— Обкръжават ни — изпъшка Бартън. — Нямаме никакъв шанс.

— Но какво да правим? Да се скрием в мазето на къщата?

Бартън хвърли бърз поглед наоколо. Вълна от паяци прехвърляше ръба на склона. След няколко минути и плъховете щяха да са тук. Нещо изхрущя под краката му. Той подскочи. Една змия бавно пълзеше към Хилда. Бартън едва сподави отвращението си, дръпна Хилда за ръката и забърза към къщата. Навсякъде около тях Скитниците се сражаваха с настъпващите жълтозъби сенки и с дребните глинени воини с техните миниатюрни блестящи саби. Паяците не бяха чак толкова страшни, задачата им се бе изчерпала с разгонване на пеперудите. Но змиите…

Един от Скитниците се свлече под тежестта на гърчещо се, сивкаво кълбо от плъхове и големи. Всичко се смеси в бъркотия от прах, кал и мръсносива козина.

Зазоряваше се, от тъмновиолетово небето постепенно ставаше нажежено бяло. Скоро щеше да се покаже слънцето.

Бартън внезапно почувства болезнено пробождане в крака. Той смачка голема с желязната щанга и продължи да отстъпва. Бяха го обкръжили отвсякъде. По крачолите му се катереха плъхове. Дрехите му гъмжаха от паяци, които го обвиваха в лепкавите си мрежи. Той ги разкъса с ръка и продължи.

Някаква странна фигура привлече вниманието му. Отначало помисли, че е някой от Скитниците. После осъзна грешката си. Фигурата идваше откъм долината заедно с цялата орда. Изкачила се бе последна, очевидно всичко тук бе под нейна команда.

Бартън забрави за плъховете, големите и паяците, които бяха впили зъби в плътта му. Нищо от досега видяното не можеше да се сравни с това. Необходимо му беше известно време, за да осмисли гледката и тогава се спря като парализиран.

Знаеше, че рано или късно отново ще се срещне с Питър. Дори вече се питаше кога ли ще стане това. Ала бе забравил, че за да стигне до тях, Питър ще трябва да премине през реконструираната зона, през доскоро разширяващия се парк.

Питър беше рожба на Промяната. Бартън познаваше само неговата фантомна фигура. Това, което се гърчеше и пълзеше нагоре по склона също беше Питър. Но Питър без своята фалшива обвивка. Истинският, такъв какъвто е бил вечно.

Това беше Ариман. Наоколо цареше хаос. Обхванати от паника, Скитниците бягаха през глава към Сенчестата къща. Някъде зад сивия, гърчещ се килим бе изчезнала Хилда. Начело на група Скитници, Кристофър се приближаваше към вратата на къщата. Някои вече бяха успели да влязат вътре и барикадираха вратите и прозорците. Добрал се до колата, доктор Мийди се опитваше да отвори предната врата. Битката бе загубена, силите им — разделени и изолирани. За да бъдат най-накрая унищожени — един по един. Бартън размахваше яростно желязната щанга, тъпчейки по пътя си големи и паяци. Ариман беше огромен. В него не бе останало почти нищо човешко. Над склона неумолимо се надигаше огромна кипяща маса от сивожълтеникаво желе. Само на горния й край се поклащаха няколко русоляви кичура — жалък спомен за доскорошната човешка форма. Косата растеше с невероятна скорост, извиваше се и се гърчеше подобно на стотици змии. Назад по склона се точеше влажна, лигава следа, като от огромен, космически охлюв.

Ариман поглъщаше всичко на пътя си. Пипалата му помитаха Скитници, големи, плъхове, змии, земя и камъни. Плътна маса от кадаври в различни стадии на смилане се виждаше във вътрешността на желирания колос. Всичко, до което се докоснеше, попадаше вътре. За да се превърне в хлъзгава пътека на смърт и разруха. Ариман вдишваше живот и издишваше ледения полъх на космическата пустош. Вледеняващ, смразяващ кръвта вятър. Предвестник на неумолима гибел. Разнесе се отвратителна воня. На разложение, гниене и смърт. Неговата естествена миризма. А той продължаваше да расте. Скоро щеше да е голям колкото долината. Колкото света.

Бартън побягна. Той прескочи двоен кордон от големи и се затича между дърветата, огромните кедри които растяха от двете страни на Сенчестата къща.

Валеше дъжд от паяци. Той се отърси от тях и продължи слепешката напред. Безцелно. Нейде отзад, Ариман продължаваше да расте. Беше се спрял на ръба на склона, забил пипала като котви в каменистата земя, а нагоре се издигаше фонтан от вряща желирана гадост. От ледения му полъх всичко наоколо се покри със скреж.

Бартън падна, изправи се и се огледа задъхан. Беше стигнал до една издадена напред площадка точно над пътя. Под него, утрото вдигаше покривалото на мрака и долината се разкриваше в цялата си прелест. Ала огромна сянка бе паднала над полята, фермите и къщите. По-гъста от разсейващия се мрак. Сянката на Ариман, Богът на разрушението, който най-сетне се приближаваше към истинските си размери. Сянка, която никога не ще се вдигне.

Бартън се подхлъзна. Нещо подскочи към него и той се отдръпна трескаво. Пепелянката се сви и се приготви за ново нападение. Бартън замахна и хвърли желязната щанга. Щангата се стовари върху гърба на влечугото и то се загърчи безпомощно.

Наоколо бе пълно със змии. Цели кълба пълзяха и се въргаляха по склона. Бартън едва успя да измъкне щангата. Където и да стъпеше, под краката му нещо се извиваше, гърчеше, съскаше.

Подхлъзна се отново. Падна и се затъркаля надолу по склона. Опита се да се изправи, целият покрит с паяци, които го жилеха на безброй места. Бореше се с тях, късаше обвиващата го паяжина. С мъка застана на колене.

Слепешката затърси желязната щанга. Не можа да я стигне. Нима я бе загубил? Пръстите му докоснаха нещо меко. Канап. Кълбо от канап. Той отчаяно зарови ръка в него. Желязната щанга бе изчезнала. Това бе последният удар. Символът на неговото окончателно поражение. Той разтвори пръсти и изпусна кълбото.

Един голем се покатери на рамото му. Пред очите му зловещо проблясна игла. Насочена към него, готова да се забие дълбоко в мозъка му. Ръцете му сякаш бяха оковани в гъстата лепкава паяжина. Бартън безпомощно затвори очи. Беше се провалил. Битката бе загубена. Той зачака покорно пробождането…

— Бартън — изпищя големът.

Бартън отвори очи. С пъргави движения големът разсичаше паяжината пред лицето му. Той ловко промуши няколко паяка, прогони останалите, след това се покатери отново на рамото му и застана точно под ухото.

— Дявол да те вземе! — занарежда големът с тънък гласец. — Нали ти казах да не говориш с никого. Сега не му е времето. Противникът е твърде силен.

Бартън премигна неразбиращо. Отвори и затвори уста безсмислено.

— Кой…?

— Тихо. Имаме само няколко секунди. Твоята реконструкция се оказа преждевременна. Можеше да провалиш всичко. — Големът се извърна и промуши един сив плъх, който се опитваше да впие острите си зъби в артерията, зад ухото на Бартън. Трупът на гризача се свлече настрани, все още топъл, с конвулсивно потрепващи крачета. — А сега ставай!

Бартън се изправи с мъка.

— Но аз не…

— Побързай! Ариман е на свобода, вече не важат правилата на старата игра. Оттук нататък няма да има никакви задръжки. На времето той се подложи на Промяната по собствено желание, но сега с това е свършено.

За своя изненада Бартън усети, че разпознава гласа. Макар и не така тънък и писклив, той го бе чувал и преди.

— Мери! — беше поразен. — Но как, за Бога…

Тя го бодна с върха на иглата-сабя.

— Бартън, само ти ще се справиш с това, което трябва да бъде сторено. Тепърва ти предстои работа.

— Тепърва ли?

— Той се опитва да се скрие във фургона. Затворил е пътя на своята истинска същност. Но тя ТРЯБВА да се върне! Това е единствения път към спасението. Защото само той разполага с необходимата сила.

— Не — тихо отвърна Бартън. — Не Мийди. Не и той.

Сабята на голема се насочи към окото му.

— Баща ми трябва да бъде освободен. Само ти можеш да го направиш.

— Не доктор Мийди — продължаваше да повтаря Бартън. — Не мога… — той поклати трескаво глава. — МИЙДИ! С неговите пури, клечки за зъби и старомодни костюми. Ето къде се е криел Той!

— Само от теб зависи. Ти си виждал неговата истинска форма — последните й думи го прерязаха като с нож. — Затова те доведох тук. Не за разни градски реконструкции!