Вие сте късметлия, Ковакс. Да, бе. На сто и осемдесет светлинни години от дома, настанен в чуждо тяло, взето под наем за шест седмици. Прехвърлен насам, за да свърша работа, която тукашната полиция не желае да докосне и с пръчка. Проваля ли се — отивам обратно на склад. Чувствах се тъй щастлив, че едва не запях на висок глас, докато пресичах прага.

Залата отвън беше огромна и почти пуста. Съвсем не приличаше на нашата железопътна гара в Милспорт. Под скосения покрив от дълги прозрачни панели подът от разтопено стъкло сияеше като кехлибар в лъчите на следобедното слънце. Две деца си играеха с автоматичната врата на изхода и самотен робот-чистач душеше нещо в сянката край стената. Нищо друго не помръдваше. Насядали под слънчевия блясък върху скамейки от старо дърво, няколко души чакаха мълчаливо техни приятели или роднини да се завърнат от своите изменено-въглеродни изгнания.

Централната разтоварителница.

Тия хора не биха разпознали близките си в техните нови тела; разпознаването зависеше от завръщащите се, а за ония, които ги чакаха, предвкусването на срещата щеше да бъде изпълнено със студен страх от мисълта какво ли лице и тяло им предстои да обикнат тепърва. Или може би ги деляха две-три поколения и посетителите чакаха някого, за когото са съхранили само смътен детски спомен или семейна легенда. В Корпуса познавах един тип, Мураками, който чакаше да освободят прадядо му, вкаран преди век. Замина за Нова Пеща да го посреща с подаръци — литър уиски и билярдна щека. Беше израснал с легенди за подвизите на прадядо си в билярдните зали. А прадядото излежаваше присъда още отпреди Мураками да се е родил.

Докато слизах по стъпалата към залата, аз забелязах посрещачите си. Край една от скамейките три високи силуета неспокойно пристъпваха от крак на крак и създаваха малки въртопи из светещите прашинки, плаващи в слънчевите лъчи. Четвъртата фигура седеше на скамейката със скръстени ръце и изпънати крака. Четиримата носеха огледални слънчеви очила, които отдалече превръщаха лицата им в идентични маски.

От самото начало вървях към изхода и не проявих намерение да завия към тях. Те, изглежда, осъзнаха това едва когато бях прекосил половината зала. Двама се отправиха да ме пресрещнат със спокойната грация на нахранени тигри. Едри и яки, с грижливо поддържани пурпурни мохикански прически, те застанаха на около два метра пред мен, като ме принуждаваха или да спра, или рязко да свърна настрани. Спрях. Новопристигнал и току-що настанен в ново тяло — това не е най-доброто състояние, за да се спречкваш с местните власти. За втори път през този ден изпробвах усмивката си.

— С какво можа да ви услужа?

По-възрастният от двамата небрежно размаха значката си към мен, после побърза да я прибере, сякаш се боеше да не потъмнее от въздуха.

— Полицейски участък Бей Сити. Лейтенантът иска да поговори с вас.

Изречението му изглеждаше недовършено, сякаш едва се удържаше да не добави накрая някой цветист епитет. Опитах се да направя физиономия, сякаш сериозно обмислям дали да ги придружа или не, но те знаеха много добре, че съм в ръцете им. Един час след излизане от резервоара все още не познаваш новото си тяло дотолкова, че да го хвърляш в ръкопашен бой. Прогоних спомените за смъртта на Сара и покорно се оставих да ме поведат обратно към седналото ченге.

Лейтенантът се оказа жена на възраст малко над трийсет години. Имаше златист грим около очите, високи скули, наследени от индиански прадеди, и широка уста с тънки устни, постоянно изкривени в подигравателна усмивка. Тъмните очила се крепяха върху нос, с който спокойно можеха да се отварят консерви. Лицето бе обрамчено с къса, нечиста коса, слепена на шипове върху челото. Беше облечена с торбеста бойна жилетка, но дългите крака в черен клин, които стърчаха отдолу, подсказваха, че под дрехата се крие стройно тяло. Скръстила ръце на гърдите си, тя ме оглежда почти цяла минута, преди да проговори:

— Ковач, нали?

— Да.

— Такеши Ковач? — Произношението й беше безупречно. — От Харлановия свят? От Милспорт през складовото заведение в Канагава?

— Знаете ли какво? Говорете си, а аз ще ви поправя, ако сбъркате.

Дълго мълчание откъм огледалните очила. Лейтенантът раздвижи ръка и огледа ръба на дланта си.

— Имате ли разрешително за подобен вид хумор, Ковач?

— Съжалявам, забравих го у дома.

— И какво ви води на Земята?

Нетърпеливо махнах с ръка.

— Вече знаете, иначе нямаше да сте тук. Имате ли да ми кажете нещо, или само водите тия дечица с образователна цел?

Усетих как нечии пръсти се стягат около ръката ми и настръхнах. Лейтенантът едва забележимо поклати глава и ченгето отзад отново ме пусна.

— По-кротко, Ковач. Искам само да поговорим. Да, знам, че Лорънс Банкрофт ви е измъкнал. Между другото, дойдох, за да ви откарам до неговото жилище. — Изведнъж тя рязко се приведе напред и стана. Беше висока колкото новия ми носител. — Аз съм Кристин Ортега от отдел „Органични увреждания“. Банкрофт беше мой случай.

— Беше?

Тя кимна.

— Случаят е приключен, Ковач.

— За предупреждение ли да го смятам?

— Не, за утвърден факт. Очевидно самоубийство и точка.

— Банкрофт май не смята така. Той твърди, че е бил убит.

— Да, чух нещо такова. — Ортега сви рамене. — Какво пък, и той е в правото си. За такъв човек сигурно не е лесно да повярва, че би могъл да си пръсне черепа.

— Какъв човек?

— Я стига… — Тя не довърши и ме изгледа с лека усмивка. — Извинявайте, все забравям.

— Какво забравяте?

Ново мълчание, но сега Кристин Ортега изглеждаше смутена за пръв път от началото на краткото ни познанство. Когато заговори отново, в тона й се долавяше колебание.

— Вие не сте тукашен.

— Е, и?

— Всеки тукашен знае що за човек е Лорънс Банкрофт.

Въпреки парещия интерес да узная защо ме лъже толкова нескопосано, без дори да се познаваме както трябва, аз предпочетох да я успокоя и подхвърлих наслуки:

— Богат човек? Влиятелен?

Тя се усмихна студено.

— Ще разберете. А сега искате ли да ви откарам, или не?

Според писмото в джоба ми отвън трябваше да чака кола с шофьор. Банкрофт изобщо не споменаваше за полицията. Свих рамене.

— Никога не съм отказвал безплатно пътуване.

— Добре. В такъв случай да тръгваме ли?

Ченгетата ме обкръжиха, а когато стигнахме до вратата, излязоха първи като телохранители с отметнати назад глави и напрегнати погледи. Двамата с Ортега прекрачихме навън едновременно и в лицето ми плиснаха топли слънчеви лъчи. Присвих новите си очи от блясъка и различих ъгловати сгради зад истински телени мрежи отвъд зле поддържана площадка за кацане. Безжизнени, сивкаво бели здания, датиращи може би още от миналото хилядолетие. Между унилите стени зърнах части от сив железен мост, водещ незнайно накъде. В не особено стройни редици пред нас бяха паркирани също тъй вехти возила — въздушни и наземни. Внезапно налетя порив на вятъра и аз долових лекия аромат на диво цвете, израснало в някоя пукнатина на площадката. От далечината долиташе познатият шум на градски транспорт, но всичко останало беше като в исторически сензофилм.

— … и ви казвам, че има само един съдник. Не вярвайте на учените, когато ви уверяват…

Докато слизахме по стъпалата пред изхода, насреща ни загърмя бръщолевенето на зле поддържан високоговорител. Погледнах отвъд площадката и видях тълпа, обкръжила някакъв тип с черни дрехи върху стар сандък. Из въздуха над главите на слушателите безредно се люшкаха холографски плакати. „НЕ НА РЕЗОЛЮЦИЯ 653! САМО БОГ МОЖЕ ДА ВЪЗКРЕСЯВА! Д. Ч. П. = Д. Я. В. О. Л.“

— Какви са тия?

Ортега презрително сви устни.

— Католици. Старинна религиозна секта.

— Тъй ли? Никога не съм чувал за тях.

— Е, да. Не е имало откъде да чуете. Те не вярват, че човешко същество може да бъде дигитализирано, без да загуби душата си.