Помълчахме.

— Съжалявам — каза накрая тя.

— Недейте. Всеки, който прочете онези досиета, би решил…

— Не това имах предвид.

— О. — Погледнах диска в ръката си. — Е, ако сте искали да изкупите някаква вина, мога да кажа, че току-що успяхте. И запомнете от мен: никой не остава напълно чист. Това е възможно само в хранилището.

— Да. Знам.

— Е, добре. Бих искал да знам само още нещо.

— Да?

— Дали в момента Съливан е в хранилището?

— Беше там, когато излязох.

— А по кое време има изгледи да си тръгне довечера?

— Обикновено около седем. — Тя стисна устни. — Какво смятате да правите?

— Ще му задам няколко въпроса — отговорих искрено аз.

— А ако не пожелае да отговори?

— Сама казахте, че не е глупав. — Прибрах диска в джоба на якето. — Благодаря за помощта, докторе. Съветвам ви тази вечер в седем да не се навъртате около хранилището. И още веднъж благодаря.

— Както казах, мистър Ковач, правя го заради себе си.

— Не това имах предвид, докторе.

— О.

Лекичко я докоснах по рамото, после отстъпих назад и се озовах под дъжда.

През отминалите десетилетия безброй човешки тела бяха протрили върху дървото на пейката удобни вдлъбнатини. Настаних се по дължина, вдигнах крака срещу вратата, която наблюдавах, и почнах да чета драсканиците по облегалката. Бях подгизнал от дългия път пеш през града, но в залата царуваше приятна топлина и дъждът блъскаше безпомощно по дългите прозрачни панели на скосения покрив високо над главата ми. По някое време един от малките роботи-чистачи дойде да избърше калните ми отпечатъци от гланцовия под. Гледах го разсеяно как полага усилия да заличи всяка следа от пристигането ми до пейката.

Би било приятно да си мисля, че мога да залича и електронната диря по същия начин, но подобни бягства бяха по силите само на легендарни герои от древни епохи.

Чистачът изприпка нанякъде и аз се върнах към драсканиците. Повечето бяха на аманглийски или испански — вехти шеги, каквито бях виждал на стотици подобни места: „Cabron Modificado!“4, „Изчезнал без носител!“ и плиткото остроумие „Измененият туземец беше тук!“. Но високо върху облегалката, сред цялата тази ярост и отчаяна гордост, зърнах като езерце от спокойствие странно хайку на канджи5, издълбано наопаки:

За да го издълбае, авторът навярно се бе привеждал през ръба на облегалката, но въпреки това всеки йероглиф беше изобразен с елегантна старателност. Дълго гледах калиграфията, а спомените за Харлановия свят звънтяха в главата ми като кабели на високоволтова линия.

Внезапни ридания ме изтръгнаха от унеса. Млада негърка и двете й деца гледаха застаналия пред тях прегърбен бял мъж на средна възраст, облечен с бракувана военна униформа на ООН. Семейно събиране. Лицето на младата жена бе застинало като маска. Още не осъзнаваше цялата истина, а дечицата бяха на не повече от четири години и просто не схващаха. Тя гледаше през белия мъж, сякаш беше прозрачен, и устните й повтаряха един и същ въпрос: „Къде е татко? Къде е татко?“. Лицето на мъжа лъщеше в мътната трептяща светлина, падаща от покрива — изглежда, и той бе плакал след излизането от резервоара.

Завъртях глава към празната част от залата. Някога собственият ми баща мина покрай чакащото семейство и завинаги напусна живота ни, след като го презаредиха. Дори не разбрахме кой точно е бил, макар понякога да се питам дали майка ми не е доловила смътна прилика в нечий извърнат поглед, в походката или стойката на някой от минаващите затворници. Не знам дали се е срамувал да застане пред нас, или по-скоро е бил прекалено опиянен от късмета да попадне в по-здрав носител от собственото си съсипано тяло на алкохолик, дали вече не е планирал да се отправи към далечни градове и по-млади жени. Тогава бях едва на десет години. Разбрах истината едва когато надзирателите ни пропъдиха вечерта, преди да заключат. Стояхме там от пладне.

Главният надзирател беше стар, кротък и много добър към децата. Преди да ни изведе, той сложи ръка на рамото ми и каза няколко благи думи. На майка ми се поклони и промърмори нещо официално, което й позволи да запази самообладание.

Сигурно всяка седмица виждаше такива като нас.

За да се намирам на работа, запомних наизуст адреса, който ми даде Ортега, после откъснах надписа от пакета цигари и го сдъвках.

Дрехите ми почти бяха изсъхнали, когато Съливан излезе през вратата на хранилището и тръгна надолу по стъпалата. Мършавата му фигура бе загърната в дълъг сив шлифер. Носеше широкопола шапка, каквато виждах за пръв път в Бей Сити. Обрамчено в процепа между вдигнатите ми колене и увеличено от неврохимията, лицето му изглеждаше бледо и уморено. Раздвижих се леко и плъзнах пръсти по кобура на филипса. Съливан идваше право към мен, но когато видя проснатата ми фигура, подви неодобрително устни и свърна настрани, за да избегне близостта с предполагаемия бездомник, потърсил укритие от дъжда. Отмина, без да ме погледне повторно.

Дадох му няколко метра преднина, после безшумно скочих на крака и тръгнах след него, като измъкнах в движение филипса под якето си. Догоних го точно на изхода. Докато вратата се разтваряше пред Съливан, аз грубо го блъснах в кръста и изскочих след него навън. Той се завъртя с изкривено от ярост лице.

— Какво си мислиш, че…

Останалото заглъхна в гърлото му, защото видя кой е застанал насреща.

— Добър вечер, надзирател Съливан — казах любезно аз и го смушках с филипса през якето. — Това е безшумно оръжие, а аз не съм в настроение. Моля, вършете точно каквото ви наредя.

Той преглътна на сухо.

— Какво искате?

— Искам да си побъбрим за Треп и други неща. Но не под дъжда. Да вървим.

— Колата ми е…

— Много лоша идея. — Кимнах. — Да повървим пеш. И още нещо, надзирател Съливан. Само да мигнете срещу някого, ще ви срежа на две. Няма да видите пистолета, никой няма да го види. Но той е тук, готов за стрелба.

— Правите голяма грешка, Ковач.

— Не смятам. — Посочих с глава оределите автомобили на паркинга. — Направо през тях и после наляво по улицата. Ще вървите, докато ви кажа да спрете.

Съливан понечи да каже още нещо, но аз пак го побутнах с филипса и той млъкна. Тръгна надолу по стъпалата към паркинга, като от време на време се озърташе, после продължи към провисналата двукрила порта, чиито панти отдавна бяха ръждясали в отворено положение.

— Очите право напред — тихо подвикнах аз през увеличаващата се дистанция помежду ни. — Не се съмнявай, още съм тук.

Когато излязохме на улицата, оставих Съливан да се откъсне на десетина метра и го последвах, като се преструвах, че нямам нищо общо с него. Кварталът не беше от най-представителните и под дъжда почти не се мяркаха минувачи.

След пет пресечки забелязах запотените прозорци на китайската закусвалня, която търсех. Ускорих крачка и догоних Съливан.

— Влизай. Иди да седнеш в дъното.

Огледах улицата, не забелязах нищо подозрително и последвах Съливан.

В заведението нямаше почти никого. Обедната клиентела си беше отишла, а вечерната тепърва щеше да дойде. В единия ъгъл седяха две стари китайки, съсухрени и елегантни като букети изсушени цветя. В другия край на закусвалнята четирима младежи със светли копринени костюми си играеха със скъпи на вид оръжия. На една маса до витрината бял дебелак нагъваше огромна порция юфка със скариди и същевременно прелистваше холографски порнокомикс. Видеоекран, вграден високо в стената, показваше състезание по някакъв неразбираем за мен местен спорт.

— Чай — поръчах аз на младия сервитьор, който дойде да ни посрещне, после седнах в сепарето срещу Съливан.