— Отиде си — каза Елиът, сякаш усетил към кого е насочено вниманието ми. — Преди четири години. Знаете ли какво е гмуркане?

Поклатих глава. Местен колорит, изрече Вирджиния Видаура в главата ми. Попивай го.

Елиът вдигна глава. За момент помислих, че гледа холограмата на Анчана Саломао, но после видях, че очите му са отправени към небето.

— Там горе — каза той и отново засече, както преди малко, когато спомена колко млада била дъщеря му. Изчаках. — Там горе са комуникационните сателити. Заливат ни с данни. На някои виртуални карти можете да ги видите всичките. Изглежда тъй, сякаш някой плете шал на света. — Той отново сведе поглед към мен. Очите му блестяха. — Айрин го каза. Шал за целия свят. В този шал има вплетени хора. Дигитализирани богати хора на път от едно тяло към друго. Облаци от спомени, чувства и мисли, превърнати в цифри.

Усещах накъде отиват нещата, но премълчах.

— Ако те бива, а нея я биваше, и ако имаш оборудване, можеш да вземеш проба от тези сигнали. Наричат ги мозъчни хапки. Мигове в главата на модна принцеса, идеи на квантов физик, спомени от кралско детство. За тия неща има пазар. О, публичните медии организират разходки из умовете на такива хора, но всичко е преработено и почистено. Годно за обществена консумация. Няма изтървани моменти, няма рискове да бъде засегната нечия репутация или популярност. Само широки пластмасови усмивки за публиката. А хората търсят съвсем друго.

Имах съмнения относно това. Разходките из умовете бяха много популярни и на Харлановия свят, но консуматорите протестираха само когато откриеха у някоя от знаменитостите мигове на човешка слабост. Обикновено изневярата и нецензурните изрази предизвикваха най-силно обществено възмущение. И с право. Всеки, който е толкова жалък, че търси път да избяга от собствения си мозък, не иска да види същата елементарна реалност, отразена в позлатения череп на своя кумир.

— С мозъчните хапки получаваш всичко — каза Елиът със странен ентусиазъм, с който навярно се бе заразил от жена си. — Съмненията, мръсотията, човешкото. Хората плащат луди пари за това.

— Но е незаконно, нали?

Елиът кимна към фирмата на магазина с неговото име.

— Търговията с данни вървеше зле. Твърде много предлагане. Пазарът се засити. Имахме да изплащаме клонингова застрахователна полица за нас двамата плюс Елизабет. Военната ми пенсия нямаше да стигне. Какво можехме да направим?

— Колко й дадоха? — тихо попитах аз.

Елиът се загледа към морето.

— Трийсет години. — Той помълча и след малко добави, без да откъсва поглед от хоризонта: — Шест месеца всичко беше наред, после веднъж включих екрана и видях някаква шефка на корпорация да носи тялото на Айрин. — Той леко завъртя глава към мен и издаде нещо средно между смях и кашлица. — Корпорацията го купила направо от склада в Бей Сити. Платили пет пъти повече, отколкото можех да си позволя. Разправят, че кучката го носела само през четните месеци.

— Елизабет знае ли?

Той кимна отсечено, сякаш върху врата му падна секира.

— Една вечер го изкопчи от мен. Бях се побъркал. По цял ден превключвах от една база данни на друга, търсех работа. Вече нямах представа нито кой съм, нито какво става. Искате ли да знаете какво каза тя?

— Не — промърморих аз.

Той не ме чу. Пръстите му бяха побелели върху железния парапет.

— Каза: „Не се тревожи, татко, когато забогатея, ще откупим мама“.

Разговорът почваше да излиза от контрол.

— Вижте, Елиът, съжалявам за дъщеря ви, но доколкото чух, тя не е работила в заведение от онези, които посещава Банкрофт. „Скришното място на Джери“ определено не е на нивото на Домовете, нали?

Бившият военен ме нападна без предупреждение. Сляпа жажда за убийство изпълваше очите и изкривените му ръце. Не можех да го упрекна. Той виждаше в мен слуга на Банкрофт.

Но един емисар просто не може да бъде нападнат — така е обучен. Аз видях нападението още преди самият той да осъзнае какво ще стори. Секунди по-късно неврохимичната обработка на моя носител влезе в действие. Елиът удари ниско, под защитата, която смяташе, че съм отслабил. Целеше се в гръдния кош с намерение да строши ребрата. Наистина преодоля защитата, само че аз вече не бях там. Отскочих встрани от юмруците, блъснах го с тяло и му подложих крак. Той залитна към парапета и аз забих жесток ъперкът в слънчевия му възел. Лицето му посивя. Притиснах го върху парапета и притиснах с длан гърлото му.

— Стига толкова — креснах аз с леко пресекващ глас. Неврохимичната система на носителя се оказа по-груба от онези, които бях използвал в Корпуса. При претоварване създаваше чувството, че под кожата ми е изпъната телена мрежа.

Сведох поглед към Елиът.

Очите му бяха само на една длан от моите и въпреки хватката върху гърлото, в тях още кипеше ярост. Дъхът свистеше между зъбите му, докато отчаяно се бореше да събере сили, да се изтръгне и да ме унищожи.

Дръпнах го от парапета и застанах на една ръка разстояние.

— Слушай, нямам намерение да давам лични преценки. Искам да знам. Какво те кара да мислиш, че тя е имала някаква връзка с Банкрофт?

— Тя самата ми каза, мръснико — изсъска той. — Каза ми какво е направил.

— И какво е то?

Той бързо примига и натрупаната ярост се превърна в сълзи.

— Мръсни неща. Тя каза, че се нуждаел от тях. Толкова много, че да се връща. Толкова, че да плаща.

Беззащитна жертва. Не се тревожи, татко, когато забогатея, ще откупим мама. Напълно разбираема грешка, когато си млад. Но нищо не става тъй лесно.

— Смяташ, че затова е умряла?

Той извърна глава и ме погледна тъй, сякаш бях някакъв ужасно отровен паяк на пода в кухнята му.

— Тя не умря, мистър. Някой я уби. Някой взе бръснач и я накълца.

— В съдебните данни пише, че е било работа на клиент. Не на Банкрофт.

— Откъде знаят? — мрачно попита Елиът. — Споменават тялото, а знае ли се кой може да е бил вътре? Кой плаща за всичко това?

— Откриха ли го?

— Убиец на курва от биокабина? Ти как мислиш? Не е като да беше работила за Домовете, нали?

— Не това имам предвид, Елиът. Ти казваш, че тя е приемала Банкрофт при Джери. Вярвам ти. Но трябва да признаеш, че не изглежда в стила на Банкрофт. Срещал съм го. Да ходи по евтини вертепи? — Поклатих глава. — Определено не ми се стори такъв.

Елиът се извърна настрани.

— Плът — каза той. — Какво знаеш ти за плътта на един Мат?

Вече беше почти тъмно. Отвъд водата бе започнало представлението върху наклонената палуба на военния кораб. Известно време двамата гледахме светлините, чувахме изблиците на буйна музика като радиопредавания от свят, до който завинаги ни е забранен достъп.

— Елизабет все още е на съхранение — тихо казах аз.

— И какво от това? Застраховката ни изгърмя преди четири години, когато хвърлихме всичките си пари за един адвокат, дето рече, че щял да свали обвинението от Айрин. — Той махна към слабо осветената фасада на фирмата си. — Приличам ли ти на човек, който скоро ще изкара добри пари?

Нямах какво да кажа. Оставих го да гледа светлините и се върнах в колата. Той все още бе там, когато минах покрай него и се отправих към изхода от градчето. Не се озърна.

От колата се обадих на Прескот. Когато настроих на фокус прашния малък екран върху таблото, забелязах по лицето й леко раздразнение.

— Ковач. Открихте ли каквото търсехте?

— Все още не знам какво точно търся — отвърнах жизнерадостно аз. — Смятате ли, че Банкрофт посещава биокабините?

Тя направи гримаса.

— О, моля ви.

— Добре, ето още един въпрос. Работила ли е Лейла Бегин в заведения с биокабини?

— Откровено казано, нямам представа, Ковач.

— Е, проверете тогава. Ще изчакам.

Гласът ми бе станал леден. Аристократичната погнуса на Прескот не можеше да се мери с мъката на Виктор Елиът за дъщеря му.