Бръкна внимателно в джоба на жилетката и извади собственото си миниатюрно превъплащение. Гледката на едрата вълнена материя внезапно изчезна. Мери затвори очи и направи опит да съсредоточи колкото се може повече от себе си в голема. Почувства, че е я стиска някаква огромна ръка (нейната собствена!), че я притискат и то доста грубо едри като дънери пръсти.

Като прехвърли внимателно съзнанието си от едното тяло в другото, тя грижливо постави голема на земята и го обърна в посока към плевнята. Още с първите крачки големът навлезе в зоната на невидимо въздействие.

Мери накара голямото си тяло да приседне в сянката на храста, със сгънати крака и ръце обхванали коленете. Така можеше да съсредоточи цялото си внимание върху голема.

Големът пресече незабелязан зоната на невидимо въздействие. Заобиколи предпазливо плевнята. Някъде тук Питър бе поставил малка стълбичка за своите съгледвачи. Озърна се. Стената на плевнята се издигаше като невероятно висока планина, която се губеше нейде в мрака на нощното небе. Самата плевня беше с такива колосални размери, че буквално й се струваше безкрайна.

Най-сетне откри стълбата. Докато се изкачваше несръчно подминаха я няколко паяка, които бързаха надолу. А веднъж край нея претичаха възбудено и чифт сиви плъхове. Мери продължи да се изкачва внимателно. В храстите под стълбата се гърчеха змии. Питър бе вдигнал всички свои слуги тази нощ. Изглежда бе преценил ситуацията като много тревожна. Тя стигна до края на стълбата и влезе в тъмен и дълъг тунел. На другия край мъждукаше светлина. Вече бе наблизо. Нито една от нощните пеперуди не бе успяла да проникне толкова навътре. Отсреща беше разположена работилницата на Питър.

Мери спря за миг движението на голема и се върна обратно при свитото край храстите тяло. Направо се бе вкочанила от студ. Нощта бе хладна, не можеше да остане още дълго на това място.

Протегна ръце и крака и раздвижи мускули. Големът можеше да остане доста дълго в плевнята. По-добре ще е да намери друго място за предишното си тяло. Може би някое от денонощните кафенета на „Джеферсън“. Ще си седи там и ще си сръбва топло кафе, докато големът си върши работата. Дори може да си поръча препечен кекс със сироп, да прелиства някой стар вестник и да си слуша музика.

Тя започна да се прокрадва през храстите. Почувства, че я побиват студени тръпки и загърна по-здраво жилетката. Сигурно е забавно да имаш две тела, но и проблемите които възникват от това не са малки…

Нещо падна върху нея. Паяк, от дървото под което се бе свила. Тя бързо се отърси от него.

Още няколко паяка се вкопчиха в нея. Остра болка прониза бузата й. Тя подскочи ужасено и размаза животинката по лицето си. Изведнъж върху нея се изля сив потоп от гърчещи се гадини, други запълзяха по краката й откъм храстите, проникнаха в крачолите на джинсите, лазеха по тялото й.

Плъхове. Паяци, които се свличаха по шията и раменете й на кълба, заплитаха се в косите й, дращеха под разтворената й риза. Мери изпищя и се задърпа отчаяно. Появиха се още плъхове, които забиваха безмълвно острите си зъби в нея. Тя се затича без да вижда нищо, ослепяла от неистовата болка. Плъховете увиснаха на страшните си зъби. Мери се залюля. Паяци покриваха лицето й, лазеха по гърдите й, свиваха се под мишниците.

Тя се препъна и падна. Краката й се оплетоха в ниските храсти. Плъховете се нахвърлиха отгоре й. Цели рояци от плъхове. Над нея се сипеше дъжд от паяци. Мери се гърчеше, тялото й гореше, разкъсвано от болка. Леплива паяжина се стелеше върху лицето й, проникваше в носа, в устата, задушаваше я.

С невероятно усилие тя успя да се изправи на колене, пропълзя няколко крачки, след това се свлече под неимоверната тежест на хапещите и жилещите я гадини. Те късаха кожа и плът, дълбаеха тунели към костите й, поглъщаха тялото й. Мери пищеше и се дърпаше, ала лепливата паяжина заглушаваше нейните виковете. Устата й се напълни с паяци, които пъплеха към гърлото, носа, навсякъде.

Нещо изшумоля в тъмните храсти. По-скоро почувства, отколкото видя пълзящите към нея змии. Нямаше очи, с които да вижда, нито уста, с която да вика. Знаеше, че краят й е близо.

Беше вече мъртва, когато пепелянките се плъзнаха по отпуснатото й тяло и забиха отровните си зъби в меката, безчувствена плът.

— Не мърдай! — извика с рязък глас доктор Мийди. — И не вдигай шум!

Той излезе от сянката зад тях, мрачна фигура с дълго палто и нахлупена ниско над очите шапка. Бартън и Кристофър замръзнаха, когато видяха тежкия „Колт“ в ръката му. Бартън отпусна надолу щангата, готов за всичко.

Над тях се издигаше Сенчестата къща. Вратата й бе широко отворена. Повечето от прозорците светеха — пациентите на доктора още не бяха заспали. Дворът тънеше в мрак. Хладният нощен вятър шумолеше в листата на кедрите.

— Видях ви от фургона да се качвате нагоре по хълма — рече доктор Мийди. — Той освети лицето на Бартън с джобно фенерче. — Помня ви. Вие сте човекът от Ню Йорк. Какво търсите тук?

Бартън пое дълбоко въздух.

— Дъщеря ви ни каза да дойдем.

Доктор Мийди се вцепени.

— Мери? КЪДЕ Е ТЯ? Тъкмо нея търсех. Излязла е преди около половин час. Нещо става тук — той се поколеба, след това изглежда взе някакво решение. — Влезте вътре — нареди им докторът и прибра пистолета.

Последваха го през осветения в жълтеникава светлина коридор, надолу по стълбите към неговия кабинет. Мийди заключи вратата и спусна пердетата. Той бутна настрана тежкия микроскоп и купчината схеми и записки и приседна на ръба на покритото с кафени петна дъбово бюро.

— Обикалях с фургона да търся Мери. Минах по „Дъдли“ — доктор Мийди впи очи в Бартън. — И там видях парк. Преди го нямаше. Дори тази сутрин го нямаше. Откъде се е взел? Какво е станало със старите магазини?

— Грешите — поправи го Бартън. — Паркът си беше там и преди. Още преди осемнайсет години.

Доктор Мийди облиза устни.

— Интересно. А знаете ли къде е дъщеря ми?

— В момента не. Тя ни изпрати да дойдем тук и продължи.

Настъпи мълчание. Доктор Мийди смъкна палтото и шапката си и ги захвърли на бюрото.

— Значи вие върнахте парка обратно, така ли? — запита той. — Един от двама ви трябва да има доста добра памет. Скитниците се опитват постоянно, но досега не са постигнали никакъв успех.

Бартън почти спря да диша.

— Искате да кажете…

— Те знаят, че нещо се е случило. Картографирали са целия град. Излизат всяка нощ и се скитат със затворени очи. Кръстосват навсякъде. Мъчат се да си припомнят всички подробности от подлежащия слой. Ала напразно, нещо не им достига.

— Вървят със затворени очи? Но защо?

— За да не попаднат под въздействието на илюзията. Могат да минават през нея стига да не я виждат, но отворят ли очи — тя се връща обратно. Фалшивият град. Знаят, че е нереален, че е наслоен върху истинския. Но не могат да се отърват от него.

— Защо не?

Мийди се усмихна.

— Защото самите те са променени. Защото всички те са били тук, когато е настъпила Промяната.

— Кои тогава са Скитниците?

— Жителите на стария град.

— Така и предполагах.

— Хора, върху които Промяната е оказала само частичен ефект. Такива не са малко. Въздействието на Промяната в голяма степен е индивидуално. Различно, при различните хора.

— Като при мен — промърмори Кристофър.

Мийди го погледна.

— Да, ти си Скитник. С малко тренировка ще можеш да заобикаляш илюзията и да ходиш навсякъде като другите. Но не повече. Ти не можеш да върнеш обратно стария град. Защото и ти си засегнат до известна степен, като всички останали. — Той отново обърна очи към Бартън. — Никой от вас не притежава съвършена памет.

— Аз имам — каза Бартън и отвърна на погледа му. — Защото не съм живял тук. Напуснал съм града преди Промяната.

Доктор Мийди го гледаше мълчаливо.

— Къде мога да открия Скитниците? — запита отривисто Бартън.

— Те са навсякъде — отвърна уклончиво Мийди. — Не сте ли ги виждали?