Първо съблече дрехите си. Сгъна ги грижливо на долния край на леглото, сякаш отиваше в банята. След това извади буркана с плажно масло от аптечката и внимателно намаза цялото си тяло.
Изключително важно бе максимално да прилича на голема. Имаше някои ограничения, разбира се. Той бе мъжки, а тя не. Но тялото й беше още младо и неоформено, а гърдите й бяха малки, неразвити. Беше стройна и гъвкава и много приличаше на момче. Това също щеше да помогне.
Търка се докато тялото й заблестя от мазнината, после завърза дългата си черна коса на плитка и я приглади по врата. По-правилно бе направо да я отреже, но не посмя. Това щеше със сигурност да предизвика неудобни въпроси. А и така й харесваше повече.
Сега какво? Тя се огледа. Да, без дрехи и с привързана отзад коса вече наистина приличаше на миниатюрния голем, захлупен под вазата. Значи дотук всичко е наред. Добре, че беше още малка, ако гърдите й бяха по-големи, нямаше да има никакъв шанс. Дори сега нямаше да й е лесно, вероятно и в този миг големът бе под въздействието му, макар и толкова далеч отвъд линията. Дано да й стигне времето. Най-много до един час големът трябваше да се яви за доклад. Ще трябва да бърза, иначе ще събуди подозрението му.
Тя изтича до аптечката в банята и извади три шишенца и малък пакет. Бързо, с опитни движения направи топка от талк, лепило и крем, смачка я между пръстите си и започна да я оформя в подобие на затворената под вазата фигурка.
Истинският голем я следеше иззад стъклото с нарастваща тревога. Мери му се усмихна, докато оформяше ръцете и краката. Приличаше, пък и не бе необходимо да е съвсем същия. Тя приключи с крайниците, изглади няколко неравности и след това го погълна.
Импровизираната глина заседна на гърлото й. Тя се задави, очите й се напълниха със сълзи. Стомахът й се сви и тя се вкопчи в края на масата. Стаята наоколо се завъртя. Мери затвори очи и напрегна сетни сили. Всичко наоколо се въртеше и подскачаше. Тя стисна здраво устни, мъчейки се да подтисне нарастващото гадене. За миг не издържа, отвори уста и изпъшка мъчително, но после се стегна, изправи се и направи няколко несигурни крачки…
Двете гледни точки я смаяха. И двойната мрежа от възприятия. Измина известно време, преди отново да посмее да раздвижи някое от двете си тела. От една страна виждаше стаята такава, каквато е била винаги, каквато я възприемаха собствените й очи и тяло. Ала другата гледна точка беше невероятно странна — за нещо огромно, необятно и разкривено от стъклената стена на вазата.
Трудното ще е докато свикне с двете тела. Нейното собствено и малкото телце под вазата. Тя затвори очи и се опита да раздвижи миниатюрните ръчички и краченца. Препъна се и падна, но всъщност се спъна и падна малката фигура. Самата тя стоеше изправена в средата на стаята и следеше всичко това с изцъклен поглед.
Изправи се отново. Стената на вазата бе хлъзгава и неприятна. Прехвърли вниманието си към своето истинско тяло, после прекоси стаята и се приближи към масата. Протегна ръце, вдигна внимателно вазата и освободи своята по-малка половинка.
За първи път в живота си виждаше свое тяло отстрани.
Стоеше неподвижно пред масата докато нейното по-малко превъплащение я изучаваше сантиметър по сантиметър. Идеше й да се разсмее на висок глас — колко голяма беше само! Като някакъв гигант с тъмна блестяща кожа. Огромни ръце, широк врат, лице като месечина. Черни изцъклени очи, алени устни, едри бели зъби.
Почувства, че вече по-лесно й се отдава да управлява и двете тела едновременно. Отначало се зае да облече своето истинско тяло. Докато си обуваше джинсите и навличаше блузата, малкото тяло остана неподвижно. Облече жилетка, обу си обувките, отвърза сплетената си коса и изтри крема от лицето си. След това внимателно вдигна дребната фигурка и я пъхна в предния джоб на жилетката.
Колко странно е усещането, да се носиш в собствения си джоб. Докато се спускаше надолу по стълбите, тя същевременно чувстваше грубата, притиснала я до задушаване материя и долавяше гръмкото бумтене на собственото си сърце. Гърдите й се повдигаха и спускаха, подхвърляйки я като клечка в бурно море.
Нощта беше хладна. Тя излезе през вратата и се затича надолу по пътя. До града имаше не повече от половин миля, в този момент Питър несъмнено беше в плевнята, в своята работилница. Под нея се простираше Милгейт, потънали в мрак къщи, улици, тук-там мъждукаше някоя улична лампа. След няколко минути тя стигна края на града и затича по опустелите улици. Пансионът беше на „Джеферсън“, в самия център. Плевнята бе точно зад него.
Тя стигна „Дъдли“ и внезапно спря. Нещо ставаше пред нея.
Предпазливо започна да се прокрадва напред. От двете й страни се простираха запуснати, порутени магазини. Гниеха тук от години, откакто се помнеше. Никой вече не идваше насам. Никой не живееше наоколо, улицата беше пуста, или почти пуста.
Двама мъже се бяха изправили от двете страни на улицата, на около стотина метра по-надолу. Те размахваха ръце и си викаха нещо един на друг. Пияници, от баровете по „Джеферсън“. Гласовете им бяха дрезгави, от време на време се препъваха несръчно. И друг път бе виждала пияници да се скитат по улиците, не това беше което я заинтересува.
Тя се приближи внимателно, за да погледне отблизо.
Двамата пияници не се мотаеха безцелно по улицата. Те вършеха нещо. И двамата викаха и жестикулираха развълнувано, гласовете им отекваха из пустия квартал. Напълно погълнати от това, с което се бяха захванали те въобще не забелязаха приближаването й. Единият от тях й бе съвсем непознат — възрастен мъж, с посребрели коси. Другият беше Тед Бартън. Тя се спря поразена. Какво правеше той тук и какви бяха тези странни викове и танци из потъналите в мрак улици?
Редицата от изоставени магазини отсреща беше придобила странен изглед. Сградите изглеждаха някак призрачни, нереални. Покривите и верандите бяха озарени от бледа, едва видима светлина, зад изпочупените прозорци нещо проблясваше. Това изглежда още повече подлуди двамата мъже. Те заподскачаха ентусиазирано, викове и проклятия разцепиха нощния въздух.
Светлината се усили. Грохналите сгради на магазините сякаш се залюляха. После започнаха да избледняват, като стари снимки. Само след миг те се превърнаха в неясно сияние.
— Сега! — изкрещя старецът.
Магазините вече ги нямаше. Не съществуваха в тази реалност. На тяхно място изплуваше нещо друго. Първо се появиха някакви смътни очертания, които бързо започнаха да се материализират.
Това не бяха магазини. Равна повърхност покрита с трева, някаква дребна постройка и още нещо, все още неоформено. Мъгляво, неясно очертание в самия център. Обхванати от неописуема радост мъжете се затичаха напред.
— Ето го! — извика старецът.
— Нещо си сбъркал. Дулото беше по-дълго.
— Не. Така беше. Ела и се концентрирай върху постамента. Ето тук.
— Какво, по дяволите, си направил с дулото! Не виждаш ли, че нещо не е наред?
— Разбира се, че е наред. Помогни ми с постамента. И тук някъде трябва да има купчина гюлета.
— Така беше. Пет или шест.
— И медна плоча.
— Да, плоча. С надпис. Не можем да го върнем обратно, ако всичко не е съвсем точно!
Докато двамата се съсредоточаваха върху бързо оформящото се оръдие, далечните краища на парка започнаха да избледняват и в призрачната светлина отново се мярнаха бледите очертания на магазините. Пръв го забеляза Бартън. Той подскочи, нададе тревожен вик и насочи вниманието си към покрайнините на парка. Като размахваше ръце и викаше той успя да прогони призрачното видение на магазините. Покрайнините на парка се появиха отново и постепенно се затвърдиха.
— Алеята — извика старецът. — Трябва да си припомним алеята.
— А пейките?
— Ти се погрижи за пейките. Аз ще задържа оръдието.
— Не забравяй гюлетата! — Бартън се затича из парка като се опитваше да си припомни пейките. Само след няколко минути из алеята се мярнаха очертанията на няколко бледозелени, полуматериализирани пейки.
