Едва тогава Мери долови туптенето на сърцето си. Гостенката очевидно търсеше нея, но не бе преценила добре разстоянието и отиде твърде далеч. Помръдването на устните й означаваше, че брои крачките, но вероятно някъде бе сбъркала.

Мери излезе забързано от стаята, спусна се по стълбите, премина през хола и изтича навън. После заобиколи къщата откъм страната, където беше нейната стая. Докато чакаше да се появи Скитничката, тя си спомни за един от предишните гости, който не бе преценил точно къде свършва стаята и си бе отворил очите вътре в стената. Повече не го видя, а седмици след това из къщата се носеше тежка, неприятна миризма.

Нещо проблесна. Нощта бе тъмна, само няколко звезди светеха в небето. Скитничката най-сетне се появи. Вървеше бавно, внимателно. Очевидно се готвеше да си отвори очите. На лицето й се изписа напрежение. Страх. Мускулите й потрепваха. Устните й беззвучно мърдаха. Тя внезапно отвори очи — и се огледа с неприкрито облекчение.

— Тук съм — каза Мери и се приближи към нея.

Скитничката приседна на един камък.

— Слава Богу. Толкова се страхувах… — тя продължаваше да се оглежда нервно. — Отидох твърде далеч, нали? Намираме се извън сградата.

— Няма значение. Какво искаш?

Изглежда най-сетне Скитничката се успокои.

— Каква хубава нощ. Но студена. Не е ли по-добре да си сложиш пуловер? — тя помълча и после добави. — Аз съм Хилда. Никога досега не си ме виждала.

— Така е — съгласи се Мери. — Но аз знам коя си. — Тя приседна близо до Скитничката. С отворени очи, Хилда имаше съвсем обикновен вид. Загубила беше призрачния си изглед и сякаш бе напълно материална. Мери протегна ръка и я докосна. Почувства тъкан, под нея плът. И топлина. Тя се усмихна и Скитничката й отвърна с усмивка.

— На колко си години, Мери?

— На тринайсет.

Скитничката протегна ръка и разроши косите й.

— Хубаво момиче си. Предполагам, че имаш доста приятели. Макар че, може би си твърде малка за това.

— Мен искаше да видиш, нали? — запита любезно Мери. Чувстваше се малко притеснена, някой можеше да ги завари, а и освен това беше сигурна, че става нещо много важно. — Какво се е случило?

— Имаме нужда от информация.

Мери едва подтисна разочарованието си.

— Каква информация?

— Както знаеш, имаме напредък. Най-сетне приключихме с картографирането. Разполагаме с подробен план на оригинала, разработен с максимална точност. Но…

— Но това не значи нищо.

Скитничката не се съгласи с нея.

— Това означава много. Но досега не сме успели да натрупаме необходимия потенциал. Моделът ни е статичен, лишен от енергия. Нуждаем се от по-значителна сила за да спечелим време и да му дадем живот.

Мери се усмихна.

— Да, така е.

Скитничката впери жаден поглед в нея.

— Такава сила съществува. Знам че ти я нямаш. Но има друг, който я притежава, сигурни сме в това. Тя е тук, наблизо, и ние трябва да се доберем до нея.

Сивите й очи блестяха развълнувано.

— Кажи ни, как да поставим под контрол Питър Трилинг?

Мери подскочи от изненада.

— Питър? Няма да имате никаква полза от него!

— Той притежава силата, която ни е необходима.

— Вярно е, че има сила. Но не такава, каквато ви трябва. Вероятно ще разберете защо, когато узнаете всичко.

— Откъде се е сдобил с тази сила?

— Оттам, откъдето и аз.

— Това не е отговор. Ти откъде имаш твоята сила?

— И друг път сте ме питали — отвърна Мери.

— Не можеш ли да ни кажеш?

— Не.

Настъпи мълчание. Скитничката почукваше нервно с подпухналите си пръсти.

— Това ще е голяма помощ за нас. Ти знаеш много за Питър Трилинг. Защо не искаш да ни кажеш?

— Не се притеснявайте — рече Мери. — Аз ще се погрижа за Питър, когато му дойде времето. Оставете го на мен. Всъщност, това въобще не е ваша работа.

Скитничката подскочи.

— Как смееш!

Мери се изсмя.

— Съжалявам. Но нещата стоят така. Съмнявам се, че ще се справите по-лесно с проблемите си, ако ви разкажа за мен и Питър. Това дори би могло да усложни всичко.

— Какво знаеш за нашите намерения? Едва ли нещо повече, от това, което сме ти казвали.

— Може би — усмихна се Мери.

На лицето на Скитничката се изписа съмнение.

— Не може да знаеш много.

— Има ли още нещо, с което да ви бъда полезна? — Мери се изправи на крака.

Скитничката я погледна строго.

— А ние можем ли да ти бъдем полезни с нещо?

— Не е време за глупости — Мери закрачи нетърпеливо. — И от двете страни стават неща от изключителна важност. Вместо да ме питате за Питър Трилинг, по-добре попитайте за Тед Бартън.

Жената я погледна учудено.

— Кой е Тед Бартън?

Мери притисна малките си ръце и се съсредоточи върху ситуацията.

— Тиъдър Бартън е единственият човек, успял да прекоси бариерата през последните осемнайсет години. Ако не броим Питър, разбира се. Но Питър идва и си отива когато му скимне. Бартън е от Ню Йорк. Той е външен.

— Наистина ли? — попита почти с безразличие Скитничката. — Не разбирам обаче, какво значение…

Мери се хвърли ненадейно. Ала вече бе закъсняла. Скитничката бързо затвори очи, протегна ръце и потъна в стената на къщата. Настъпи тишина. Мери остана сама в нощта.

Като дишаше тежко, тя запълзя из храстите, ровейки отчаяно за дребната, бягаща фигурка. Едва ли е отишла далече, беше не повече от три инча висока. Погледът й бе попаднал съвсем случайно върху фигурката, в мига в който притичваше под храстите.

Тя замръзна в напрегнато очакване, готова да скочи при първото движение. Трябваше да е някъде наоколо, най-вероятно в купчината от шума и изсушена трева край стената на къщата. Измъкнеше ли се надолу към горичката, щеше да е невъзможно да я хване. Тя задържа дъха си, стараейки се да не помръдва. Бяха малки и много ловки, ала глупави. Акълът им бе колкото на мишка. Но за разлика от мишката притежаваха много добра памет. Можеха да отидат навсякъде, да подслушват, да наблюдават и после да докладват акуратно за чутото и видяното. А най-голямото им достойнство бе, че можеха да им бъдат придавани най-различни форми и размери.

Това беше едно от нещата, за които му завиждаше — тя не притежаваше власт над глината. Силата й бе ограничена над пчелите, пеперудите, котките и мухите. Големите бяха безценни и той ги използваше непрестанно.

Тихо шумолене. Големът се бе раздвижил. Изсушената трева се размърда и той надзърна, чудейки се къде ли е тя. Колко глупав беше само! И като всички глинани същества, имаше невероятно тясно полезрение. Бързо губеше търпение. Този тук вече едвам се сдържаше на едно място.

Тя стоеше неподвижно, приклекнала, готова да скочи в мига, в който големът се покаже. Можеше да чака колкото е необходимо. Нощта бе хладна, но не студена. Рано или късно той щеше да се покаже — и да й падне в ръцете.

Този път Питър бе надценил възможностите си. Изпратил бе голема твърде далеч зад линията, в нейната половина. Очевидно беше изплашен. Този Бартън го изнервя. Един човек отвън бе достатъчен за да се обърка планът на Питър, един нов елемент, фактор, който Питър не разбираше. Тя се усмихна хладно. Бедният Питър. Каква изненада му бе приготвила. Но трябва да бъде внимателна…

Големът най-сетне се появи. Беше мъжки. Питър обичаше да оформя мъжки големи. Огледа се страхливо, затича се наляво и падна право в ръцете й.

Големът се загърчи отчаяно в юмрука й. Но тя го стисна здраво. Скочи на крака и се затича по пътеката към вратата на Сенчестата къща.

Наоколо нямаше никой. Вътре холът бе празен. Баща й вероятно минаваше вечерна визитация, вечните му проблеми с пациентите. Безкрайният му интерес към новото, страстното желание да поддържа здрави жителите на Милгейт.

Тя влезе в стаята си и внимателно залости вратата. Напъните на голема отслабваха, тя отпусна ръка и го положи на масата. После изпразни една ваза с цветя в коша и я захлупи отгоре му. Това е. Първата част свърши. Сега идваше най-важното. Трябваше да се действа внимателно. Толкова време бе чакала тази възможност. Втора такава можеше и да няма.