Ханс Ребка отново задърпа Дариа за ръка, но тя не се нуждаеше от подканяне. Двамата пристъпиха едновременно в блещукащата оранжева светлина. Дариа започна да брои стъпките.

На седмата стъпка гледката пред нея избледня. Звездите над главата й бяха обгърнати от облаци и изчезнаха. На една педя от лицето си тя видя стотици фини кристалчета. Дариа чу гласа на Ребка.

— Седем стъпки, Калик. Почти една трета от разстоянието.

Единайсет стъпки. Започна да чувства натиск върху малки точки от тялото си. Подобно на Калик Дариа не можеше да каже дали тяхното докосване е горещо или студено. Чувстваше, че кристалите проникват в нея, измерват я, оценяват я. Дариа задържа дъх, за да не вдиша от кристалния облак. Продължи да върви. Имаше определено съпротивление на движението й напред, почти като ходене под вода.

— Четиринайсет стъпки — каза един гъргорещ, променен до неузнаваемост глас. Беше Ребка. Звучеше сякаш наистина е под вода.

Осемнайсет. Според Калик трябваше да започне да вижда нещо повече от блестяща мъгла. Дариа се втренчи право пред себе си. Виждаше само мъгливи точки светлина. Съпротивлението на движението й нарастваше.

Не трябваше да е така!

Тя се мъчеше да продължи напред, но повърхността под краката й не позволяваше. Беше станала гъбеста и поддаваше под тежестта на тялото й.

Дариа искаше да коленичи, да се наведе напред, да опипа с ръце тази невеществена почва. Но вместо да я освободят, искрящите точки светлина все по-здраво и по-здраво я държаха. Почти не можеше да движи ръцете и краката си.

— Дариа? — чу тя гласа на Ханс Ребка по мобифона в костюма си. Беше най-слабият звук, отдалечен сякаш на километри сигнал, прекъсван от смущения от статично електричество.

Дариа направи последно усилие да се придвижи напред. Крайниците й обаче останаха неподвижни. Беше в пълно съзнание, но не можеше да помръдне. Беше хваната здраво, като муха в кехлибар.

Запази присъствие на духа! — каза си тя. — Не се паникьосвай.

— Ханс! — опита се да извика, борейки се в гласа й да не проличи страх. Беше излишно, защото от гърлото й не излезе звук. До ушите й вече не достигаше никакъв звук, не се чуваха дори слабите смущения от статичното електричество, каквото винаги създаваше костюмът й. Натискът на кристалите до тялото й отслабваше, но тя все още не можеше да се движи. Светещата мъгла беше отстъпила място на абсолютна тъмнина.

— Ханс! — беше беззвучен вик. Страхът я беше завладял. — Ханс!

Тя се ослуша и зачака.

Нищо. Никакъв звук, никакъв образ, никакво докосване. Никакво усещане от какъвто и да било присъствие. Не усещаше болка.

Така ли се чувства човек, когато животът му свършва — пълна тъмнина? Смъртта, от която едва се бе изплъзнала на Куейк, тук ли беше дошла да й отнеме живота?

Дариа чакаше, чакаше…

Неочаквано си представи Ада, който лежеше отвъд самата смърт — да бъде в пълно съзнание цяла вечност, но неспособна да се движи, да вижда, да говори, да чува или чувства.

Калик беше минала невредима през кристалната мъгла. Тя нямаше никакво основание да мисли, че с Дариа Ланг и Ханс Ребка няма да е същото.

Беше го чула гласът му да й казва: „Седем стъпки, Калик. Изминахме почти една трета от пътя.“ Удовлетворително. Тя очакваше да чуе следващото съобщение за изминати дванайсет или четиринайсет стъпки.

Такова обаче не дойде. Но преди да успее да се разтревожи, бариерата от светеща мъгла пред нея се промени в серия от вихри, които бяха засмукани в твърдата повърхност. Тя чакаше и нетърпеливо гледаше да види другите двама да излизат от кълбата мъгла.

Мъглата изтъня. Не се появиха никакви познати човешки очертания. След още няколко секунди мъглата напълно изчезна. Повърхността пред Калик беше гола.

Тя се затича напред със скорост, която само онези, които заплашват хименопт със смърт, бяха виждали някога. След две секунди и сто и петдесет метра Калик спря. При човешкото движение със скоростта на охлюв нямаше начин за изтеклото време Ханс Ребка и Дариа Ланг да са отишли толкова далеч.

Калик се изправи в пълен ръст и използва всичките очи на главата си.

Видя Гаргантюа да се извисява на хоризонта. Видя кораба на Луис Ненда и зад него „Съмър Дриймбоут“, почти скрит зад овала на планетоида.

И това беше всичко.

Тя стоеше сама върху голата повърхност на „Глистър“.

Йерархията беше ясна на Д’жмерлиа — хората са по-низши същества от сикропеанците, но са много по-висши от ло’фтианците и хименоптите, които пък на свой ред с много превъзхождат варнианците, дитроните, берсиите и дузината други по-маловажни интелигентни видове от спиралния ръкав.

Йерархията определяше и веригата на подчиненост. В отсъствието на Атвар Х’сиал или друг сикропеанец той трябваше безпрекословно да се подчинява на човека. Не бе длъжен да го обича, но определено трябваше да прави онова, което човекът му нарежда.

Затова, когато Дариа Ланг, Ханс Ребка и Калик отидоха да търсят Луис Ненда и Атвар Х’сиал на „Хев-ит-ол“, а на него му заповядаха да остане на Дрейфъс-27, той не се оплака. В същото време Д’жмерлиа завидя на Калик. Докато той беше оставен да направи обстановката пригодна за живот, хименоптът беше отишъл да търси своя господар и може би дори да му помогне. Но кой щеше да помогне на Атвар Х’сиал, ако тя има нужда от помощ? Кой щеше да общува със сикропеанката посредством предаване на феромони? Не Дариа Ланг или Ханс Ребка, нито Калик.

Не беше решено кога да започне операцията по почистване на жилищните помещения на Дрейфъс-27, така че Д’жмерлиа не се чувстваше задължен веднага да се залови за работа. Той остана в своята стая върху клатещата се повърхност, близо до комуникационната апаратура, която Ханс Ребка беше пренесъл от „Дриймбоут“.

Неговите преживявания щяха да са чрез събирани старателно и по малко словесни, а понякога и визуални съобщения. Това все пак беше по-добро от нищо, а Д’жмерлиа притежаваше силна междувидова съпричастност. Беше ликувал, когато Калик му съобщи за първото засичане на „Хев-ит-ол“ от сензорите на „Дриймбоут“. Беше чакал мъчително, когато всички сигнали неочаквано бяха изчезнали по време на спускането към повърхността на „Глистър“ Беше се зарадвал, при пристигане на съобщението за тяхното безаварийно кацане и за видимо доброто състояние на кораба на Луис Ненда. Беше озадачен от аномалните параметри на самия планетоид и присъствието на рояк от активни фейджи около него. И се беше съгласил с предположението на Дариа Ланг, че „Глистър“ е артефакт.

В последното съобщение от „Дриймбоут“ се казваше, че Дариа Ланг оставя кораба на дистанционно управление, а тя отива на повърхността на „Глистър“ да се присъедини към Ханс Ребка и Калик за директен преглед на кораба на Луис Ненда.

Д’жмерлиа потрепери от вълнение и очакване. Следващата връзка щеше да бъде критична. „Хев-ит-ол“ изглеждаше в изправност и това беше чудесно. Но бяха ли Луис Ненда и Атвар Х’сиал живи? Наведен над комуникационната апаратура Д’жмерлиа чака шест часа за отговор.

Дългоочакваното съобщение дойде като гласов сигнал от Калик!

— Доклад № 11031 — започна тя. — 09:88:3101! Идентификационен номер на елемента R-86945.

Идентификационният номер на Луис Ненда. Следователно „Хев-ит-ол“ сигурно бе в добро състояние. Но дори преди да започне истинското съобщение, Д’жмерлиа разбра от бавния и напрегнат говор, че се е случило нещо ужасно.

— Говори Калик. Не ми е известно къде са капитан Ребка и професор Ланг. Аз съм на повърхността на „Глистър“…

Хименоптът предаде сбито и мрачно резюме на събитията след последното съобщение на Дариа Ланг и завърши с думите:

— Не е ясно дали господарите Луис Ненда и Атвар Х’сиал са живи или мъртви. Същото се отнася за професор Ланг, и за капитан Ребка. Независимо от тяхното състояние, ако са тук някъде наблизо, ще са във вътрешността на „Глистър“. Не зная как може да се влезе в сферата. Предлагам с „Хев-ит-ол“ да огледам планетоида от малка височина и да потърся места за влизане. Вероятността за откриване на такива е малка, но преди да прибегна към по-рисковани стъпки, ще направя опит.