— Какво?

Но вече знаех. И двамата знаехме.

— На тепсия ли да ти го понеса? Добре. — Той отново смукна цигарата и угрижено сви рамене. — Трябва да решим кой от нас ще бъде премахнат, когато всичко свърши. И тъй като индивидуалният ни инстинкт за самосъхранение нараства с всяка минута, трябва да решим час по-скоро.

— Как?

— Не знам. Кое би предпочел да си спомняш? Как си очистил Кавахара? Или как чукаш Мириам Банкрофт? — Той се усмихна кисело. — Май няма нужда да питам.

— Хей, не става дума за някакво си чукане на плажа. Това е секс с няколко дубликата. Комай единственото истински незаконно развлечение в днешно време. Така или иначе, Айрин Елиът каза, че можем да си направим присадка на паметта, та да запазим и двете преживявания.

— Вероятно. Тя каза, че вероятно можем да си направим присадка на паметта. И това не променя факта. Един от двама ни трябва да бъде изтрит. Няма да бъде пълно сливане, само присадка от единия на другия. Обработка. Искаш ли да си причиниш такова нещо? На онази твоя част, която ще оцелее. Та ние дори не искахме да мислим за обработка на виртуалното копие. Как ще живеем с това? Не, всичко трябва да стане чисто. Единият или другият. И трябва да решим кой от двамата.

— Аха. — Взех бутилката и унило се загледах в етикета. — Е, как да го направим? С игра ли? Хартия, ножица, камък — да речем, който победи от пет опита.

— Мислех си за нещо по-разумно. Нека си разказваме спомените от този момент нататък, а след това да решим кои искаме да запазим. Кои са по-ценни.

— Как, по дяволите, ще измерим подобно нещо?

— Ще разберем. Знаеш, че ще разберем.

— Ами ако един от нас излъже? Ако разкраси истината, за да изглежда по-привлекателен спомен. Или ако излъже кое му харесва.

Той присви очи.

— Ти сериозно ли?

— Много неща могат да станат за няколко дни. Както сам казваш, и двамата ще искаме да оцелеем.

— Ако държиш, Ортега може да ни провери с детектор на лъжата.

— Предпочитам играта.

— Я ми дай тая проклета бутилка. Щом не го взимаш на сериозно, и аз няма да си правя труда. Майната му, може пък да те гръмнат и всичко да се реши.

— Благодаря.

Подадох му шишето и видях как си наля скромно два пръста. Джими де Сото казваше, че е светотатство да пиеш повече от пет пръста по какъвто и да било повод. След това било все едно с какво ще се натряскаш. Имах чувството, че тази вечер ще наруша неговия завет.

Вдигнах чашата.

— За единството на целите.

— Да, и за края на самотното пиянство.

Почти цял ден по-късно махмурлукът още ме мъчеше, докато го гледах да излиза от хотела. Видях на монитора как прекрачи на тротоара и изчака дългата лъскава лимузина да кацне. Когато страничната врата се отвори, зърнах за миг профила на Мириам Банкрофт. После той се качи, вратата плавно плъзна надолу и ги закри. Лимузината се разтресе и излетя.

Глътнах на сухо две хапчета против главоболие, дадох им десет минути преднина и отидох на покрива да чакам Ортега.

Беше студено.

Ортега носеше куп новини.

Айрин Елиът се обадила, че е готова да разговаря за нов удар. Обаждането дошло по насочен лъч — толкова тънък виждали за пръв път — и Елиът заявила, че ще преговаря единствено с мен.

Междувременно инсценировката около „Панамска роза“ вървяла с пълна пара, а Ортега все още успявала да задържи записите от „Хендрикс“. След смъртта на Кадмин следствието се превръщало в чиста формалност и никой нямало да се рови из него. Току-що започнала анкета на Вътрешния отдел по въпроса как се е измъкнал убиецът. Поради предполагаемото участие на изкуствен интелект, вероятно щели да опрат и до „Хендрикс“, но това още не било на дневен ред. Имало да се уредят някакви процедури между отделите, а Ортега обяснила на Мурава, че остават неизяснени подробности. Капитанът й дал две седмици да ги разчисти; подразбирало се, че Ортега не гори от любов към Вътрешния отдел и няма желание да му оказва съдействие.

Двама детективи от Вътрешния отдел душели около „Панамска роза“, но всички в „Органични увреждания“ дали рамо на Ортега и Баутиста. Засега официалната версия оставала непробиваема.

Разполагахме с още две седмици.

Ортега полетя на североизток. Инструкциите на Елиът ни насочваха към малка групичка стандартни сферични къщурки, струпани около западния бряг на горско езеро, на стотици километри от всеки по-голям град. Когато завихме над селището, Ортега изсумтя доволно.

— Познаваш ли това място?

— Не, но знам други подобни. Хакерска комуна. Виждаш ли оная антена в центъра? Вързали са я с някой стар геостационарен спътник и така си осигуряват свободен достъп до цялото полукълбо. Вероятно тук се извършва значителна част от информационните престъпления по Западното крайбрежие.

— Не ги ли гони полицията?

— Зависи. — Ортега кацна на брега, недалече от крайните къщички. — Истината е, че тия хора поддържат във форма старите орбитални платформи. Без друго някой ще трябва да плати за бракуване и демонтаж, а това излиза скъпичко. Докато играят на дребно, никой не ги закача. Отдел „Комуникационни престъпления“ си има по-важни грижи, никой друг не появява интерес. Идваш ли?

Слязох и тръгнахме по брега към селището. От въздуха се усещаше някаква подредба на сградите, но сега видях, че всяка сфера е нашарена с пъстри картинки или абстрактни мотиви. Една с една не си приличаха, макар че тук-там забелязвах ръка на художник. Освен това към много от къщичките имаше пристроени веранди или вторични мехури, та дори и бараки от дървесни трупи. На изпънати въжета висеше пране, а наоколо търчаха мръсни и щастливи деца.

Пазачът на лагера ни посрещна зад първия кръг от сгради. Беше висок над два метра и вероятно тежеше колкото моите двама носители, взети заедно. Под широкия сив гащеризон забелязах стойката на боец. Имаше изненадващо червени очи и къси рога над слепоочията. Лицето под рогата бе състарено и осеяно с белези. И като странен контраст с всичко това носеше на лакът малко дете.

Той ми кимна.

— Ти ли си Андерсън?

— Да. Това е Кристин Ортега.

Изненадах се колко банално прозвуча името. Без чувствителността на Райкър към нейните феромони не ми оставаше почти нищо, освен смътната преценка, че жената до мен е стройна, привлекателна и самоуверена, донякъде като Вирджиния Видаура.

Плюс малко спомени.

Зачудих се дали и тя изпитва същото.

— Ченге, а?

Тонът на бившия боец не преливаше от сърдечност, но и не долових сериозни враждебни нотки.

— В момента не е на служба — отсякох решително аз. — Тук ли е Айрин?

— Да. — Той прехвърли детето на другата си ръка и посочи. — Онзи мехур със звездите. Чака ви.

В този момент Айрин Елиът излезе от въпросната къщичка. Рогатият пазач изсумтя и ни поведе нататък, като по пътя подир него се повлякоха още деца. Елиът ни гледаше с ръце в джобовете. Също като бившия боец беше облечена с гащеризон, чиято сивота подчертаваше пъстрите шарки на лентата около челото й.

— Посетителите ти — каза рогатият. — Наред ли е всичко?

Елиът кимна. Той постоя още малко, после сви рамене и се отдалечи, обкръжен от децата. Елиът го проследи с поглед, сетне се завъртя към нас.

— Влизайте.

Отвътре мехурът бе разделен на части с дъсчени стени и черги, закачени на тел. По стените висяха картини, повечето от които изглеждаха дело на местните дечурлига. Елиът ни въведе в меко осветена стая с възглавници по пода и вехт терминал на шарнир, залепен с епоксидна смола за стената. Изглеждаше попривикнала към носителя и движенията й бяха спокойни, уверени. Бях забелязал това още на борда на „Панамска роза“, но сега си личеше по-ясно. Тя се настани на една от възглавниците и ме изгледа въпросително.

— Ти ли си това, Андерсън?