— Предай се! — повтори К!сдра.

Магьосникът отвори уста, за да го направи. Кринг изръмжа предупредително, а по ръката му преминаха убийствено болезнени вълни.

— Никога — изписка той. Болката престана.

— Разбира се, че няма! — избоботи победоносен глас зад него. — Той е герой, нали?

Ринсуинд се обърна и се озова срещу чифт космати ноздри. Те принадлежаха на як, млад мъж, който висеше небрежно от тавана, закачен за куките на ботушите си.

— Как се казваш, герой? — попита мъжът — За да знаем кой си.

Неописуемата болка скова ръката на Ринсуинд.

— А-аз съм Ринсуинд от Анкх — задъхвайки се, успя да промълви той.

— А аз съм Лио!рт, Повелителят на Драконите — каза висящият мъж, като произнасяше думите с такова твърдо и дълбоко щракане в гърлото, че Ринсуинд го прие като някаква напълно естествена пунктуация. — Ти си дошъл, за да ме предизвикаш на смъртен двубой.

— Ами, не, не съм…

— Грешиш! К!сдра, помогни на нашия герой да обуе чифт ботуши с куки. Сигурен съм, че гори от нетърпение да започнем.

— Не, не, вижте, аз дойдох само да намеря приятелите си. Сигурен съм, че няма… — започна Ринсуинд, но драконовият ездач го избута безапелационно върху платформата, накара го да седне и започна да закопчава на краката му чифт ботуши с криви шипове.

— Побързай, К!сдра! Не трябва да бавим нашия герой от предначертанията на съдбата му — каза Лио!рт.

— Вижте, струва ми се, че приятелите ми са много щастливи тук, така че, не бихте ли могли, ами, просто да ме оставите някъде…

— Много скоро ще видиш приятелите си — самодоволно каза повелителят на драконите. — Ако си религиозен, искам да кажа. Никой, който веднъж влезе в Уирмбърг, не излиза оттук. Освен метафорично, разбира се. Покажи му как да стигне кръговете, К!сдра.

— Виж в какво ме насади! — просъска Ринсуинд.

Кринг трепна в ръката му и изсумтя:

— Не забравяй, че съм вълшебна сабя.

— Че мога ли да забравя?

— Качи се по стълбата и хвани здраво един кръг — каза драконовият ездач — после си вдигни краката, докато куките се закачат. — След това помогна на протестиращия магьосник да се покатери, докато той не увисна, обърнат надолу с главата, с роба, напъхана в панталоните му, и с Кринг, отпуснат в едната му ръка. От такъв ъгъл драконите изглеждаха по-поносимо, но сега пък самите те, както си висяха от прътовете, се вдигнаха заплашително, като огромни фантастични чудовища. Очите им горяха от любопитство.

— Моля за внимание — каза Лио!рт. Един драконов ездач му подаде дълъг калъп, увит в червена коприна.

— Бием се до смърт — каза той. — Твоята.

— Предполагам, че ако победя, ще спечеля свободата си — попита Ринсуинд, без особена надежда в гласа.

Лио!рт леко завъртя с глава и посочи събралите се драконови ездачи.

— Не ставай наивен — каза той.

Ринсуинд си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че трябва да те предупредя — каза той, а гласът му даже не трепна, — че това е вълшебна сабя.

Лио!рт пусна червената копринена обвивка в мрака и изтегли смолисточерна сабя. По повърхността й блестяха руни.

— Какво съвпадение — каза той и замахва.

Ринсуинд се скова от ужас, но ръката му също замахна, щом Кринг се хвърли напред. Сабите се срещнаха в експлозия от октаринова светлина.

Лио!рт отскочи назад с присвити очи. Кринг се хвърли срещу него и въпреки че сабята на повелителя на драконите се вдигна светкавично, за да отклони по-голямата част от силата на удара, резултатът беше тънка, червена линия през тялото на собственика й.

Той изръмжа и се хвърли срещу магьосника, съпроводен от дрънченето на ботушите, докато се местеше от кръг на кръг. Сабите се срещнаха отново с друго мощно отделяне на магия и едновременно с това Лио!рт стовари свободната си ръка върху главата на Ринсуинд с такава сила, че от удара единият му крак се откачи от кръга и увисна безнадеждно.

Ринсуинд знаеше почти с пълна сигурност, че е възможно най-лошият магьосник на Диска, тъй като знаеше само една магия; и въпреки всичко, той все пак беше магьосник, а това, според неотменимите магически закони, означаваше, че когато му дойде краят, ще дойде да го вземе самият Смърт (вместо да изпрати някой от многобройните си слуги, както при обикновените случаи).

Така че, когато ухиленият Лио!рт се отдръпна и замахва, а сабята му мързеливо описа дъга, времето потече като захарен сироп.

Изведнъж пред погледа на Ринсуинд светът бе огрян от мъждукаща октаринова светлина, която се обагри с виолетово, когато фотоните се сблъскаха с внезапното магическо лъчение. Вътре в него повелителят на драконите беше само една мъртвешки бледа статуя, а сабята му се движеше бавно като охлюв на бляскавата светлина.

До Лио!рт стоеше още една фигура, видима само за онези, които могат да виждат в допълнителните четири измерения на магията. Тя беше висока, тъмна и слаба, и в неочаквана нощ с ледени звезди размахваше двуръка, остра коса с печална известност…

Ринсуинд моментално се сви. Острието хладно изсвистя във въздуха покрай главата му и се заби в скалата на пещерния свод със същата скорост. Смърт изкрещя проклятие с ледения си, гробовен глас. Мястото изчезна. Това, което на Диска минаваше за реалност, се яви отново със звукова експлозия. Лио!рт затаи дъх при внезапната смяна на скоростта, с която магьосникът бе избегнал смъртоносния му удар, и, с отчаянието, възможно само за наистина обезумелия от страх, Ринсуинд се размота като змия и се хвърли в пространството между тях. Той сключи ръце около ръката на повелителя на драконите, която стискаше сабята, и я изви с все сила.

Точно в този миг, останалият един-единствен кръг на магьосника, вече свръх-натоварен, се откъсна от скалата с отвратителен, слаб, металически звън.

Ринсуинд полетя надолу, завъртя се безпаметно и се спря, увиснал над възможната смърт да си изпотроши костите, а ръцете му така яко стискаха ръката на драконовия повелител, че той изпищя от болка.

Лио!рт вдигна поглед към ходилата си. Малки скални отломъци се отронваха от тавана, там където бяха забити металните колове на кръговете.

— Пусни ме, по дяволите! — пищеше той. — Иначе ще умрем и двамата!

Ринсуинд не отговори нищо. Той се концентрираше, върху това да задържи хватката си и да изключи от съзнанието си напиращите представи за участта, която го очаква долу върху скалите.

— Застреляйте го! — измуча Лио!рт.

С крайчеца на окото си Ринсуинд видя как няколко арбалета се прицелват в него. Лио!рт избра точно този миг да размаха свободната си ръка и покрит с пръстени юмрук се заби в пръстите на магьосника.

Той го пусна.

Двуцветко стисна металните решетки и се изтегли нагоре.

— Виждаш ли нещо? — попита Хран откъм краката му.

— Само облаци.

Хран отново го пренесе надолу и седна на ръба на едно от дървените легла, които бяха единствената мебелировка на килията.

— По дявалите — изруга той.

— Не се отчайвай — каза Двуцветко.

— Не се отчайвам.

— Предполагам, че това е само някакво недоразумение и че скоро ще ни освободят. Изглеждат ми много цивилизовани.

Хран го зяпна изпод гъстите си вежди. Започна да казва нещо, пък после сякаш размисли. И само въздъхна.

— А когато се върнем, ще можем да се похвалим, че сме видели дракони! — продължаваше Двуцветко. — Какво ще кажеш за това, а?

— Дракони не съществуват — отсече Хран. — Кодис от Химерия уби последния преди двеста години. Не знам какво е това, което виждаме, но то не е дракони.

— Но ние летяхме върху тях! В залата сигурно имаше с хиляди…

— Предполагам, че беше само магия — каза Хран с нетърпящ възражение глас.

— Да, ама изглеждаха като дракони — почти предизвикателно извика Двуцветко. — Винаги съм искал да видя дракони, още от съвсем малко момче. Дракони, които кръжат в небето и бълват огнени пламъци…