Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

Мек накара хората си да издигнат отделен заслон за Никълъс и Роян. За да има къде да спят, изровиха чамове трева, които бяха свикнали да използват вместо дюшеци. Двамата се свиха един до друг под паянтовия покрив, без да съжаляват, че са ги оставили без одеяла. Нощта бе гореща и спокойна, а Никълъс предвидливо бе взел в джоба си бутилка течност против насекоми.

Излегнати на меката постеля, бяха достатъчно близо, за да разговарят шепнешком. От време на време Никълъс обръщаше глава да види какво става при лагерния огън, където Мек и Тесай още си правеха компания.

— Етиопските девойки силно се различават от арабките и от повечето африканки — рече Роян, която също наблюдаваше с интерес двойката. — Никое арабско момиче не би си позволило да стои насаме с подобен човек. Особено ако вече е омъжено.

— Както и да го гледаш, двамата представляват чудесна двойка — на свой ред ги обсъди Никълъс. — Пожелавам им късмет. Тесай като че ли отдавна е забравила какво означава изобщо късмет.

Обърна се на другата страна и загледа Роян в очите.

— Ами ти, Роян, каква си? Достопочтена и смирена арабка или независима, нападателна западнячка?

— Часът е много късен и едновременно твърде ранен, за да отговарям на въпроси от интимно естество — отвърна тя и му обърна гръб.

— Аха, тази вечер ще спазваме церемониала! Лека нощ, войзеро Роян.

— Лека нощ, алто Никълъс — отговори тя и умишлено скри лице от погледа му, за да не види, че се смее.

На другата сутрин, преди да се е зазорило, партизанската колона потегли в пълен боен ред към манастира. Отпред бързаха съгледвачи, а от двете страни на пътеката въоръжени до зъби войници дебнеха с пръст на спусъка.

— Армията рядко се осмелява да пристъпи в долината, но и ние сме винаги готови да я посрещнем както подобава — похвали хората си Нимур. — Никога не сме ги оставяли разочаровани.

Тесай не откъсваше очи от Мек Нимур; като се замисли човек, не ги беше откъсвала цялата сутрин. След последната му реплика тя се приближи до Роян и тихичко й заговори:

— Ето истински великият мъж. Той би могъл да обедини страната ни, навярно за пръв път през последните хиляда години. В негово присъствие се чувствам нищожна и незабележима, но в същото време — млада и изпълнена с надежди, каквато бях като малко момиче.

Преходът до манастира отне цялата сутрин. Когато излязоха на брега на Дандера, Мек Нимур изтегли войниците от пътеката в гъсталака и прати един-единствен разузнавач напред. След като изчакаха около час, насреща им се зададе група послушници от манастира, всеки от които носеше обемист вързоп на главата си.

Момчетата поздравиха Мек с ниски поклони, след което предадоха товара си на войниците и потеглиха обратно към бреговете на Абай.

Във вързопите бяха нагънати монашески одежди, чалми и сандали. Партизаните свалиха камуфлажното си облекло и навлякоха раса, допълнително изтъркани и омърсени, за да не бие на очи, че почти не са носени. Под полите си прибраха само ножове и револвери, останалото въоръжение, заедно с униформите и екипировката, беше скрито в една от многото пещери сред ерозиралите скали, където бяха оставени пазачи.

Последните километри партизаните изминаха в ролята на мирни монаси и бяха обект на горещо посрещане в светилището. Едва при манастира Никълъс и жените се разделиха с Мек и изкачиха обратно стръмната стълба, водеща към смокиновата горичка. Борис ги чакаше и от нерви и гняв не спираше да крачи из лагера.

— Къде, по дяволите, беше толкова време, жено? — нахвърли се той върху Тесай. — Курвясвала си цяла нощ, нали?

— Изгубихме се вчера вечерта — започна да точи локуми Никълъс както се бяха разбрали с Мек Нимур. Сигурността си беше сигурност, Борис не биваше да знае за партизаните. — Тази сутрин се сблъскахме с група монаси, които ни доведоха до манастира.

— Голям ловец, няма що — подхвърли презрително Борис. — Да се изгуби в гората като малко дете. А след това разправя, че не му трябвали водачи. Е, англичанино, видя ли какво значи да се изгубиш в джунглата? Започвам да разбирам защо се задоволяваш с някакъв си дик-дик. — Дори не се опитваше да се смее на грубите си подмятания, вместо това безизразните му сини очи не слизаха от лицето на Тесай. — Ще говорим по-късно, жено. Сега се погрижи за храната.

Въпреки горещината, Никълъс и Роян бяха силно огладнели. Без особена суматоха, Тесай ги нагости с вкусен студен обяд, който те излапаха с удоволствие в дебелата сянка на дърветата. Никълъс обаче отказа виното, поднесено му от Борис.

— Смятам пак да изляза на лов след обяда. Иначе ще си изгубя целия ден.

— Не искаш ли този път да дойда да те водя за ръка? Току-виж пак си се изгубил?

— Благодаря, приятел, но мисля, че ще се оправя и без теб.

Докато се хранеха, Никълъс побутна Роян и й подшушна:

— Ето го и твоят почитател.

След което се обърна по посока на походната кухня, където се бе присламчил слабият, но много висок Тамре. Щом и тя погледна към него, на лицето му се изписа широка, идиотска усмивка, но стеснението надделя и той бързо сведе глава в срамежлив жест.

— Няма да дойда с теб този следобед — рече също така тихо Роян, докато Борис се беше зареял настрани и не ги слушаше. — Предполагам, че пак ще има големи разправии между него и Тесай, по-добре да остана с нея. Ти можеш да вземеш Тамре.

— Да си призная, не се надявах да ми предложиш толкова привлекателна алтернатива. Цял живот съм си мечтал точно за това.

Но когато грабна оръжието и патроните, той все пак даде знак на момчето да го последва. Тамре погледна с надежда към колибата на Роян, но тя отказа да се покаже. След като се убеди, че чака напразно, затътри крака след Никълъс нагоре по склона.

— Отведи ме този път от другата страна на реката — подкани той момчето. — Искам да видя къде живее святото животно.

За Тамре беше чест да получи подобна задача и с гордо вдигната глава той поведе Никълъс напред. Отминаха висящия мост под розовите скали и продължиха нататък по пътеката.

Вървяха така около час, като през цялото време пътеката се стесняваше и ставаше все по-трудно проходима. Най-накрая се оказаха сред кал и камъни между издадените ръбове на крайречните скали. Без да му мигне окото, Тамре се хвърли в шубрака и с уверена крачка пое към самото сърце на джунглата. Още около два часа двамата с ловеца се провираха между бодливи храсти или се катереха по скални отломъци, преди Никълъс да заключи:

— Сега разбирам защо не искаше да водиш Роян от тази страна.

Ръцете му бяха целите нарязани от острите бодли на растенията, панталоните му бяха станали на парцали. Важното бе да запомни пътя, а това не му се струваше особено трудна задача.

Най-накрая се прехвърлиха през поредния скален ръб и Тамре се спря. С ръка посочи в краката си. В далечината се виждаше същият кръгъл вир сред скалите, а пред него — малкото поточе, от което пиеше вода дик-дикът. Никълъс дори разпозна дървото, на което предния ден бе дремал, докато партизаните на Мек го бяха обграждали.

Почина си няколко минути и накваси уста с водата от манерката. След като утоли жаждата си, даде и на Тамре да пие, без да знае дали не прави сериозна грешка.

„Все пак, момчето ще става монах — успокояваше се той мислено. — Няма как да е хванало СПИН, нали така…“

Когато обаче Тамре върна манерката, той грижливо избърса гърлото й с ръка.

Преди да продължат надолу по склона, Никълъс провери за последен път карабината си и издуха праха от стъкления мерник. Избра си някакъв камък с размери колкото на дик-дик, насочи дулото натам и нагласи увеличителното стъкло, така че да е на фокус от възможно най-близко разстояние. Беше готов за бърза стрелба в ограничен периметър. За лов в гъста гора така бе най-добре. Доволен от приготовленията, той завъртя барабана и свали предпазителя.

— Стой плътно зад мен — нареди Никълъс на момчето. — Ще правиш каквото аз правя.

49
{"b":"227141","o":1}