По крака му запълзя змия. Големът подскочи и се затича след нея. Бартън се залюля. По него висяха разпокъсани паяжини. Отнякъде изскочи цял рояк пчели. Денят започваше. Прииждаха още и още пчели и се нахвърляха върху големите и плъховете.

Бартън заслиза надолу по хълма, като често се препъваше и подхлъзваше. Движеше се като в мъгла. Огледа се с празен поглед. Доктор Мийди най-сетне бе подкарал фургона, който едвам се виждаше изпод гъмжилото плъхове, паяци и големи, които го бяха облепили като гърчещо се покривало. Фургонът пълзеше едва-едва по пътя. Почти слепешката, Мийди навлезе в завоя, едно от колелата за миг увисна над пропастта, фургонът се залюля, но успя да продължи надолу по пътя.

Зад и над тях продължаваше да расте огромната фигура на Ариман, която почти закриваше хоризонта. Хиляди пипала се стрелкаха във всички посоки, сграбчваха каквото срещнат, за да го натъпчат в желираната паст. Вонята беше направо непоносима, Бартън почувства, че му се повдига и се отдръпна погнусен.

Излезе на пътя. Фургонът набираше скорост. На един от завоите се поднесе, изскочи на банкета и помете крехката мантинела. Плъхове и големи се разхвърчаха във всички посоки. Фургонът се разтърси от удара, но продължи.

Бартън се наведе и вдигна един по-голям камък. Нямаше друг начин да се премине през бариерата от гърчещи се гадини. Само след миг колата щеше да го подмине. Фургонът зави и се насочи право към него. Бартън приклекна, събра сили и запрати тежкия камък.

Камъкът свърши работа. Той се стовари с трясък върху капака на двигателя, плъзна се и разби отляво предното стъкло. Бликна фонтан от дребни стъклени парчета. Колата сви рязко, поднесе се и закова с раздиращо скърцане само на метър от основата на склона.

От разбития двигател шурнаха вода и бензин. През огромната дупка в предното стъкло в кабината нахлуха плъхове и паяци.

Мийди отвори вратата и изскочи навън. Имаше неузнаваем вид. На лицето му бе изписан неописуем ужас. Дрехите му бяха разкъсани, лицето изпохапано и окървавено. Той побягна като пощурял по средата на пътя и със заслепени от страх очи се блъсна право в Бартън.

— Мийди — извика Бартън. Той сграбчи олюляващия се мъж за яката, и го разтърси. — Погледни ме!

Мийди втренчи празен поглед в него и понечи отново да побегне. Пръхтеше като изтощен кон. Не виждаше. Не чуваше. Беше си изгубил ума от ужас. Бартън не можеше да го вини за това. Зад тях по пътя се спускаше океан от сиви гадини, горящи от нетърпение да убиват. А над всичко това продължаваше да се извисява и да расте злокобната фигура на Ариман.

— Бартън — изхриптя Мийди. — За Бога, пусни ме човече! — Той се задърпа отчаяно. — Те ще ни убият! Ние трябва…

— Слушай! — Бартън впери очи в гърчещото се лице на доктора. — Аз знам кой си. Аз знам кой си в действителност.

Ефектът бе мигновен. По тялото на Мийди премина спазъм. Той зяпна учудено.

— Кой съм аз!

Бартън събра сетни сили и се съсредоточи. Той се вкопчи още по-здраво в яката на Мийди и се помъчи да повика в паметта си образа на могъщата фигура, такава каквато я бе видял за първи път тази сутрин, от скалната площадка. Величественият гигант, потънал в космическо мълчание, с разперени напред ръце и с глава — сияйното слънце.

— Да — обади се внезапно докторът със странно спокоен глас.

— Мийди — Бартън се задъха от напрежение. — Разбираш ли? Знаеш ли вече кой си? Осъзнаваш ли…

Мийди грубо се изтръгна от хватката му. Той се олюля и се запрепъва надолу по пътя, разперил ръце като граблива птица. Внезапно се закова и по тялото му премина страшен спазъм, който го накара да затанцува като кукла на конци. Лицето му се сгърчи. После започна да се топи като нагорещен восък.

Бартън затича след него. Мийди се свлече на земята. Той се затъркаля в страхотна агония, после внезапно подскочи. Вълни от конвулсии заливаха тялото му, ръцете и краката му се тресяха, главата му се люшна назад.

— Мийди! — изрева Бартън. Той се вкопчи в рамото на доктора. Палтото под пръстите му димеше, пушекът подразни ноздрите и гърлото му и той се закашля. С последни сили завъртя доктора и го дръпна за яката.

Това не беше Мийди.

Не беше някой, който да е виждал, когато и да било. Или нещо, което да е виждал някога. Това въобще не беше човешко същество. Лицето на доктор Мийди бе изчезнало. На негово място се бе появило чуждо лице със силни и сурови черти. Зърна го само за миг. Пред очите му се мярнаха орлови вежди, тънки устни, твърд взор, разширени ноздри, дълги остри зъби.

Разнесе се оглушителен рев. Катаклизъм, който само за миг го заслепи, оглуши и помете. Светът пред него сякаш се разцепи. Взривната върна го завъртя и той се затъркаля безпомощно. Отхвърлен от издигащия се към просторите огнен юмрук.

Усети че пада в празно пространство. Падането продължи дълго, безконечно. Край него, като в безтегловност плуваха разни предмети. Глобуси. Огнени топки. Помъчи се да се вкопчи в тях, но те го подминаха и продължиха да плуват.

Обкръжи го цял рояк от пламтящи топки. Отпърво си помисли, че са нощни пеперуди с подпалени крила. Разтревожен от тяхната близост се опита да ги прогони с ръка. После се огледа потресен. И забеляза че е сам. Цареше пълна тишина. Но не това беше най-странното. Просто нямаше какво да създава звука, нямаше нищо материално. Нито земя. Нито небе. Само той. И димящото пространство.

Сякаш го заливаше пороен дъжд. Огромни горещи капки, които съскаха и вряха от всички страни. Разтърсваха го гръмотевици, които не можеше да чуе, защото се разнасяха нейде надалеч, а и бе изгубил слуха си. И очи нямаше. И пръсти — с които да докосва. Пламтящите топки продължаваха да се носят из кипящия дъжд, те безпрепятствено преминаваха през онова, което доскоро бе негово тяло.

Една от групите пламтящи топки му се стори позната. След неизмеримо много време и продължително мислене той успя да се досети.

Плеядите.

Това което плуваше около него и през него бяха слънца. Той почувства някаква неясна тревога и се опита да се концентрира. Но нищо не излезе. Простираше се на твърде голяма площ, милиони и милиони мили. Смътно очертание от космически газ. От което извираше светлина. Беше като някаква междугалактическа мъглявина. Която се простира всред безчислени съзвездия и планетни системи. Но как? Каква беше тази сила…

Висеше и се полюшваше. С главата надолу, сред безбрежното море от светещи частици, сред рояци огнени кълба, които се смаляваха с невероятна скорост.

Край Бартън продължаваха да прелитат слънца, за да престанат да съществуват малко по-късно. Със свистене като на спукан балон се свиваше около него сферата, която доскоро бе вселена. Последните й мигове бяха твърде кратки, за да могат да бъдат отброени, само секунда — и тя се изгуби. Плуващите наоколо слънца, призрачно светещите мъглявини — всичко това бе изчезнало. Бартън беше напуснал вселената. Висеше и се поклащаше там, където само допреди миг бе тя. И какво имаше наоколо? Той се завъртя и се огледа. Мрак. И някаква форма. Долавяше нечие присъствие, нещо което го държеше за крака.

Ормузд.

Ужасът му бе толкова голям, че не можеше да проговори. Под него имаше бездна, в която го чакаше само безкрайно падане, рече ли Ормузд да го пусне. Ако, разбира се, въобще имаше накъде да се пада.

Нещо над него се размърда. Той се вкопчи, мъчейки се като обезумял да се задържи. Опита се да изпълзи нагоре. Беше като уплашена маймуна, увиснала на някое въже. Посегна, впи пръсти в нещо, помоли за милост. За състрадание. Ала дори не можеше да види на кой се моли. Нечие огромно присъствие. Усещане, че там има някой.

Този някой бе Ормузд. Бартън беше във Ормузд. Молейки се отчаяно да не го пуска. Да не го захвъря.

Времето беше спряло своя ход. Но независимо от това мина известно време. Постепенно, неусетно, ужасът му започна да се топи. Отпърво си спомни кой е. Тед Бартън. После си спомни къде се намира. Висеше надолу с главата, извън вселената. Кой го държеше? Ормузд — Богът, който той бе освободил. Завладя го сляпа ярост. Той бе освободил Ормузд. И по някакъв начин бе влязъл в божествената орбита. Възкачил се бе заедно с извисяващия се Бог.