— Не мърдай, скапаняк!

Крясъкът идваше от младежко гърло, почти вцепенено от шока. Прегърбих се над раната и хвърлих назад поглед през рамо. Застанал на прага зад мен, някакъв младеж в полицейска униформа стискаше с две ръце пистолета, с който ме бе прострелял. Трепереше цял. Отново закашлях и се обърнах настрани.

Револверът „Смит и Уесън“ лъщеше сребристо на нивото на очите ми върху масата, където го бях оставил преди по-малко от две минути. Може би точно това ме тласна към действие — нищожното време, изминало от момента, когато Сара още бе жива и всичко беше наред. Преди по-малко от две минути можех да грабна оръжието, дори си мислех за това, тъй че защо не сега? Изскърцах със зъби, притиснах още по-силно пръсти върху дупката в гърдите си и залитайки, станах на крака. В гърлото ми нахлу струя топла кръв. Със свободната ръка се вкопчих в ръба на масата и погледнах назад към ченгето. Усетих как устните ми се отдръпват от стиснатите зъби в нещо средно между болезнена гримаса и злобна усмивка.

— Не ме принуждавай, Ковач!

Направих още крачка към масата и опрях бедро в нея. Дъхът бълбукаше в гърлото ми и свистеше през зъбите. Револверът лъщеше като фалшиво злато върху нащърбения дървен плот. Нов орбитален изстрел далече в Пролива озари цялата кухня в сини оттенъци. Чух зова на водовъртежа.

— Казах, не ме…

Затворих очи и сграбчих револвера от масата.

Завръщането от смъртта понякога е много мъчително.

В Емисарския корпус учат новобранците да се отпускат преди съхранението. Превключваш на празен ход и се рееш из пустотата. Това е урок номер едно и преподавателите ти го набиват в главата още от първия ден. Спомням си как в индукционната зала пред нас крачеше Вирджиния Видаура — жена със суров поглед и тяло на танцьорка, прикрито под безформения униформен комбинезон. „Не се безпокойте за нищо, казваше тя, и ще бъдете готови.“ Десет години по-късно я срещнах отново в една килия на съдебния център в Ню Канагава. Очакваше я присъда от осемдесет до сто години за тежък въоръжен грабеж и органични увреждания. Последното, което ми каза, когато я изведоха от килията, беше: „Не се безпокой, хлапе, ще го съхранят“. После наведе глава, за да запали цигара, вдъхна дима дълбоко в дробовете, за които вече не даваше пет пари, и пое по коридора, сякаш отиваше на досадно съвещание. Гледах гордата й походка през тесния процеп на вратата и си повтарях тия думи като молитва.

Не се безпокой, ще го съхранят. Великолепен двусмислен образец на висшата улична мъдрост. Мрачна вяра в мощта на наказателната система и същевременно намек за душевното състояние, което ще ти помогне да заобиколиш подводните рифове на психозата. Каквото и да изпитваш, каквото и да си мислиш, каквото и да представляваш, когато те съхраняват, точно същото ще излезе на изхода. Тревожните и напрегнати състояния могат да създадат проблеми. Затова се отпускаш. Превключваш на празен ход. Откъсваш се от света.

Ако имаш време.

Разтърсван от неудържим спазъм, аз изхвръкнах над повърхността на резервоара. С едната ръка опипвах гърдите си за рани, с другата посягах към несъществуващото оръжие. Тежестта ме блъсна като чук и аз отново рухнах в поддържащия гел. Размахах ръце, болезнено блъснах лакът в стената на резервоара и ахнах. Късчета гел нахлуха в гърлото ми. Затворих уста и се вкопчих в ръба на люка, но проклетото нещо беше навсякъде. Заслепяваше ме, пареше в носа и гърлото ми, хлъзгаше се под пръстите ми. Тежестта откъсваше пръстите ми от ръба, притискаше гърдите ми като при космическо претоварване, забиваше ме надолу в гела. Тялото ми бясно се мяташе из тесния резервоар. Поддържащ гел ли? Та аз се давех.

Изведнъж нечия ръка сграбчи китката ми и с едно мощно дръпване ме изправи, докато продължавах да кашлям. Постепенно започвах да осъзнавам, че по гърдите ми няма рани. Някой грубо избърса лицето ми с кърпа, тъй че вече можех да виждам. Реших да запазя това удоволствие за по-късно и се съсредоточих върху задачата да освободя носа и гърлото си от съдържанието на резервоара. Около половин минута седях с наведена глава, кашлях от гела и се мъчех да проумея защо всичко е толкова тежко.

— И това ми било обучение — раздаде се груб мъжки глас, какъвто обикновено можеш да чуеш в изправителните заведения. — На какво са те учили в Емисарския корпус, Ковакс?

В този момент разбрах. На Харлановия свят името Ковач е доста разпространено. Всички знаят как се произнася. Този тук не знаеше. Говореше опростен вариант на аманглийски език, който се среща и на Харлановия свят, но изричаше името съвсем зле — с „кс“ накрая вместо славянското „ч“.

И всичко бе твърде тежко.

Разбирането нахлу в замъгленото ми съзнание като тухла през матово стъкло.

На друга планета.

Някой бе решил да изпрати Такеши Ковач на чуждо място. И тъй като Харлановият свят беше единствената обитаема биосфера в системата Блясък, това означаваше междузвездно прехвърляне до…

Докъде?

Погледнах нагоре. Бетонен таван с ярки неонови лампи. Седях в отворения люк на цилиндър от сивкав метал и приличах на древен авиатор, който е забравил да се облече, преди да седне в двуплощника си. Покрай стената бяха подредени още двайсетина подобни цилиндъра, а отсреща имаше масивна стоманена врата, в момента затворена. На Харлановия свят поне боядисват залите за презареждане в пастелни тонове и служителките са хубави. В края на краищата, смята се, че си изплатил своя дълг към обществото. Най-малкото, което могат да сторят за теб, е да ти осигурят слънчев старт в новия живот.

Но в речника на човека пред мен едва ли съществуваше думата „слънчев“. Около два метра висок, той сякаш си бе изкарвал хляба с борба срещу блатни пантери, преди да подхване сегашната си кариера. Мускулите се издуваха по ръцете и гърдите му като броня, а косата му бе късо подстригана, разкривайки дълъг белег, който слизаше като светкавица към лявото ухо. Беше облечен в широка черна дреха с еполети и малка плочка с надпис върху гърдите. Очите в цвета на дрехата ме гледаха с безразлично спокойствие. След като ми бе помогнал да седна, той се отдръпна на безопасно разстояние, както повелява уставът. Явно отдавна се занимаваше с тази работа.

Притиснах едната си ноздра и изкарах през другата още гел.

— Ще ми кажете ли къде съм? И няма ли да ми прочетете правата или нещо подобно?

— Ковакс, в момента нямаш никакви права.

Вдигнах очи и видях мрачна усмивка, разтеглена като шев през лицето. Свих рамене и издухах гела от другата ноздра.

— Ще ми кажете ли къде съм?

Той се поколеба за момент, вдигна поглед към неоновото осветление, сякаш търсеше там информацията, след това също сви рамене.

— Дадено. Защо не? Намираш се в Бей Сити, приятел. На Земята. — Гримасата, наподобяваща усмивка, отново се появи на лицето му. — Родината на човечеството. Моля, наслаждавай се на престоя си в този най-древен от цивилизованите светове. Та-да-да-да-а-а.

— Продължавай в същия дух — посъветвах го аз.

Лекарката ме изведе в дълъг бял коридор, по чийто под личаха тъмни следи от гумените колела на болнични носилки. Крачеше доста бързо и аз трябваше да подтичвам след нея, цял омазан в гел и облечен единствено със сив пешкир около кръста. Жената се държеше професионално и деловито, но усещах, че е измъчена и напрегната. Стискаше под мишница наръч документи и бързаше да приключи час по-скоро. Запитах се по колко презареждания й се падат на ден.

— През близките ден-два трябва да почивате колкото се може повече — обясняваше монотонно лекарката. — Може да ви наболява тук-там, но това е нормално. Сънят помага. Ако имате по-сериозни оплак…

— Знам. Не ми е за пръв път.

Нямах желание за общуване. Току-що си бях припомнил Сара.