— Ето я — каза той тихо. — Виж.

Някъде долу, в синята мараня се гушеше малка долина. Белезникава лента сред тъмнозелената растителност. Паяжина от криволичещи пътища. Рояк от къщи — самият Милгейт. Стръмни планински масиви, които ограждаха долината от всички страни. Сърцето на Бартън заблъска развълнувано. Неговият град — градът, в който е бил роден, в който е израсъл, където е прекарал детството си. Не се бе и надявал, че някога ще го види отново. Идеята възникна съвсем спонтанно — докато се скитаха из Балтимор, чудейки се как да прекарат отпуската. Малка отбивка до Ричмънд. За да го види отново, да види с какво се е променил…

Милгейт изскочи отпред. От двете страни на пътя се заредиха потънали в прах къщи и магазини. Пътни знаци. Бензиностанция. Кафене. Крайпътен ресторант, паркинги. „Златната мечка“. Пакардът профуча покрай дрогерия, пощенска станция с пожълтели стени и внезапно се озова в центъра на града.

Странични улички. Стари къщи. Паркирани коли. Барове и евтини хотели. Лениво пресичащи минувачи. Фермери. Магазинери в бели ризи. Чайна. Мебелен магазин. Два магазина за бакалски стоки. Голям супермаркет, до него магазин за плод и зеленчук.

Бартън спря на червено. После зави в една странична уличка и премина покрай двора на основното училище. Няколко деца играеха баскетбол на игрището от сгурия. Още къщи, по-големи и по-добре построени. В един от дворовете пълна жена на средна възраст поливаше цветя. Чифт коне.

— Е? — настоя Пег. — Кажи нещо де! Как ти изглежда?

Бартън не отговори. Той надничаше през прозореца с пребледняло лице, стискайки кормилото с една ръка. На следващото кръстовище зави надясно и пак се озова на магистралата. Отново край прозореца на пакарда се занизаха магазини, барове, кафенета и бензиностанции. Бартън продължаваше да мълчи.

Пег се размърда с безпокойство. Имаше нещо странно в държанието на мъжа й, нещо което я плашеше. Никога досега не бе го виждала такъв.

— Какво има? — запита тя. — Променил ли се е? Не можеш да се ориентираш ли?

Най-сетне устните на Бартън помръднаха.

— Сигурно ще е това — отвърна той хрипливо. — Завих надясно. Спомням си добре хълмовете, планините.

Пег го хвана за ръката.

— Тед, какво има?

Лицето му бе като от восък.

— Никога преди не съм виждал този град — отвърна той със сух, едва доловим глас. — Всичко е съвсем непознато. — Той се обърна към жена си объркан и уплашен. — Това не е Милгейт от моите спомени. Това не е градът, в който съм израснал!

Бартън спря колата, дръпна с разтреперани ръце дръжката на вратата и скочи на огрения от слънцето паваж.

Всичко наоколо му бе непознато. Чуждо. Това въобще не беше неговият Милгейт. Абсолютно сигурно бе, че никога в живота си не е стъпвал в този град.

Загледа се в универсалния магазин до бара. Сградата беше стара, дървена, с наклонени стени и избеляла от слънцето фасада, покрита с олющена боя. През прашните прозорци се виждаха различни земеделски приспособления, кутии с бои, по стените висяха пожълтели календари. На витрината се мъдреха рекламни брошури за хладилни камери и инсектициди. В ъгъла се въргаляха няколко вирнали крака мухи. Паяжини. Картонени кутии. Магазинът бе стар — стар като света.

Той дръпна ръждясалата врата и влезе. Дребен съсухрен човечец се размърда зад тезгяха като паяк дебнещ в паяжината си. Очила с метални рамки, захабена риза, тиранти. Разхвърляни хартии, молив с изгризана дръжка. В магазина бе хладно, сумрачно, цареше невероятно безредие. Бартън се отправи между редиците с потънали в прах стоки към тезгяха, където го очакваше дребният старец. Сърцето му биеше лудо.

— Вижте какво — заговори той с хриплив глас.

Старецът премигваше към него с късогледите си очи.

— Искате ли нещо?

— Откога сте тук?

Старецът вдигна вежди въпросително.

— Какво искате да кажете?

— Този магазин! Това място! Откога сте тук?

Старецът замълча за миг. След това вдигна покрита с бръчки ръка и посочи медната табелка на архаичната метална каса. 1927. Магазинът е посрещнал първите си клиенти преди двадесет и шест години.

Преди двадесет и шест години Бартън е бил само на една година. И този магазин е вървял във времето редом с него. От най-ранно детство до този момент. Но той не бе виждал нито магазина, нито пък този старец.

— Откога живеете в Милгейт? — продължи да го разпитва Бартън.

— От четирийсет години.

— Познавате ли ме?

Старецът изсумтя ядно:

— Никога през живота си не съм ви виждал! — Той млъкна и се извърна презрително.

— Аз съм Тед Бартън. Синът на Джо Бартън. Спомняте ли си го? Едър мъж, с широки рамене, чернокос. Живеехме на улица „Борова“. Имахме къща. Наистина ли не си спомняте за мен? — Страхът го прободе като нож. — Старият парк! Къде е сега? В него си играех като дете! Ами оръдието, дето е участвало в Гражданската война? А училището на „Дъгласова“? Кога са го съборили? А месарницата на Стейзи? Какво се е случило с мисис Стейзи? Да не е умряла?

Дребният старец се изправи бавно от столчето си.

— Трябва да сте слънчасал, млади човече. В този град никога не е имало никаква улица „Борова“.

Лицето на Бартън увисна.

— Променили са името?

Старецът опря пожълтелите си ръце на тезгяха и втренчи поглед в Бартън.

— Живея тук от четирийсет години. Отпреди вие да сте били роден. В този град никога не е имало улица „Борова“, нито пък „Дъгласова“. А и паркът ни е съвсем малък. Може би сте стояли твърде дълго на слънце. Може би ще е по-добре да си легнете. — Той огледа Бартън със страхлива подозрителност. — Идете да ви прегледа доктор Мийди. Нещо объркан ми се виждате.

Бартън излезе като замаян от магазина. Спря се на тротоара заслепен от слънцето. Пое безцелно напред с ръце в джобове. Магазинът за бакалски стоки през улицата. Опита си да си спомни какво имаше на неговото място. Не беше това. Нещо друго? Но какво…?

Обувки. Ботуши, седла, кожени стоки. Така беше. Магазинът на Дойл за кожени стоки. Щавени кожи. Куфари. Кожени колани — получи от баща си един за подарък.

Той пресече улицата и влезе в бакалския магазин. Над кутиите с плодове и зеленчуци кръжаха мухи. Редове от прашни консерви. Някъде отзад бръмчеше хладилник. Метална мрежа за яйца.

Възпълничка продавачка на средна възраст му кимна приветливо.

— Добър ден. Какво обичате?

Имаше приятна усмивка. Бартън отвърна с хриплив глас:

— Моля, да ме извините за безпокойството. Знаете ли, роден съм тук, в този град. Търся нещо. Едно място.

— Място ли? Какво място?

— Един магазин — устните му едва помръдваха. — Магазинът на Дойл, за кожени стоки. Името говори ли ви нещо?

На лицето на продавачката се изписа объркване.

— Къде е бил? Да не би на улица „Джеферсън“?

— Не — отвърна едва чуто Бартън. — Тук, на „Сентрал“. Точно където се намираме в момента.

В очите й долови сянката на страха.

— Не ви разбирам, мистър. Живея в този град от дете. Семейството ми е построило този магазин още през 1889 година. Целият ми живот е преминал тук.

— Да, разбирам — Бартън пое към вратата.

Жената го последва с разтревожен израз.

— Може би сте се заблудили. Може би сте сбъркали града. Откога казвате…

Бартън изскочи навън и не чу продължението. Той се приближи към уличната табелка и я прочете, без да разбира написаното. Улица „Джеферсън“.

Значи не беше на „Сентрал“. Просто бе сбъркал улицата. Внезапно го завладя надежда. Сбъркал е улицата — това е обяснението. Магазинът на Дойл беше на „Сентрал“, а това тук е „Джеферсън“. Той се огледа припряно. Накъде ли е „Сентрал“? Затича се, отначало бавно, но постепенно ускори крачка. На ъгъла зави и излезе на малка странична уличка. Евтини барове, няколко схлупени мотела, магазин за цигари.

Той спря един минувач.

— Накъде е улица „Сентрал“? — запита го трескаво. — Търся улица „Сентрал“. Сигурно съм се загубил.