— Г… — започна той. Тя го спря с ръка.

— Знаеш, че ако произнесеш името ми, ще трябва да ся ида — изсъска тя. — Сигурно си спомняш, че аз съм единствената богиня, която идва само, когато не я викат?

— Хм. Да, сигурно си спомням — хрипливо проговори магьосникът, като се стараеше да не я гледа в очите. — Ти ли си тази, която наричат Дамата?

— Да.

— И значи наистина си богиня? — развълнувано попита Двуцветко. — Винаги съм искал да срещна богиня!

Ринсуинд настръхна в очакване тя да избухне от ярост. Но, вместо това, тя само се усмихна.

— Твоят приятел, магьосникът, би трябвало да ни запознае — каза тя.

Ринсуинд се изкашля.

— Хм, да. Това е Двуцветко, Госпожо, той е турист…

— …помагала съм му на няколко пъти…

— …и, това, Двуцветко, е Дамата. Просто Дамата, нали така? Нищо повече. Не се опитвай да я наричаш по никакъв друг начин, нали така? — с отчаян глас говореше той и мяташе многозначителни погледи, абсолютно непонятни за малкия човек.

Ринсуинд потрепера. Естествено, той не беше атеист, на Диска боговете се разправяха жестоко с атеистите. В редките случаи, когато му бяха оставали малко дребни пари, винаги се бе постаравал да хвърли някоя и друга монета в ковчежето на някой храм, някъде където и да било, воден от принципа, че човек има нужда от всички приятели, които може да събере. И по принцип той не безпокоеше боговете и се надяваше че и боговете няма да го безпокоят. Животът и без това беше толкова сложен!

Както и да е, имаше две божества, които наистина бяха ужасяващи. Останалите обикновено представляваха само един вид по-големи хора, със слабост към виното, войните и разврата. Но Съдбата и Дамата смразяваха кръвта.

В Квартала на Боговете, в Анкх-Морпорк, Съдбата имаше малък, богат, мрачен храм, където в тъмните нощи изпити поклонници с хлътнали очи се събираха за предопределените си и съвсем безсмислени ритуали. В чест на Дамата нямаше никакви храмове, макар че може да се каже — тя беше най-могъщата богиня в цялата история на Мирозданието. Няколко от по-смелите членове на Комарджийската Гилдия бяха опитали веднъж някаква форма на богопочитане в най-затънтените килии на жилищата на Гилдията, и в резултат на това всичките бяха убити, умряха от бедност, или от най-обикновена смърт в рамките на една единствена седмица. Тя беше Богинята, Която Не Трябва Да Се Назовава; тези, които я търсеха, никога не я намираха, и въпреки това се знаеше, че идва на помощ на тези, които са в най-голяма нужда. Но все пак, понякога и не го правеше. Такава си беше. Не обичаше звъна на молитвената броеница, но пък я привличаше тракането на зарове. Нито един човек не знаеше как изглежда Тя, макар че често се случваше някой, който залага живота си на карта, да вдигне раздадените му карти и да се окаже очи в очи с Нея. Естествено, понякога му се разминаваше. Сред всички богове Тя беше едновременно и най-ухажваната, и най-проклинатата.

— Там, откъдето идвам, нямаме богове — каза Двуцветко.

— Имате — каза Дамата. — Всеки има богове. Само че не мислите за тях като за богове.

Мозъкът на Ринсуинд се раздвижи.

— Виж какво — каза той. — Не искам да прозвучи невъздържано, но само след няколко минути тази врата ще се отвори, ще дойдат, ще ни отведат и ще ни убият.

— Да — каза Дамата.

— Не би ли ни Казала защо! — попита Двуцветко.

— Добре — отговори Дамата. — Крулианците възнамеряват да изстрелят бронзов кораб от Края на Диска. Главната им цел е да определят пола на Атуин, Световната Костенурка.

— Струва ми се абсолютно безсмислено — каза Ринсуинд.

— Не е така. Помисли! Един ден, някъде в огромната нощ, сред която се движим, Гигантската Атуин може да срещне друг представител на вида chelys galactica. Дали ще се сбият? Или ще се съвъкупят? С малко въображение можеш да си представиш колко важен би могъл да бъде за нас полът на Атуин. Или поне така казват Крулианците.

Ринсуинд се опита да не мисли за съвъкупяването на Световните Костенурки. Но не беше толкова лесно.

— И така — продължи богинята, — те възнамеряват да изстрелят този космически кораб с двама пътници на борда. Това ще бъде кулминацията на десетилетия изследвания и проучвателска работа. Ще бъде и много опасно за пътниците. И така, опитвайки се да намали рисковете, Главният Астроном на Крул се спазари със Съдбата да принесе в жертва двама души в мига на изстрелването. Съдбата, от Своя страна, се съгласи да се усмихне на космическия кораб. Добра сделка, нали?

— И ние сме жертвите — каза Ринсуинд.

— Да.

— Аз пък си мислех, че Съдбата не се впуска в такива пазарлъци — каза магьосникът. — Мислех си, че Съдбата е неумолим.

— По принцип, да. Но вие двамата сте му трън в очите от известно време насам. Той настоя вие двамата да сте жертвите. Той ви даде възможността да избягате от пиратите. Той ви позволи да стигнете до Обиколната Ограда. Съдбата може да е само един подлец понякога.

Последва мълчание. Жабата въздъхна и избяга под масата.

— Но ти можеш да ни помогнеш? — подхвърли Двуцветко.

— Разсмивате ме — каза Дамата. — Аз съм малко сантиментална. Ако бяхте комарджии, щяхте да го знаете. Така че, известно време аз се движих в съзнанието на жабата и вие трогателно ме спасихте, защото, както всички знаем, никой не обича да гледа покъртително безпомощни създания, изоставени на собствената им смърт.

— Благодаря — каза Ринсуинд.

— Съдбата твърдо е настроена против вас — каза Дамата. — Но това, което мога да направя, е да ви дам една възможност. Само един малък шанс. Останалото зависи от вас.

Тя изчезна.

— Божичко! — възкликна Двуцветко след малко. — За пръв път виждам богиня.

Вратата се отвори със замах. Влезе Гархартра, като държеше пред себе си жезъл. Зад него вървяха двама стражи, въоръжени по-традиционно със саби.

— Ах — приятелски каза той. — Виждам, че сте готови.

— Готови — каза един глас в главата на Ринсуинд.

Бутилката, която магьосникът беше хвърлил преди около осем часа, продължаваше да виси във въздуха, окована от магията в собственото й времево поле. Но през всичките тези часове първоначалната манна на магията бавно бе изтичала, докато в един момент общата магическа енергия се бе оказала недостатъчна, за да я задържи срещу собственото мощно нормализационно поле на Вселената. И когато това се случи, Реалността се върна обратно за някакви си микросекунди. Видимо това се изрази във факта, че бутилката изведнъж завърши последната част от параболата си и се заби странично в главата на Отговорника за Гостите, като опръска стражите със стъкло и вино от медузи.

Ринсуинд сграбчи Двуцветко за ръката, ритна най-близкия пазач в слабините и помъкна втрещения турист към коридора. Преди вцепененият Гархартра да се строполи на пода, двамата му гости вече тичаха надалеч по каменните плочи. Ринсуинд кривна зад един ъгъл и се озова на балкон, който обхождаше четирите страни на вътрешен двор. Под тях, по-голямата част от двора беше заета от декоративно езеро, в което няколко водни костенурки се приличаха сред листата на водните лилии.

А пред Ринсуинд стояха двама много изненадани магьосници, облечени в отличителните тъмно сини и черни плащове на заклети хидрофоби. Единият от тях, който явно се ориентираше по-бързо от другаря си, вдигна ръка и подхвана началните думи на някаква магия.

Откъм страната на Ринсуинд се чу кратък, остър шум. Двуцветко се беше изплюл. Хидрофобът изпищя и ръката му се отпусна като отсечена.

Другият нямаше никакво време да реагира, защото Ринсуинд вече беше върху него и яростно размахваше юмруци. Един як юмручен удар, получил допълнителна сила от страха, преметна мъжа отвъд парапета на балкона и го запрати в езерото, което пък направи нещо много странно — водата се разплиска настрани сякаш в нея беше цопнал огромен невидим балон и хидрофобът увисна с писъци в полето на собственото си отвращение.

Двуцветко го зяпаше удивен, докато магьосникът не го сграбчи за рамото и му посочи един коридор, който изглеждаше обещаващо. Спуснаха се по него, а хидрофобът остана да се гърчи на земята след тях и да търка мократа си ръка.