— Рискове на модерната епоха — казах аз и допих уискито си.

— Да, сигурно. Би трябвало вече да съм привикнал. Откакто съм в униформа, все разпитвам жертви с чужди лица. За отрепките да не говорим.

— А Райкър към коя категория причислявате? Жертва или отрепка?

Баутиста се навъси.

— Нечестен въпрос. Райкър беше добро ченге, но сбърка. Това не го прави отрепка. Нито пък жертва. Просто се издъни и толкоз. Можех да бъда на негово място.

— Разбира се. Извинявайте. — Разтърках лицето си. Един емисар не бива така да изпуска разговора. — Малко съм уморен. Мисля да си лягам. Ако искате още едно питие за довиждане, поръчайте си. Аз плащам.

— Не благодаря. — Баутиста допи каквото бе останало в чашата му. — Старо полицейско правило. Никога не пий сам.

— Значи и аз съм като старите полицаи. — Станах и леко залитнах. Райкър може да беше заклет пушач, но явно не носеше на алкохол. — Ще намерите пътя, надявам се.

— Естествено. — Баутиста стана, направи няколко крачки, после спря и се обърна. Беше се навъсил съсредоточено. — А, да. Сам разбирате, никога не сме разговаряли.

Махнах към вратата и го уверих:

— Изобщо не сме се виждали.

Той се ухили доволно и лицето му изведнъж се подмлади.

— Точно тъй. Е, добре. Сигурно пак ще се видим.

— Довиждане.

Проследих го с очи, докато изчезна, после неохотно оставих ледените процеси на емисарския контрол да плъзнат из замаяните ми сетива. Когато отново бях отвратително трезвен, взех от плота кристалите на Къртис и отидох да поговоря с „Хендрикс“.

— Знаеш ли какво е синаморфестерон?

— Чувала съм.

Ортега разсеяно разрови пясъка с връхчето на обувката си. Плажът още бе влажен от неотдавнашния отлив и зад нас оставаха тъмни следи. Накъдето и да погледнех, край морето не се виждаше жива душа. Бяхме сами. Единствено чайките кръжаха на ята високо над нас.

— Е, така и така ще чакаме, защо не ми обясниш?

— Наркотик за жребци.

Като видя недоумяващия ми поглед, Ортега изпухтя раздразнено. Май не беше спала добре.

— Не съм тукашен.

— Нали каза, че си бил на Шария.

— Да. Като военен. Нямахме много време за културни разходки. Бяхме твърде заети да избиваме хора.

Последното не бе съвсем вярно. След голямата касапница на Дзихиче емисарите преминаха курсове по създаване на покорни режими. Непокорните биваха унищожени, в съпротивата се вмъкваха провокатори и следваше безмилостен разгром, а в политическата система влизаха личности, склонни към компромис. При подобна дейност научаваш много за местната култура.

Бях помолил да ме изтеглят оттам преждевременно.

Ортега заслони очи и огледа плажа в двете посоки. Нищо не помръдваше. Тя въздъхна.

— Стимулатор на мъжките реакции. Предизвиква агресивност, засилена сексуалност, самоувереност. Уличните търговци в Средния изток и Европа го наричат „жребец“, а в южните области е „бик“. При нас рядко се среща, уличната среда е по-друга. За което се радвам. Чувала съм, че може да създаде големи неприятности. Да не си срещнал снощи нещо такова?

— В известен смисъл.

Горе-долу същото бях научил от базата данни на „Хендрикс“, само че с по-неутрални изрази и повече химия. А поведението на Къртис представляваше идеална илюстрация за симптомите и страничните ефекти.

— Да речем, че искам да си набавя такава стока. Къде мога да я открия? Без много проблеми.

Ортега ме изгледа втренчено и се изкачи на сухия пясък.

— Би трябвало да поразпиташ. Да потърсиш човек с по-далечни връзки. Или някой, който да ти го синтезира на място. Но не знам. С изкуствени хормони сигурно ще е по-скъпо, отколкото да го доставят от юг. — Тя спря на върха на дюната и пак се огледа. — Къде се бави, по дяволите?

— Може да не дойде — мрачно подметнах аз.

И аз не бях спал много добре. След като Родриго Баутиста си тръгна, стоях буден до малките часове, като се мъчех да подредя мозайката около Банкрофт и потисках отчаяното желание да запаля цигара. Сякаш едва бях отпуснал глава върху възглавницата, когато „Хендрикс“ ме събуди да разговарям с Ортега. Все още беше неприлично ранен час.

— Ще дойде — каза Ортега. — Връзката се осъществява чрез нейната лична система за комуникации. Вероятно в момента тече проверка. Тук сме само от десетина секунди реално време.

Потръпнах от студения морски вятър и премълчах. Над нас чайките продължаваха да кръжат. Евтината виртуална среда не беше предвидена за дълъг престой.

— Да ти се намират цигари?

Седях на студения пясък и пушех с механично усърдие, когато нещо се раздвижи в десния край на залива. Надигнах глава и присвих очи, после хванах Ортега за ръката. Движението се превърна в облак пясък или водни пръски над някаква машина, която бързо се носеше по извития плаж в наша посока.

— Казах ти, че ще дойде.

— Тя или някой друг — промърморих аз.

Станах и посегнах за немекса, но естествено не го открих. Много малко виртуални системи ползват репродукции на огнестрелни оръжия. Изтръсках се от пясъка и тръгнах надолу, опитвайки да прогоня унилото чувство, че само си губя времето.

Машината наближаваше и вече я виждах като черна точка на фона на облака. През меланхоличните крясъци на чайките чух пискливия вой на двигателя. Обърнах се към Ортега, която спокойно гледаше идващата машина.

— Не е ли малко прекалено за обикновен телефонен разговор? — попитах аз заядливо.

Ортега сви рамене и захвърли цигарата си на пясъка.

— С пари не се купува добър вкус.

Черната точка се превърна в издължена едноместна кола с дълги стабилизатори, боядисана в яркорозово. Носеше се из плитчините край плажа, изхвърляйки зад себе си гейзери от вода и мокър пясък. Когато наближи на неколкостотин метра, водачът навярно ни забеляза, защото отби към дълбокото и подкара направо през залива.

— Розово?

Ортега пак сви рамене.

Колата изскочи на десетина метра от нас, разтърси се и спря. Наоколо заваляха бучки мокър пясък. Когато отмина бурята от пристигането, страничният люк се отметна и отвътре излезе човешка фигура с черни дрехи и каска. Че е жена, личеше съвсем ясно по прилепващия пилотски костюм и високите ботуши, покрити със сребърни орнаменти.

Въздъхнах и последвах Ортега към машината.

Жената с пилотския костюм скочи в плитката вода и тръгна насреща ни, разкопчавайки в движение ремъците на шлема. Свали го тъкмо когато се срещнахме, и по раменете й се разпиля дълга медночервена коса. Жената отметна глава и тръсна косата назад, разкривайки широко костеливо лице, изразителни очи с цвят на петнист оникс, изящно извит нос и пищни устни.

Нямаше и помен от някогашното призрачно усещане, че тази жена споделя част от красотата на Мириам Банкрофт.

— Ковач, това е Лейла Бегин — изрече Ортега с официален глас. — Мис Бегин, това е Такеши Ковач, детективът на Лорънс Банкрофт.

Големите очи ме огледаха безцеремонно.

— От друга планета ли сте? — попита Бегин.

— Да, от Харлановия свят.

— Вярно, лейтенантът ми спомена нещо такова. — Отлично обработеният глас на Лейла Бегин звучеше малко дрезгаво, а акцентът подсказваше, че не е свикнала да говори аманглийски. — Мога само да се надявам, че това ви прави по-възприемчив.

— Към какво?

— Към истината. — Бегин ме погледна с изненада. — Лейтенант Ортега каза, че ви интересува истината. Да се поразходим ли?

Без да чака отговор, тя тръгна покрай вълните. Погледнах Ортега, която ми направи знак с пръст, но остана на място. След кратко колебание догоних Бегин.

— Та, какво казвахте за истината?

— Нает сте да откриете кой е убил Лорънс Банкрофт — изрече отсечено тя, без да ме поглежда. — Искате да знаете истината за нощта, когато той умря. Така ли е?

— Значи не смятате, че е било самоубийство?

— А вие?

— Аз попитах пръв.

По устните й трепна усмивка.

— Не, не смятам.

— Чакайте да позная. Сега ще го лепнете на Мириам Банкрофт.