Пикапът не се канеше да се маха. Двигателят изрева и разтърси прозорците на Луси, преди да утихне отново до басово тътнене.

Журната преглътна желанието си да излезе отвън и да се скара с тези задници.

— … все казваш, че е ужасно — продължаваше Анна. — Няма нужда да доказваш никому нищо. Остана там по-дълго от всеки друг изпращан на това място журналист. Победи ги всички. Така че си върви.

— Не е толкова просто.

— Напротив, просто е. Поне за теб. Ти имаш жителство в Ню Ингланд. Вероятно си една от последните там, долу, която може просто да си излезе от зоната. Но продължаваш да стоиш по неизвестна причина. Татко казва, че напираш да те убият.

— Нищо подобно. Честна дума.

— Обаче те е страх.

— Не ме е страх.

— Тогава защо ми се обаждаш?

Сега вече Анна я приклещи натясно. Луси не беше от онези, който звънят на другите — това винаги е било ролята на сестра ѝ. Анна, чиято задача е да поддържа връзката. Анна, която все още пази маниерите си от Източния бряг и всяка година продължава да праща физически коледни картички — в истински плик, от истинска хартия, изрязана с истински ножици и с помощта на сладките ѝ истински дечица. Изящни картинки на снежинки и вечнозелени дървета, съпроводени с опаковани с червена панделка кутии, съдържащи резервни микрофилтри за антипраховата маска на Луси. Можеше да разчиташ на Анна, че ще ти подаде ръка. Ще запази връзката. Ще съчувства.

— Луси?

На прозорците на Анна нямаше нито една решетка, осъзна Луси. Стъклата ѝ бяха наръсени от дъжд, градината отвън беше изумруденозелена и нямаше нито една преграда, която да пази семейството на Анна.

— Положението просто е… тежко в момента — каза накрая Луси.

За нея самата това беше закодирано „Някой е извадил очите на приятеля ми и го е захвърлил насред Златната миля“, но сестра ѝ не можеше да дешифрира тези думи, което вероятно беше най-добре и за двете.

Навън пикапът отново форсира двигателя си.

— Какъв е този звук? — попита Анна.

— Джип някакъв.

— Кой, да му се не види, прави все още такива чудовища?

Луси се насили да се разсмее:

— Това е част от културата.

Извън екрана Стейси и Ант се кикотеха, играеха с лего, програмираха някакво свое творение да гони котката из къщата. Луси потисна почти всеобхватната нужда да се пресегне и да докосне екрана. Каза:

— Нямам намерение да се местя. Просто исках да се чуем. Това е всичко.

— Виж, мамо! — изписка Стейси. — Сърдитко Пит гризва дръвчето!

Последва смях.

Анна се обърна да каже на децата си да пазят тишина, но дори Луси можеше да отгатне, че не го казва сериозно.

За няколко секунди смехът на Стейси и Ант заглъхна до шепот, след това избухна отново. Луси мерна за момент котката, която препускаше на гърба на построения от двамата всъдеход. Стейси си беше сложила на главата каска за ръгби и Ант май носеше маската на luchador51, която Луси му подари при последното си гостуване.

Беше сюрреалистично — двете им реалности, разделени от тънкия слой на компютърния екран и толкова близо една до друга, че Луси си представяше как с чук в ръка би могла да строши разстоянието помежду им и да премине през отвора към онова зелено и безопасно местенце.

Анна отново заговори сериозно:

— Какво всъщност става там, долу?

— Аз… — Луси смени темата. — Просто ми липсваше.

Харесва ми да виждам място, където децата не се страхуват.

Да види Стейси и Ант живи и здрави, ѝ напомни за първия труп, който беше отразила — на момиче, не много по-голямо от Стейси. Хубава латиноамериканка, същинска счупена марионетка, просната гола на дъното на плувен басейн. Луси още си спомняше как Рей Торес стои до нея, смуче от цигарата си и ѝ разправя: „Няма смисъл да пишеш за труповете“.

Спомняше си го като доброто старо ченге с добрата стара каубойска шапка и тесни избелели ливайски. Голяма тока на колана и лъснати сиви каубойски ботуши. Беше ѝ се ухилил иззад черните си, огледални ченгеджийски цайси, които превъртаха приложението за разпознаване на лица дори по време на разговора им. Беше казал също: „За мършоядите в този град има предостатъчно други теми“.

Няколко медтехника и ченгета бяха слезли долу в пълния с прах плувен басейн при момичето, щъкаха около трупа и се опитваха да извлекат някакъв смисъл от случката.

Когато Луси не му обърна внимание, Торес опита отново:

— Това не е от нещата, за които би трябвало да пише хубавко момиче от Кънектикът като теб.

— Не ми нареждай какво да правя — отвърна му тя.

Поне така си спомняше случката сега. Спомняше си, че се е държала кораво и се е опънала на покровителстващото я ченге. Определено си спомняше, че Торес е килнал в отговор каубойската си шапка и се е отдалечил да се присъедини към другите ченгета и парамедици около линейката.

Момичето беше изхвърлено като отпадък. Не беше дори прекрачило в сериозните дебри на тийнейджърската възраст, а ето го мъртво на дъното на мръсна тюркоазна дупка, по-синя от небето над главите им.

Долу при нея бяха слизали и диви кучета, бяха я мъкнали напред-назад, бяха ръфали вътрешностите ѝ, оставяйки следа от кървава кал, преди да избягат при пристигането на техниците на местопрестъплението. Кръвта на момичето беше съсирена. Драскотините на коленете ѝ — черни от кръв и сиви от прах. Младо момиче с подстригана като на фея черна коса и сребърни обечки във формата на сърчица — можеше да е всякоя, само дето беше станала никоя.

Торес и приятелчетата му се шегуваха един с друг и от време на време поглеждаха в посока на Луси, докато дърпаха от цигарите си. Разправяха си разни неща на испански, които тя не можеше да разбере. По онова време испанският ѝ беше смотан. Тя се насили да остане на ръба на басейна и да гледа надолу към строшените ръце и крака на момичето по-дълго, отколкото ѝ се искаше — усещаше, че мъжете я наблюдават, и се опитваше да докаже, че погледът на Торес не я плаши.

А след това полицаят се върна и отново килна каубойската си шапка в нейна посока:

— Сериозно го казвам. Не пиши за труповете. Те все създават повече неприятности, отколкото си струват.

— Ами тя? — беше попитала Луси. — Не заслужава ли да бъде запомнена?

— Тя? Вече не ѝ пука. Да му се не види, като нищо даже се радва, че вече не е тук. Като нищо се радва, че е намерила начин да се измъкне от това проклето място.

— Дори няма да се опитате да разследвате, така ли?

Каубоят се засмя:

— Какво да разследваме? Поредната мъртва тексаска? — той поклати глава. — Мамка му. Че целият град е заподозрян. На кой му липсват тези хора?

— Отвращаваш ме.

— Хей! — Торес я хвана за ръката. — Не се шегувам за труповете. Ако искаш да правиш кариера в окървавените вестничоци52, ще наринеш предостатъчно. Но някои мъртъвци… — той врътна глава към момичето на дъното на празния басейн — не си струват да се пениш.

— Какво ѝ е толкова специалното на тази девойка?

— Виж какво ще ти предложа. Ще те свържа с редактора на „Рио де сангре“53. Защо не им хвърляш всичките трупове? Мога даже да ти дам изключителните права за отразяването на историите, ако искаш. След това момиче имам двама cholobis, хвърлени в Марикопа от движеща се кола. Плюс още петима плувци, до които трябва да се добера веднага щом партньорът ми се върне.

— Плувци? — повтори след него Луси.

Торес се разсмя, смутен:

— Дявол го взел, момиче. Още си мокра… — и се отдалечи, клатейки глава и ухилен до уши. — Мокра и мека.

По онова време Луси не знаеше колко е лесно да напишеш грешното нещо. Колко е лесно да свършиш отпуснат върху волана с куршум в главата.

Тогава беше също толкова мокра и мека, както и Анна сега.

— Знаеш, че си добре дошла да поживееш с нас — каза сестра ѝ. — Арвинд може да го уреди през Националната програма за професионалисти. Ще дойдеш по покана от университета. С препоръките ти ще си направо готова за виза. А Стейси и Ант ще се радват да си при нас.