— По дяволите, аз също бих желал да зная това.

Дариа посочи екрана пред нея.

— И аз имам подобен проблем. Погледнете! Какво смятате да правите?

— Да стоваря много от това на бедния стар Бърди. Знаете ли кое е най-лошото? Всичко се е променило, а от мен се очаква да приема сериозно всяка бюрократична глупост.

— Не, не е — Дариа отново посочи екрана, където професор Мерада размахваше кръст към нея. — Искам да кажа, че нищо не се е променило. Преди три месеца това съобщение щеше да ме разплаче. Щях да съм ужасена от мисълта, че пропускам датата за публикуване. Но сега? — тя вдигна рамене. — Пропуснах крайния срок с две седмици. Аз ще си свърша работата и публикацията ще излезе навреме. Човек гледа по-иначе на нещата, след като е пътувал шейсет хиляди светлинни години и се е бил със зардалу. Нищо не се е променило, Ханс. Всичко си е все същото… Ние сме се променили.

— Е, ако хората не започват да ни вземат по на сериозно, всичко ще се промени — Ребка хвърли листата на ниската масичка пред себе си. — Джулиъс Грейвс е изпратил съобщение от Междинната станция направо до Съвета на съюза, с описание какво ни се е случило и предупреждение относно зардалу. Той току-що получи отговор. И знаете ли какво казват? Нареждат му да се върне на Миранда за психиатричен преглед. А той е съветник!

— Ще отиде ли?

— Ще отиде. Трябва да отиде. Бесен е. Ще вземе със себе си мозъка на Тали за вграждане в тяло. Заминавам с тях. Като сме тримата, може би Съветът ще повярва на думите ни.

— Четирима. И аз зная — Дариа вдигна ръка. — Казах ви, че трябва да се върна на Сентинел Гейт и да наваксам закъснението в подготовката на каталога. Във всеки случай тръгвам с вас. Всичко това… — тя посочи с палец към сърдитото лице на професор Мерада — … е като призрачен свят. Изследването на Строителите беше добро, когато нямаше алтернатива, но ние надмогнахме призраците. Чакащия и Посредника са реални. Строителите са реални. Зардалу са реални. Трябва да накараме хората да повярват в това. И тогава аз трябва да се върна на „Глистър“… и да се опитам отново да…

— Да се опитате отново да донесете някакво доказателство. Когато тръгнете за „Глистър“, аз също ще дойда. Целият спирален ръкав трябва да знае онова, което знаем ние — Ребка поклати глава разочаровано. — Цялото това напрежение, а се върнахме с празни ръце! Никаква технология на Строителите, никакви доказателства, че сме били някъде, нищо, само съобщението за зардалу… дори парченце от пипало да бяхме донесли, щеше да бъде различно. Ние отидохме по-далеч от всички досега, и се върнахме без нищо.

— Това не е вярно — Дариа се изправи, застана зад него и започна да масажира мускулите на раменете му. — Ние се върнахме, самите ние сме доказателството. Вие и аз.

Ребка въздъхна и се облегна назад на стола си.

— Права сте. Ние сме тук. Това е единственото добро нещо. Знаете ли, спомням си, че когато зардалу тръгнаха към вихъра, ви гледах и си мислех, че за последен път ви виждам, Дариа. Тази мисъл никак не ми хареса. И благодаря на Бога, че не се оказа вярна. Ние се оказахме невероятни щастливци. Всички!

— Повечето от нас — каза тихо Дариа, — не всички.

Настроението се промени. За момент двамата замълчаха.

На Опал се беше смрачило и облаците се бяха разкъсали. Без да говорят, двамата едновременно вдигнаха глави нагоре. Знаеха посоката. Някъде там, на трийсет хиляди светлинни години плуваше невидимата грамада на Серенити. И някъде в онази огромна конструкция, по-самотни и по-далеч от дома, отколкото някой някога е бил, Луис Ненда и Атвар Х’сиал се бяха вкопчили в борба на живот и смърт. Независимо какво се беше случило, логиката на Строителите изискваше само един от тях да оцелее.

„Не мога да престана да се надявам, че Луис ще победи — каза си Дариа. — И зная, че Ханс ще побеснее, ако някога открие, че желая това, но се моля някой ден Луис да намери начин да се върне.“

„Луис Ненда! — тя гледаше нагоре и насочваше мисълта си отвъд звездите, отвъд галактиката. — Чуйте ме! Върнете се! Върнете се жив и здрав!“

Дариа толкова силно го искаше, че той сигурно щеше да чуе нейния зов. Освен ако… Мисълта се плисна в нея като студена вълна — освен ако вече не е мъртъв.

Но това предположение беше непоносимо.

Дариа насочи поглед в екрана и се опита да измести тази мисъл със задоволството от възмущението на професор Мерада.

— Кажете ми, Луис Ненда — феромонното послание беше изпълнено с тихо победоносно чувство. Навън, отвъд люка, конструкцията на Серенити се простираше далеч в безкрайните спирални мъглявини.

— Кажете ми, имат ли хората дума, която да изразява действия на две същества, които са убедени, че могат да се противопоставят и да победят цяла цивилизация стара стотици милиони години, с огромна технологична мощ?

— Разбира се. Ние не бихме били хора, ако нямахме. Всъщност имаме много такива думи с нюанси в значението. Много причудливи думи като „високомерие“, „нахалство“, „дързост“.

— Приятно ми е да го чуя. Сикропеанците са същите. Ние имаме повече от един израз за онова, което възнамерявам да направим, но най-често използваният е „предопределен от Великия създател“. Ще продължим ли?

— Един момент! — Ненда се пресегна към краката си. Малкото зардалу беше отхапало голямо парче от ботуша му, беше го изплюло и се готвеше да отхапе друго. Той извади парче изсъхнало сирене от торбата си и го остави там, където острата човка можеше да го захапе. — Опитай това, малък разбойнико.

Зардалуто се нахвърли върху сиренето. Ненда се изправи и погледна през люка към чуждоземното изобилие в артефакта.

— Това там не е просто богатство, Ат. То е самото Богатство. Най-голямото, съществувало някога богатство. И има още милиони кубически километри материал, който ние не можем да видим оттук. След като успеем да накараме Строителите и Посредника да направят онова, което ние искаме, а не обратното, ще ударим джакпота.

— Наистина ще е така. И евентуално всичко ще е наше.

— По дяволите, можеш да изпуснеш това „евентуално“ — Ненда погледна сърдито Атвар Х’сиал. — Не обичам негативното мислене. Казвам ти, повече от сигурно е, че ще е наше. Както каза Джулиъс Грейвс, когато си тръгна „гордост е да си човек или сикропеанка“. Ти трябва да изпитваш известно съжаление за Чакащия, за Посредника и за всички останали Строители.

— С основание. Срещу нас те нямат никакъв шанс.

— Никакъв. Те никога няма да научат какво им се е случило.

Луис Ненда отметна влажната си от пот коса от челото, избърса мръсните си ръце в панталоните и се изправи.

— Добре, хайде да се заемем с тях. Бедните дяволи. Смятат се за умни, пет милиона години са наоколо… и все още не са научили, че момчета и момичетата като мен и теб винаги побеждават.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/3808

Издание:

Чарлс Шефилд. Отклонение

Американска, първо издание

Превод: Георги Стоянов

Редактор: Саша Попова

ИК „Бард“ ООД, София, 2000 г.

ISBN: 954-585-107-4