— Ако има нещо добро в цялата тази трагедия, то е, че в „Пегас“ вече ни мислят за умрели и няма да си направят труда да ни търсят отново. Вече няма нужда да проверяваме пътеката пред себе си — утешаваше се на глас Никълъс.
Разположиха се за през нощта в самото подножие на голямото изкачване. Никълъс все пак предпочете да се отдалечат встрани от пътя. Намери един малък, горист дол и запали слаб огън, незабележим откъм пътеката.
Роян престана да се съпротивлява и му позволи да види коляното й. Беше подуто и посиняло, кожата се пареше от насъбралата се кръв.
— Не трябва да ходиш с такъв крак — отсъди Никълъс.
— Пита ли ме някой? — вдигна рамене Роян и той нямаше какво да й отговори.
Намокри кърпата си с вода от манерката и стегна коляното й, колкото да не спре кръвообращението. След това бръкна в спасителната си чанта и извади кутийка с таблетки против вътрешни инфекции. Накара я да глътне две.
— Вече започвам да се чувствам по-добре.
Поделиха си последната кондензирана храна и се излегнаха край огъня. Не смееха да повишат глас — до такава степен ги бяха разтърсили днешните събития.
— Ами какво ще се случи, когато се качим на платото? — започваше да се пита Роян. — Дали колите ще ни чакат, където ги оставихме? Хората, които Борис остави да ги пазят, още ли ще са там? Какво да правим, ако отново се сблъскаме с хората от „Пегас“?
— Не мога нищо да ти отговоря. На всеки проблем ще му търсим разрешението, когато се появи.
— Изгарям от нетърпение да се приберем в Адис Абеба и да съобщя в етиопската полиция за убийството на Тамре и останалите. Ще накараме Хелм и бандата му скъпо да платят за това безобразие.
Никълъс не й отговори веднага.
— Не съм сигурен, че това би било най-мъдрото решение — рече най-накрая той.
— Какво искаш да кажеш? Та ние бяхме свидетели на преднамерено убийство. Не можем да позволим да им се размине току-тъй.
— Недей забравя, че смятаме пак да дойдем в Етиопия. Ако отсега вдигнем толкова шум, цялата долина ще се изпълни с полиция и войска. Току-виж ни попречили да открием гробницата. Няма смисъл да доставяме подобна радост на Таита.
— Не се бях замислила — разколеба се Роян. — И все пак, това си беше чисто убийство. А Тамре…
— Знам, знам — опита се да я успокои Никълъс. — Но има други, много по-сигурни начини да си отмъстим на „Пегас“, от този да търсим справедливост от етиопските съдилища. Спомни си, че дори човек като Ного работи за удоволствие на Хелм. Видяхме го в хеликоптера. Ако „Пегас“ могат да си позволят заплатата на един полковник, какво им пречи да наемат всеки друг на свое разположение? Началникът на полицията? Върховният главнокомандващ? Членове на правителството? Още нямаме и представа докъде са стигнали пипалата на врага ни.
— Не се бях сетила — призна си Роян.
— Отсега нататък при всяко свое действие трябва да се съобразяваме, че сме в Африка. Нека вземем пример от самия Таита. Та нима не доказва той със своите измислени папируси, че е майстор на хитростта и заблудата? Никого няма да обвиняваме открито. Най-добре би било да се измъкнем тихомълком от страната и да оставим всички убедени, че сме били погребани под каменната лавина. Така ще можем да се върнем безпрепятствено, когато пожелаем. За нещастие, не вярвам, че ще ни се удаде толкова лесно. Отсега нататък трябва да внимаваме с всеки наш жест или постъпка.
Роян впери поглед в танцуващите пламъци и накрая въздъхна:
— Казваш, че имало и по-добър начин да си отмъстим на „Пегас“. Как по-точно?
— Ами, много просто. Като им измъкнем съкровищата на Мамос под носа.
За пръв път през този трагичен ден Роян си позволи да се засмее.
— Прав си, разбира се. Който и да е собственикът на „Пегас“, щом е способен да убива с толкова лека ръка, значи държи изключително на това, което търсим. Да го лишим от мечтаните съкровища, ще е почти толкова болезнено за него, колкото е загубата на близките ни хора за нас.
Двамата бяха толкова уморени, че се събудиха малко преди изгрев. Роян побърза да стане, но още при първото си движение болезнено изпъшка и се отпусна обратно на земята. Никълъс отиде при нея и тя дори не посмя да го спре, когато взе крака й в скута си и започна отново да го оглежда.
Той свали превръзката и при вида на болното коляно сбърчи вежди в страшна гримаса. Беше кажи-речи с удвоен размер, подутината беше придобила цвят на синя слива. Никълъс отново намокри кърпата и завърза коляното. Даде й да глътне последните две таблетки от лекарството за дезинфекция и й помогна да се изправи.
— Как го чувстваш? — попита той тревожно, при което Роян направи няколко демонстративни крачки и смело му се усмихна.
— Ще го пораздвижа и ще ми мине, сигурна съм.
Никълъс обаче хвърли поглед на стръмното изкачване, което тепърва ги чакаше. Отвесният склон криеше истинското разстояние, което им оставаше да изминат, но той добре си спомняше колко опасна и усукана е пътеката до платото. Само слизането им беше отнело цял ден.
— И аз мисля, че ще ти мине — окуражи я Никълъс и я подхвана под ръка. — Облегни се спокойно на рамото ми. Все едно се разхождаме в парка.
Цялата сутрин премина в нескончаемо бъхтене по баира. Колкото повече се изкачваха, толкова по-стръмна им се струваше пътеката. Роян нито веднъж не се оплака от болките, но по обилната пот, която течеше по пребледнялото й като пепел лице, Никълъс добре разбираше какво й е. Стана обяд, а те се намираха далеч от водопада. Никълъс почти й нареди да си почине. Нямаха нищо за ядене, но Роян жадно отпи от манерката. Той не се опита да я ограничава, вместо това само изплакна собствената си уста.
Когато обаче станаха да продължат, тя хлъцна от болка и толкова застрашително се олюля, че ако не беше спътникът й да я подхване, щеше да се изпързаля по склона.
— По дяволите! — изруга горчиво. — Този път се схвана напълно.
— Голяма работа — махна с ръка Никълъс и отвори чантата си. Изхвърли всичко, за което не беше сигурен дали ще му послужи и остави само най-важното, както и кожата от дик-дика. Навия я на топка, натика я на дъното на опразнената торба, дръпна ципа и върза чантата около кръста си. Бодро се усмихна на съдружницата си и й предложи гърба си.
— Хайде, кльощавичката ми, скачай отгоре.
— Не можеш да ме носиш по подобен склон — изгледа Роян с ужас пътеката нагоре, стръмна като стълба в средновековна кула.
— Друг влак на тази гара не минава, госпожо — уведоми я Никълъс и отново й предложи гърба си. Не й оставаше друго, освен да го яхне.
— Нямаше ли да е по-добре да хвърлиш кожата на дик-дика? — попита за всеки случай тя.
— Не си го и помисляй! — тросна й се той и пое нагоре.
Изкачването ставаше бавно и мъчително. След броени крачки дишането му се утежни достатъчно, за да му пречи да говори, и той понесе товара си в смразяващо мълчание. Скоро ризата му плувна в пот, но Роян не се притесняваше нито от нея, нито от силната мъжка миризма, която се носеше изпод мишниците на Никълъс. Напротив, чувстваше се по-спокойна и уверена.
На всеки половин час Никълъс си даваше почивка и полагаше Роян на земята. Оставаше неподвижен и със затворени очи, изчаквайки пулсът му да се успокои. Когато сметнеше, че е отпочинал, отваряше блажено очи и й се усмихваше, сякаш ги чакаше поредната игра. Изправяше се и й подвикваше: „Три, четири!“, а тя се хващаше за раменете му и двамата отново потегляха.
С всеки изминал час шегичките на Никълъс ставаха все по-сухи и принудителни. Стана късен следобед, краката му едва се отлепяха от твърдата земя, пред всеки по-стръмен завой трябваше да почива и да събира сили за атака. Щом се окажеха пред някой по-труден участък, Роян доброволно слизаше от гърба му, подпираше се на рамото му и двамата полекичка куцукаха нагоре. Но дори и в подобни мигове, тя усещаше, че приятелят й е пред прага на изтощението.
Най-сетне завиха зад поредната скала, препречваща погледа им. И двамата не можеха да повярват на очите си: насреща им беше водопадът, чиито пенести струи скриваха като със завеса заветната пещера. Никълъс се домъкна с последни сили до тайното убежище и внимателно остави Роян на земята. В следващия миг се просна до нея и застина неподвижен като мъртвец.
