Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

— Здрасти, Ник. Не сме се чували повече от година. Вече си мислехме, че си ни разлюбил.

— Бях минал на друга вълна — призна си той. Как можеш да кажеш на хора отвъд океана, че жена ти и двете ти момиченца са загинали?

— Етиопия ли? — по тона й пролича, че поръчката му я затруднява. — Кога искаш да заминеш?

— Ами ако може още другата седмица?

— Шегуваш се. В цялата страна работим с един-единствен ловец, Насос Русос, но той е ангажиран за две години напред.

— Друг съвсем ли няма? — упорстваше Никълъс. — Трябва да съм отишъл и да съм се върнал преди големите дъждове.

— Какво точно смяташ да ловуваш? — заинтересува се Алисън. — Планинска ниала? Антилопа на Менелик?

— Възнамерявам да събера някои редки екземпляри за музея. Целта ми е долината на река Абай. — Това беше всичко, което си позволи да й каже.

Жената насреща се замисли известно време, най-накрая рече с колебание:

— Разбираш ли, ще ти кажа едно име, но в никакъв случай не ти го препоръчвам. Има само един ловец, който може да те поеме толкова скоро, но дори не съм сигурна дали има лагер на Сини Нил. Става дума за един руснак, за когото сме получили доста противоречиви сведения. Някои казват, че навремето бил човек на КГБ и че работел с горилите на Менгисту.

Менгисту се славеше като „черния Сталин“ — човекът, който беше свалил от власт, а после убил стария етиопски цар Хайле Селасие. За шестнадесет години деспотична власт по марксистки образец той беше смазал всякакъв опит за съпротива в Етиопия. Когато обаче поддръжникът му, Съветският съюз, бе започнал да се разпада, Менгисту се видя на свой ред свален и прогонен от страната.

— Толкова съм отчаян, че бих се съюзил и с дявола, само и само да върви работата — увери я Никълъс. — Имаш думата ми, че няма да правя рекламации.

— Добре тогава, но да няма оплаквания… — схока го Алисън и му даде името и телефонния номер на въпросния ловец в Адис Абеба.

— Обичам те, Алисън, скъпа — благодари й Никълъс.

— Де да можех да ти повярвам — отвърна му тя и затвори.

Никълъс очакваше телефонните връзки с Адис Абеба да се окажат сравнително неблагонадеждни и за свое разочарование позна. Трябваше му доста време, докато се свърже. Вместо Борис Брусилов му отговори жена със сладникав етиопски акцент, но общо взето на сносен английски.

— В момента е на сафари — обясни тя. — Казвам се войзеро Тесай и съм негова жена.

В Етиопия жените не взимаха имената на мъжете си. Никълъс си спомняше достатъчно етиопски, за да си преведе името на събеседницата си: госпожа Слънце, хубаво име, няма що.

— Ако става дума обаче за уреждане на сафари, мога да ви помогна — предложи му услугите си госпожа Слънце.

Когато Роян излезе от болницата, Никълъс я чакаше пред входа с колата.

— Как е майка ви?

— Кракът й е започнал да се оправя, но още не може да превъзмогне мъката си по Маджик… така де, кучето.

— Ще трябва да й намерите ново кученце. Един от лесничеите ми отглежда първокласни ловджийски кучета. Ще уредя нещо по въпроса — той се замисли и попита съвсем деликатно: — Дали ще можете да оставите майка си в това състояние? Имам предвид, ако ще тръгваме за Африка?

— Вече говорих с нея. Някаква жена от църковния хор щяла да се грижи за нея, докато се оправи и влезе в нормалния си ритъм.

Роян се извъртя на седалката, така че да го погледне право в лицето.

— Струва ми се, че откакто се видяхме за последно, има някаква съществена промяна… — започна да прави догадки тя. — По очите ви познавам.

Никълъс инстинктивно направи арабския знак за предпазване от злото.

— Аллах да ме пази от вещици!

— Хайде сега! — Роян започваше да се чуди дали е хубаво, дето толкова лесно я разсмива. — Кажете какво сте намислили.

— Нека първо се върнем в музея — отложи той разговора за по-нататък и остана глух за настояванията й. Роян трябваше да обуздае нетърпението си.

Когато влязоха в музея, Никълъс преведе гостенката си през египетската зала и щом се озоваха при африканските млекопитаещи, я спря пред витрината с планинските антилопи. Бяха все дребни и средно големи видове — импала, газела на Томсън, на Грант, антилопа геренук и така нататък.

— Madoqua harperii — посочи Никълъс едно невзрачно създанийце в ъгъла на диорамата. — Харпърова дик-дик или по-позната като ивичеста дик-дик.

Животинчето трудно се поддаваше на описание и на големина едва надвишаваше обикновен див заек. Кафявата му козина беше изпъстрена с шоколадови райета през раменете и гърба, а муцуната се издължаваше в нещо като хобот.

— Доста кекава изглежда — осмели се да отбележи Роян, колкото и да се опитваше да не засяга домакина си. Личеше си, че е особено горд точно с този животински вид в колекцията си. — Има ли нещо по-специално за нея?

— По-специално ли? — зачуди се той. — Госпожата иска да знае дали има нещо специално. — Той вдигна театрално глава към небето и Роян отново се разтърси в почти истеричен смях. — Специалното е, че това, което виждате, е единственият индивид, който някога е бил забелязван в природата. Това е един от най-редките животински видове на земята. Толкова рядък, че най-вероятно вече изобщо не съществува. Нещо повече, много зоолози и до ден-днешен са убедени, че подобен вид никога не е съществувал, че се е появил благодарение на нечия фантазия. Според тях прадядо ми, който е отстрелял екземпляра пред нас, и на чието име животното е кръстено, си го е измислил. Една учена глава дори предположи, че кожата била от някоя ивичеста мангуста, навлечена върху тялото на обикновена дик-дик. Можете ли да си представите по-злобно обвинение?

— Направо съм сразена от подобна несправедливост — засмя се отново Роян.

— И навярно сте напълно права. Защото заминаваме за Африка на лов за друг индивид от Madoqua harperii, та да защитим честта на семейството пред всички зоолози на света.

— Не разбирам.

— Елате с мен и ще ви обясня — отведе я Никълъс обратно в кабинета си.

От купищата литература на масата избра някаква тетрадка, подвързана с червен марокен. Корицата беше избеляла, по нея личаха следи от вода и слънце, а ъгълчетата и гърбът — овехтели и окъсани.

— Ловният дневник на стария сър Джонатан — обясни Никълъс и отвори книжчицата. Между страниците стояха изсъхнали диви цветя и горски листа, прекарали повече от век в импровизирания хербарий. Текстът беше илюстриран със скици от пожълтяло мастило, изобразяващи хора и животни на фона на красиви природни пейзажи. Никълъс прочете датата в горния ъгъл на една от страниците.

„Втори февруари 1902 г. На лагер сме на брега на река Абай. Цял ден гонихме следата на два големи мъжки слона. Така и не успяхме да ги настигнем. Горещината е трудно поносима. Хората ми се предадоха, изоставиха лова и се прибраха в лагера. На връщане забелязах дребна антилопа, която пасеше на самия речен бряг. Ударих я с един-единствен изстрел от малката си «Ригби». Като я огледах отблизо, установих, че принадлежи на рода Madoqua. Представляваше обаче напълно непозната за мен разновидност, по-голяма от обикновената дик-дик и с разноцветни ивици по кожата на гърба. Убеден съм, че науката за пръв път се сблъсква с вида.“

Никълъс надигна глава от дневника и изгледа с очакване Роян.

— Старият прадядо Джонатан ни предоставя най-удобното обяснение какво ще търсим в дефилето на Абай — обясни той, понеже тя все още не разбираше. — Както сама посочихте, организирането на експедицията ни би изисквало дълги месеци предварителна подготовка, да не говорим за разходите. Ще трябва да искаме съгласието на етиопското правителство. Когато насреща ти стои африканско правителство, това означава да чакаш не с месеци, а с години.

— Никога не съм си представяла, че етиопците ще плеснат с ръце и ще запеят, ако знаят каква е действителната цел на пътуването ни — съгласи се Роян.

— От друга страна съществуват голям брой легални ловни сдружения, които си изкарват хляба с организиране на сафарита из страната. Те са си извадили всякакви необходими разрешителни, поддържат редовни контакти с управниците, разполагат с коли, лагерна екипировка, лесно могат да поемат снабдяването за всякаква екскурзия или пътешествие из най-затънтените краища на страната. Властите отдавна са свикнали да посрещат чуждестранни туристи, които ловуват чрез посредничеството на въпросните сдружения. Ако обаче в страната им се появят двамина европейци, които си ровят носа навсякъде и се разкарват без придружител, нищо чудно военните, а защо не и цивилните, да грабнат пушките и да ги отстрелят като стадо развилнели се биволи.

25
{"b":"227141","o":1}