— Разкарай се! — минувачът го отмина презрително. Някакъв пиян мъж, подпрян на стената на бара, се изсмя шумно.

Побиха го тръпки на ужас. Той спря следващия минувач — младо момиче, с пакет под мишница.

— „Сентрал“! — извика задъхано. — Къде е улица „Сентрал“?

Момичето се изкикоти, заобиколи го и побягна. Десетина метра по-надолу спря, обърна се и извика:

— В този град няма улица на име „Сентрал“!

— Няма такава улица — поклати глава възрастната жена, която го подмина. Пияният се оригна и отново се изсмя.

— Ня-а-ама „Сентрал“! Вси-ички ти го казват, мистър. Вси-ички знаят, че ня-а-ама такава улица.

— Трябва да има — отвърна Бартън отчаяно. — Трябва да има!

Стоеше пред къщата, в която е бил роден. Само че това не беше същата къща. Всъщност къщата въобще я нямаше — на нейно място се мъдреше мрачен, порутен хотел. А и улицата не беше „Борова“. Името й бе „Феърмаунт“.

Приближи се към сградата на градския вестник. Вече не се казваше „Милгейтски седмичник“, а „Милгейтски времена“. Редакцията не се поместваше в бетонна постройка, както си спомняше, а в схлупена двуетажна къща с мукавени стени.

Бартън влезе вътре.

— С какво мога да ви бъда полезен? — запита вежливо младият човек на гишето. — Искате да публикуваме ваша реклама? — той извади обемист тефтер. — Или да се абонирате?

— Искам информация — рече Бартън. — Искам да прегледам някои стари вестници. От юни 1926-та, например.

Младежът премигна учудено.

— 1926-та? Страхувам се, че всички по-стари издания са долу в…

— Намерете го! — изграчи Бартън. Той постави на гишето банкнота от десет долара. — Побързайте!

Младежът преглътна, поколеба се за миг, след което се втурна надолу по стълбите като подплашен плъх.

Бартън се отпусна в едно кресло и запали цигара. Палеше втора от първата, когато младежът се появи отново, зачервен, запъхтян и с обемиста папка в ръце.

— Ето тука е — той стовари с трясък папката на масата и се изправи облекчено. — Ако искате още нещо, само ми…

— Добре — изсумтя Бартън. Той се зае да прелиства с треперещи пръсти пожълтелите страници. 16 юни 1926 година. Денят, в който се бе родил. Той измъкна вестника, отвори на страницата с обявите и плъзна пръст надолу.

Ето го. Черно на бяло. Пръстите му замръзнаха, устните му помръднаха беззвучно. Бяха сбъркали името на баща му — Доналд вместо Джо. И адреса беше сбъркан — „Феърмаунт“ 1386 вместо улица „Борова“ 1724. И името на майка му не беше Сара, а Рут Бартън. Но най-важната част не бе променена. Роден в градската болница — Тиъдър Бартън, тегло шест фунта и единайсет унции. Но и тук имаше грешка. Всичко бе променено, изопачено. Сякаш нарочно объркано.

Той затвори папката и я върна на гишето.

— Още една, ако обичате. Донесете ми броевете от октомври 1935 година.

— Разбира се — отвърна младежът. Той пъргаво се измъкна през вратата и само след няколко минути се върна обратно.

Октомври 1935. В този месец продадоха къщата и напуснаха града. Преместиха се в Ричмънд. Бартън отново се зарови из пожълтелите страници. Девети октомври. Ето името му. Той зачете бързо… и сърцето му спря да бие. Спря всичко наоколо. Спря времето, спря движението.

Бартън подскочи като обезумял. Не разбра как е излязъл от редакцията, когато дойде на себе си вървеше по огряната от слънце улица. Край него минаваха хора. Наоколо имаше сгради. Продължи да върви. Свърна зад един ъгъл и премина покрай няколко непознати магазина. Препъна се, блъсна се в един минувач и продължи като ослепял.

Най-накрая приближи към жълтия пакард. Мъглата се разтвори и пред него застана Пег. Тя нададе вик на облекчение.

— ТЕД! — Пег се втурна развълнувана към него, и гърдите й заподскачаха под мократа от пот блуза. — Божичко, защо трябваше да изчезваш и да ме зарязваш по този начин? Направо ми изкара акъла!

Бартън се отпусна като вцепенен зад кормилото. Той мълчаливо пъхна ключа и запали мотора.

Пег се вмъкна бързо на седалката до него.

— Тед, какво има? Толкова си бледен. Да не си болен?

Той подкара безцелно по улиците. Не виждаше нито минувачите, нито колите. Пакардът набра скорост и се понесе напред. Очертанията зад прозорците се сляха.

— Къде отиваме? — продължи да упорства Пег. — Тръгваме ли си вече?

— Да — кимна той. — Тръгваме си.

Пег се отпусна облекчено на седалката.

— Слава Богу. Да знаеш само как зажаднях за малко цивилизация. — Тя го погледна разтревожено и сложи ръка на рамото му. — Искаш ли аз да карам? Може би ще е по-добре малко да си починеш? Изглеждаш така, сякаш се е случило нещо ужасно. Не можеш ли да ми кажеш?

Бартън не отговори. Дори не я чу. Пред очите му продължаваше да виси огромното черно заглавие, изписано на пожълтяла от времето хартия:

Това дете беше Тед Бартън. Не бе напуснал Милгейт на 9 октомври 1935. Умрял бе от скарлатина. Но това беше невъзможно! Той е жив! Седи тук, в пакарда, до своята плувнала в пот съпруга.

Може би той въобще не е Тед Бартън?

Фалшиви спомени. Дори името, самоличността. Всичко, което е в главата му — всичко. Фалшифицирано — от някой или нещо. Ръцете му се вкопчиха отчаяно в кормилото. Но ако не е Тед Бартън — тогава кой е той?

Почти механично потърси в джоба своя компас медальон. Кошмарът сякаш отново се завъртя около него. Компасът беше изчезнал. Не, не беше, поне не напълно. Нещо друго имаше на негово място.

Ръката му измъкна коричка твърд, изсушен хляб. Къшей изсъхнал хляб вместо неговия малък сребърен компас.

Питър Трилинг приклекна и протегна ръка към захвърлената от Мери глинена фигурка. С пъргави движения той заличи последните остатъци от малката крава и започна да оформя нова фигура.

Ноакс, Дейв и Уолтър го загледаха с гневно недоверие.

— Кой каза, че ти можеш да играеш с нас? — запита Дейв ядосано.

— Това е моят двор — отвърна меко Трилинг. Той вече приключваше с оформянето. Постави своята фигура в прахта между овцата на Дейв и грозното куче на Уолтър. Ноакс продължи да играе със самолета, без да поглежда фигурката на Питър.

— Какво е това? — изсумтя Уолтър. — На нищо не прилича.

— Това е човек.

— Човек? Това било човек!

— Махай се — намеси се презрително Дейв. — Много си малък, за да си играеш с нас. Иди да помагаш на майка си в кухнята.

Питър не отговори. Големите му кафяви очи не мигваха, цялото му внимание бе съсредоточено върху миниатюрния глинен човек. Стоеше напълно неподвижно, леко наклонен напред с лице обърнато надолу и леко помръдващи устни.

Известно време нищо не се случи. После…

Дейв изпищя и отскочи. Уолтър изпсува с побледняло лице. Ноакс замръзна с увиснала уста, напълно забравил за своя самолет.

Малкият глинен човек бе помръднал. Отначало почти незабележимо, после все по енергично той размърда първо краката си, след това сви ръце, опипа тялото си и накрая, без никакво предупреждение скочи и побягна.

Питър се разсмя с висок, писклив глас. Той се пресегна и ловко пресече пътя на бягащата фигура. Човечето се бореше отчаяно, стиснато здраво в шепата на Питър, който го разглеждаше със задоволство.

— Боже мили — прошепна Дейв.

Питър търкулна глинения човек между дланите си, докато от него остана само една безформена купчина. Раздели я на две. Бързо, с опитни движения той оформи две глинени фигури, две малки глинени човечета, наполовина колкото първия. После ги постави на земята и зачака търпеливо.