.

— Кучето.

— Проклетото псе — кимна той в съгласие. — Човек го хваща страх, ако го чуе как скимти през нощта. Отдавна съм се зарекъл да се отърва от него.

В следващата секунда лампите изгаснаха.

Двамата застинаха в изненада сред мрака. Тихото бръмчене на остарелия дизелов генератор в дъсчената барака от другата страна на палмовата горичка изведнъж спря. Машината отдавна се беше превърнала в неразделна част от оазиса, затова хората се сещаха за нея само когато спреше да работи.

След известно време очите им привикнаха към слабата светлина от звездите над терасата. Дураид прекоси стаята, за да вземе газената лампа, оставена за всеки случай на полицата до вратата. Запали фитила и изгледа Роян с изражение на комично примирение.

— Ще трябва да сляза долу…

— Дураид — прекъсна го тя. — Кучето!

Той се заслуша и по лицето му се изписа загриженост. Кучето се бе умълчало някъде в мрака.

— Сигурен съм, че няма защо да се тревожим.

Той стигна до вратата, когато без сама да знае защо, Роян изведнъж му подвикна:

— Дураид, внимавай!

Той вдигна рамене и излезе на терасата.

В първия момент Роян си каза, че движението, което погледът й улови в сянката на асмата, са лозовите листа, подхванати от полъха на вятъра. Но в тъмната, спокойна нощ се криеше човешка фигура, пристъпваща бързо и безшумно зад Дураид, който заобикаляше басейна с рибките в центъра на постланата с плочки тераса.

— Дураид! — изкрещя, а мъжът й се извъртя на сто и осемдесет градуса и вдигна високо лампата, за да види какво става.

— Кой си ти? — извика високо. — Какво търсиш тук?

Без да каже нищо, непознатият се доближи до него. Краката му се губеха напълно под полите на традиционната дишдаша, а главата му — под бялата гутра. На светлината на лампата Дураид забеляза, че неканеният гост нарочно е придърпал напред кърпата си, за да не се вижда лицето му.

Тъмният силует беше обърнат с гръб към Роян, затова тя нямаше как да забележи ножа в дясната му ръка, но по светкавичното движение към корема на Дураид, по болезнения стон, който се изскубна от гърдите на мъжа й, тя веднага разбра какво става. Убиецът извади острието от стомаха на жертвата си и понечи да я намушка втори път, но този път Дураид захвърли лампата настрани и сграбчи китката с ножа.

Пламъкът заигра в разбитата лампа, а запаленият керосин протече по плочките. Двамата мъже се сборичкаха в сумрака, но дори от разстояние, Роян ясно забеляза разширяващото се тъмно петно върху бялата риза.

— Бягай! — извика мъжът й. — Бързо! Повикай помощ! Не мога повече да го задържа!

Дураид беше крехък човек, свикнал на спокойствие между книгите си в кабинета. Повече от ясно бе, че нападателят ще го надвие.

— Бягай, моля те! Спасявай се, докато можеш, цвете мое!

Дори по гласа му тя разбираше, че Дураид губи последни сили и че само отчаянието му помага да устоява на напора на убиеца си.

В продължение на няколко секунди Роян не можеше да помръдне — до такава степен беше замръзнала в ужас и нерешителност. Най-накрая се отърси от вцепенението си и се завтече към вратата. С котешка пъргавина мълниеносно прекоси терасата, гонена едновременно от страха за собствената си кожа и от желанието да помогне на Дураид. Със сетни усилия мъжът й задържа убиеца, който гледаше безпомощно как тя се измъква под носа му.

Младата жена с лекота се прехвърли през ниската каменна ограда, обърната към палмовата горичка, и едва не попадна в ръцете на втори злосторник. При вида му тя изпищя от ужас и в последния момент се извърна встрани, преди широко протегнатата му ръка да я стисне за устата. Още малко и щеше да се откопчи от него, ако пръстите му не бяха докопали в тъмнината тънката й памучна блуза.

Този път добре видя ножа в ръката на нападателя; на светлината на звездите сребърното острие проблесна в мрака и страхът сякаш й даде криле. Платът поддаде и шумно се разкъса. Роян беше свободна, но убиецът все пак успя да й нанесе удар с ножа, някъде над лакътя. В паниката си тя дори не разбра как на свой ред му отвръща с ритник в слабините. Коляното й потъна в нещо меко, глезенът й се изпъна напред, а непознатият се сви от болка и се свлече на земята.