— Започваме — каза тихо Хилда. Тя даде знак и групата по моделиране се зае с първата триизмерна част от схемата на на града.

Бартън приклекна отстрани и се подпря на щангата, следейки с мрачен поглед как групата превръща схемата в точно миниатюрно копие на стария град. Опитно и бързо те конструираха миниатюрни къщички, боядисваха ги, след това ги поставяха на място. Бартън чувстваше, че умът му е другаде. Замисли се за Мери. После с безпокойство си спомни за изчезналия от полезрението им Питър Трилинг. Какво ли беше намислил?

Започнаха да пристигат първите съобщения на нощните пеперуди. Докато слушаше докладите на кръжащите наоколо съгледвачи, лицето на Хилда придоби разтревожен вид.

— Лоша работа — рече тя на Бартън.

— Какво има?

— Не се получава очакваният резултат.

През кръга от Скитници премина неспокоен шепот. На тревата пред тях миниатюрното градче продължаваше да расте, появяваха се нови къщи, улици, магазини, дори мънички хора, мъже и жени — обитатели на градчето. Наоколо кипеше нервна активност.

— Ще заобиколим района около улица „Дъдли“ — нареди Хилда. — Където е действал Бартън — там старият град вече се е появил и дори се разширява. Почти целият квартал е възстановен.

— Така ли? — премигна изненадано Бартън.

— Изглежда, че с възстановяването на стария парк е започнала някаква верижна реакция, която постепенно се разпространява и помита фалшивия град. Това пробужда у обитателите спомена за предишния, истинския град.

— Може би това ще е достатъчно.

— При нормални условия — да. Но сега нещо не е наред — Хилда се обърна, за да изслуша поредния доклад, от току що пристигналата пеперуда. Лицето й придоби още по-загрижен вид.

— Много лошо — едва проговори тя.

— Какво става? — попита Бартън.

— Според последните съобщения, твоят кръг е престанал да се разширява. Бил е неутрализиран.

Бартън я гледаше ужасен.

— Искаш да кажеш, че някой го е спрял? Че някой работи срещу нас?

Хилда не отговори. Около главата й кръжеше рояк възбудени пеперуди. Тя му обърна гръб за да чуе какво й казват.

— Положението става още по-сериозно — проговори тя след като отлетяха пеперудите.

Но Бартън вече знаеше. Беше го прочел на лицето й.

— Да се откажем тогава — рече той с дрезгав глас. — Щом е толкова лошо…

Кристофър дотича при тях.

— Какво се е случило? Не става ли?

— Срещаме съпротива — отвърна Бартън. — Успели са да неутрализират реконструираната от нас зона.

— Дори по-лошо — добави Хилда. — Нещо изчерпва нашата М-енергия. Зоната е започнала да намалява. — По устните й пробяга иронична усмивка. — Рискувахме и заложихме на теб, Бартън. И загубихме. Твоят красив парк изчезва отново. Наистина беше много хубав, но се оказа нестабилен. Притискат ни обратно.

Бартън се изправи уморено и се отдалечи от кръга. Докато се спускаше в тъмнината надолу по хълма, с ръце пъхнати в джобове, около него кръжаха нощни пеперуди.

Бяха изгубили. Опитът им за реконструкция бе пропаднал.

Той вдигна очи и се взря в тъмната фигура на Ариман, която се издигаше над отвъдния край на долината. Очертанията му се сливаха с нощното небе, ръцете му бяха все така прострени над тях. Космическият разрушител. Къде, по дяволите, беше Ормузд? Бартън се извърна и погледна нагоре. Ормузд трябваше да е от тази страна, от този хълм започваха краката му. Защо не предприемаше нищо? Какво го спираше?

Долу под него светлините на града се множаха. На фалшивия град, илюзията, която Ариман бе хвърлил преди осемнайсет години, в деня на Промяната. В този ден, в защитата на Ормузд се бе появила пукнатина и той не бе успял да я затвори. Защо е позволил на Ариман да се промъкне? Не го ли е грижа за това, което е сътворил? Не го ли интересува какво става тук?

— Този въпрос съществува от край време — проговори в мрака доктор Мийди. — Ако бог е създал света, то откъде се е взело злото…

— Той просто си стои там — прекъсна го Бартън, сякаш въобще не го бе чул. — Като огромна каменна скулптура. А ние тук се мъчим като грешни дяволи, да направим нещата такива, каквито Той ги е създал. Защо, по дяволите, не ни помага?

— Неведоми са неговите пътища.

— Изглежда, че това не ви интересува много.

— Интересува ме. Интересува ме много повече, отколкото би могло да се изрази с думи.

— Може би ще дойде и вашият миг.

— Надявам се. — Мийди помълча и после продължи: — Нещата вървят на зле.

— Не. Направо ни пометоха. Май нямаше голяма полза от мене. Критичният момент дойде, а аз не мога да направя нищо.

— Защо?

— Нямам достатъчно сила. Някой е застанал между нашия модел и града. Отрязал ни е от него напълно. И сега изтласква назад реконструираната зона.

— Кой?

— Знаете кой — Бартън махна с ръка към града. — Той е някъде долу. С неговите плъхове, паяци и змии.

Мийди сграбчи въздуха с ръце.

— Ако можех само да го докопам…

— Вече е късно. Твърде дълго сте си затваряли очите.

— Страхувах се, Бартън. Не исках да се върна към старата си форма. — Мийди го гледаше умолително. — И още ме е страх. Знам, че всичко това не е редно, да не мислите че не разбирам? Но не мога да го направя. Не мога да се примиря с връщането назад. Не знам защо. Дори не знам какво съм бил преди това. Бартън, дълбоко в душата си аз се радвам, че не успяхте. Трябва да ме разберете. Щастлив съм, че всичко ще си остане както е било. Божичко, как ми се иска да съм умрял!

Бартън вече не го чуваше. Той беше вперил очи в нещо насред хълма.

В здрача, нагоре към тях бавно се издигаше мътносив облак. Той се люшкаше като огромна, неумолимо настъпваща вълна. Какво беше това? Трудно можеше да се различи в бледата светлина на ранната утрин. Облакът беше вече съвсем наблизо. Кръгът на Скитниците се разкъса, хората започнаха да отстъпват нагоре по хълма. От облака се носеше зловещ тътен, придружен с равномерно бумтене. Пеперуди.

Огромна, плътна маса от нощни пеперуди летеше панически нагоре по хълма към Скитниците. Хиляди. Тук със сигурност се бяха събрали всички пеперуди от долината. Но от какво бягаха така масово?

И тогава Бартън видя. В същия миг и последните Скитници изоставиха кръга и се разбягаха. Хилда викаше нещо неразбрано, вероятно се опитваше да въдвори ред. Реконструкцията бе напълно забравена. Скитниците се струпаха накуп с побелели от ужас лица. Около тях, в пълно безредие се носеха обхванатите от паника рояци на нощните пеперуди.

Бартън усети, че през лицето му се спуска паяжина. Той размаха с ръка, но паяжината стана още по-гъста и лепкава. Вече се виждаха и самите паяци, пъргаво пълзящи сред храсталаците нагоре по хълма. Като надигащ се сив потоп, като яростен прилив, прииждащ от камък на камък. Все по-близо и по-близо.

Отзад идеха плъховете. Безброй злобно проблясващи червени очички, жълти нокти, мръсносиви козини. Не можеше да види какво е зад тях. Но някъде отзад сигурно бяха змиите. Или може би те идваха по друг път. Сигурно пълзяха отстрани, за да ги затворят в обръч. Най-вероятно бе така.

Една от Скитничките извика и се свлече в несвяст. Някаква дребна и пъргава фигурка скочи от нея и се прехвърли на следващия Скитник. Той се отърси от фигурката и посегна да я настъпи. Голем. В бледата нощна светлина блесна, в ръката на миниатюрния голем нещо проблясна.

Той бе въоръжил големите си. Играта вече се играеше по нови, сурови правила. Бартън и групата Скитници се отдръпнаха от ръба на склона. Големите се бяха появили някъде отстрани, при това се бяха промъкнали в редовете им съвсем незабележимо. Пеперудите се интересуваха единствено от паяците, дори не бяха забелязали дребните, пъргави фигурки от жива глина. Глутница разярени големи бе обкръжила Хилда. Тя се бранеше диво, едни настъпваше, други разкъсваше с ръце или ги запращаше настрани.

Бартън й се притече на помощ, замахна с желязната щанга и смачка наведнъж десетина нападатели. Останалите се разбягаха. Хилда се залюля, цялата разтреперана и той я подхвана. От ръцете и краката й стърчаха игли, миниатюрни копия, които големите бяха оставили след себе си.