— Провериха ли данните на такситата?

Банкрофт кимна.

— Не че имаше някаква полза. По закон таксиметровите компании от Западното крайбрежие не са длъжни да съхраняват данни за местонахождението на колите си. Разбира се, някои от реномираните фирми го правят, но други не. Има дори такива, които го изтъкват като предимство. Опазване на личната тайна и тъй нататък. — По лицето на Банкрофт пробяга тревожна сянка. — За някои клиенти, при дадени обстоятелства, това наистина е предимство.

— Използвали ли сте такива фирми?

— Да, понякога.

Логичният следващ въпрос увисна във въздуха между нас. Мълчах и чаках. Ако Банкрофт не желаеше да сподели защо би искал да пътува незабелязан, нямаше да го разпитвам, преди да си изясня положението.

Той се изкашля.

— Във всеки случай има някои признаци, че въпросната машина може да не е била такси. Разпределение на силовото поле, както твърдят от полицията. Остатъчните следи подсказвали за кацане на по-голяма машина.

— Зависи с каква скорост е кацнала.

— Знам. Така или иначе, моите следи тръгвали от мястото на приземяването, а състоянието на обувките ми потвърждавало, че съм вървял два километра през полето. И накрая — малко след три часа в нощта на убийството някой се е обадил от тази стая. Да провери точното време. На записа не се чува глас, само нечие дишане.

— И полицията знае това?

— Знае, разбира се.

— Как го обясняват?

Банкрофт се усмихна мрачно.

— Не го обясняват. Смятат, че самотната разходка под дъжда напълно съвпада с решението за самоубийство, а явно не виждат нищо странно в желанието на един човек да провери вградения си хроночип, преди да се простреля в главата. Както казахте, самоубийството не се ръководи от разума. Твърдят, че имало други подобни случаи. Явно светът е пълен с некадърници, които се самоубиват, а на другия ден се събуждат в нов носител. Така ми обясниха. Хората забравяли, че носят имплантирана микропамет, или в момента това им се струвало маловажно. А любимата ни здравна система моментално ги съживява, без да обръща внимание на молбите в оставените предсмъртни бележки. Странна злоупотреба с човешките права. И на Харлановия свят ли имате същата система?

Аз свих рамене.

— Горе-долу. Ако молбата е официално заверена, трябва да я изпълнят. Но иначе съживяването е задължително, всеки пропуск се смята за служебно престъпление.

— Разумна мярка, предполагам.

— Да. Така не позволяват на убийците да маскират деянията си като самоубийства.

Банкрофт се подпря на парапета и ме погледна в очите.

— Мистър Ковач, аз съм на триста петдесет и седем години. Преживял съм корпоративна война, рухването на индустриалните и търговските си интереси, реалната смърт на две деца, поне три големи икономически кризи, и все още живея. Не съм от хората, които се самоубиват, а дори и да бях, нямаше да го сторя по такъв глупав начин. Ако имах намерение да умра, сега нямаше да разговаряте с мен. Разбирате ли?

Вгледах се в студените му черни очи.

— Да. Напълно разбирам.

— Добре. — Той се загледа настрани. — Да продължаваме ли?

— Да. Полицаите. Не ви харесват, нали?

Банкрофт се усмихна, но не много весело.

— С полицията си имаме взаимни проблеми.

— Взаимни?

— Точно така. — Той тръгна към другия край на балкона. — Елате. Ще ви покажа какво имам предвид.

Докато го следвах покрай парапета, аз неволно закачих телескопа с ръка и тръбата се завъртя нагоре. Кризата от заселването в ново тяло почваше да се засилва. Механизмът на телескопа изскърца глухо и върна тръбата в предишното положение. Върху старинното дигитално екранче просветнаха цифри. Спрях и се загледах в работата на механизма. Клавиатурата на управлението беше покрита с дебел слой прах, в който личеше отпечатъкът от ръката ми.

Банкрофт или не бе забелязал дребния гаф, или любезно се правеше на разсеян.

— Ваш ли е? — посочих аз инструмента.

Той разсеяно го погледна.

— Беше някога. Едно от увлеченията ми. Когато звездите все още привличаха окото. Вие едва ли си спомняте това чувство. — Говореше спокойно, без чувство на превъзходство. Гласът му стана малко по-тих и унесен, като заглъхващо радиопредаване. — За последен път надникнах през тази машина почти преди два века. По онова време повечето Колониални кораби все още летяха. Все още чакахме да узнаем дали ще успеят. Чакахме да получим сигналите им. Като лъчи на далечни фарове.

Почваше да се отклонява. Трябваше да го върна към реалността.

— Взаимни проблеми? — напомних му аз.

— Да, взаимни. — Той кимна и посочи с ръка към ливадата. — Виждате ли онова дърво? Точно зад корта за тенис.

Нямаше как да не го видя. Възлесто старо чудовище, по-високо от къщата и засенчващо площ, по-обширна от самия корт. Кимнах.

— Това дърво е на повече от седемстотин години. Когато купих имението, наех проектант и той искаше да го отсече. Възнамеряваше да изгради къщата малко по-нагоре на склона и дървото щеше да разваля гледката към морето. Изгоних го. — Банкрофт се обърна да види дали съм схванал мисълта му. — Разбирате ли, мистър Ковач, онзи проектант беше на трийсетина години и за него дървото не представляваше нищо друго, освен елементарно препятствие. Стоеше на пътя му. Изобщо не го смущаваше фактът, че то е било на този свят двайсет пъти повече време от него. Не изпитваше уважение.

— Значи вие сте дървото.

— Точно така — отговори спокойно Банкрофт. — Аз съм дървото. Полицаите биха искали да ме отсекат, също като онзи проектант. Преча им и не изпитват уважение.

Върнах се в креслото да обмисля тия думи. Най-сетне почвах донякъде да разбирам поведението на Кристин Ортега. Ако Банкрофт смяташе, че стои извън нормалните изисквания към всеки гражданин, едва ли щеше да има много приятели в униформа. Едва ли си струваше да му обяснявам, че за Ортега има друго дърво, наречено Закон, и според нея Банкрофт забива ръждиви пирони в кората му. Виждал съм подобни противоречия и от двете страни. За тях просто няма друго решение, освен онова, което са сторили моите прадеди. Щом не харесваш законите, отиваш там, където не могат да те достигнат.

А после измисляш свои закони.

Банкрофт гледаше парапета. Може би разговаряше мислено с дървото. Реших засега да отложа тази тема.

— Какво е последното, което си спомняте?

— Вторник, 14 август — отвърна веднага той. — Легнах си около полунощ.

— Това ли е последното дистанционно обновяване на информацията?

— Да, излъчването е станало около четири часа сутринта, но очевидно аз съм спял по това време.

— Значи се губят почти четирийсет и осем часа до смъртта ви.

— За съжаление.

По-зле нямаше накъде. За четирийсет и осем часа може да стане какво ли не. Банкрофт би могъл да отиде до Луната и обратно. Отново почесах белега над окото си и разсеяно се зачудих от какво ли е.

— И преди това няма нищо, което да подскаже защо някой би искал да ви убие?

Банкрофт все още гледаше настрани, облакътен на парапета, но забелязах усмивката му.

— Нещо забавно ли казах?

Той благоволи да се върне в креслото.

— Не, мистър Ковач. В положението няма нищо забавно. Някой иска да умра и мисълта за това съвсем не е приятна. Но трябва да разберете, че за човек в моето положение враждите и дори смъртните заплахи са неотменна част от всекидневието. Едни ми завиждат, други ме мразят. Такава е цената на успеха.

Интересно. Досега никога не се бях смятал за преуспял човек, макар че на десетина свята ме мразеха.

— Напоследък имало ли е нещо по-интересно? Смъртни заплахи, искам да кажа.

Той сви рамене.

— Може би. Нямам навика да им обръщам внимание. Мис Прескот се занимава с това.

— Смятате, че смъртните заплахи не заслужават внимание?

— Мистър Ковач, аз съм предприемач. Изникват възможности, назряват кризи и аз ги преодолявам. Животът продължава. С подробностите се занимават служителите ми.

— Много удобно за вас. Но при дадените обстоятелства ми е трудно да повярвам, че и полицаите, и вие не сте се разровили из информацията на мис Прескот.