— Какво гледаш?

За момент думите увиснаха във въздуха като панта във времето и изведнъж времето се завъртя върху нея назад, и зад вратата оттатък Сара току-що се събуждаше в хотелското легло в Милспорт, а тътенът на орбиталния изстрел разтърсваше хлабавите прозорци в рамките им, отвъд всичко това в нощта бучаха витла и собствената ни смърт дебнеше зад близкия ъгъл.

— Какво гледаш?

Аз примигах. Все още зяпах тениската на Ортега, надписа върху нея и меките могилки отдолу. По лицето й играеше лека усмивка, но тревогата вече почваше да я измества.

— Ковач?

Примигах отново и се опитах да намотая разхвърляния мисловен филм, който бе отприщил записът. Бавно растящата истина за „Глава в облаците“.

— Добре ли си?

— Да.

— Искаш ли да хапнеш?

— Ортега, ами ако… — Открих, че трябва да се изкашлям и да започна отново. Не исках да го казвам, тялото ми не искаше да го казва. — Ами ако мога да отърва Райкър от хранилището? Завинаги, искам да кажа. Да го очистя от обвиненията, да докажа, че онова в Сиатъл е било нагласено. Какво ще речеш?

За момент тя ме изгледа така, сякаш говорех на непознат език. После пристъпи към прозоречната ниша и бавно седна на ръба срещу мен. Известно време мълча, но аз вече виждах отговора в очите й.

— Чувстваш ли се виновен? — попита накрая тя.

— За какво?

— Заради нас.

Едва не се разсмях, но изпитвах твърде много болка и смехът заседна на гърлото ми. Желанието да я докосна не бе изчезнало. През изминалия ден то ту прииждаше, ту си отиваше, но никога не изчезваше докрай. Когато поглеждах извивката на бедрата й върху перваза, усещах съвсем ясно, почти виртуално как се гърчат под мен. Дланта ми помнеше тежестта и формата на гръдта й, сякаш единствената цел в живота на този носител беше да я държи. Гледах я, а пръстите ми искаха да се плъзнат по линиите на лицето й. В мен нямаше място за вина, нямаше място за нищо друго, освен за това чувство.

— Емисарите не изпитват вина — отсякох аз. — Говоря сериозно. Вероятно… не, почти сигурно Кавахара е натопила Райкър, защото прекалено е задълбал в случая с Мери Лу Хинчли. Помниш ли къде е работило момичето?

Ортега се позамисли, после сви рамене.

— Избягала от къщи, за да живее с приятеля си. Занимавала се предимно с нерегистрирани дейности, колкото да изкарат пари за наема. Приятелят бил пълен боклук, имал полицейско досие още от петнайсетгодишен. Пласирал „дърво“, вмъквал се в слабо охранявани бази данни и търсел жени да го издържат.

— Би ли я пратил да работи в „месарницата“? Или в кабините?

— О, да. — Ортега кимна с каменно лице. — Без да му мигне окото.

— Ако някой набира персонал за черен публичен дом, с перверзии от най-жестоките, католичките са идеални кандидатки, нали? Не се връщат да разправят какво ги е сполетяло. По идейни съображения.

— Черен дом. — Каменното лице на Ортега заприлича на обветрен гранит. — По тия места повечето жертви на подобни истории просто получават куршум в приставката, когато всичко приключи. Нищо не могат да разкажат.

— Правилно. Ами ако нещо се е объркало? И по-точно, ако Мери Лу Хинчли е разбрала за какво искат да я използват, опитала се е да избяга и е паднала от един въздушен публичен дом, наречен „Глава в облаците“? Би било много удобно да се окаже католичка, нали?

— „Глава в облаците“? Сериозно ли говориш?

— И това би накарало собствениците на „Глава в облаците“ отчаяно да се борят срещу Резолюция 653, нали?

— Ковач. — Ортега вдигна длани в знак да карам по-бавно. — Ковач, „Глава в облаците“ е един от Домовете. Проституция от най-висша класа. Не харесвам тия места, от тях ми се драйфа колкото и от кабините, но те са чисти. Обслужват клиентела от висшето общество и не въртят толкова мръсни игри.

— Значи не смяташ, че каймакът на обществото си пада по садизъм и некрофилия. Тия работи са само за низшата класа, а?

— Не, не са — изрече спокойно Ортега. — Но ако някой паралия иска да си играе на инквизитор, може да си го позволи във виртуална среда. Някои от Домовете предлагат виртуален садизъм, но само защото е законен и с нищо не можем да им попречим. А на тях така им изнася.

Въздъхнах дълбоко.

— Кристин, наскоро се опитаха да ме отвлекат за разговор с Кавахара на борда на „Глава в облаците“. Бяха хора от клиниката „Вей“. А ако Кавахара е свързана с Домовете по Западното крайбрежие, те ще вършат всичко, което носи печалба, защото самата тя е способна на всичко, абсолютно на всичко. Ти искаше да повярваш в големия зъл Мат, нали? Забрави Банкрофт, в сравнение с нея той е същински ангел. Кавахара е израснала във Фишън Сити. Продавала антирадиационни лекарства на семействата на работниците от фабриката за ядрено гориво. Знаеш ли какво е водоносец?

Тя поклати глава.

— Във Фишън Сити така наричали силовите рекетьори. Разбираш ли, когато някой отказвал да плаща за закрила, или информирал полицията, или просто не скачал веднага, щом местният шеф на якудза кажел „хоп“, стандартното наказание било пиене на заразена вода. Биячите източвали водата от охладителните системи на долнопробни ядрени реактори и я носели в оловни манерки. Някоя нощ нахълтвали в дома на виновника и му казвали точно колко да изпие. Принуждавали цялото семейство да гледа. Ако откажел, почвали да колят близките му един по един, докато се съгласи. Искаш ли да чуеш откъде знам тази прекрасна земна история?

Ортега не каза нищо, но стегнатите й устни трептяха от погнуса.

— Знам я от Кавахара. С това се занимавала като хлапе. Била водоносец. И се гордее.

Телефонът иззвъня.

Махнах на Ортега да се отдръпне и отидох да отговоря.

— Ковач? — Беше Родриго Баутиста. — При теб ли е Ортега?

— Не — излъгах машинално аз. — От два дни не съм я виждал. Проблем ли има?

— Ами… вероятно не. Пак е изчезнала вдън земя. Е, ако я срещнеш, предай й, че днес е отсъствала от съвещание на отдела и капитан Мурава не е много доволен.

— Има ли изгледи да я срещна?

— Знае ли някой… — Баутиста разпери ръце. — Слушай, трябва да тръгвам. Пак ще се видим.

— Довиждане. — Изчаках, докато екранът изгасна и Ортега се приближи откъм ъгъла. — Чу ли това?

— Да. Тази сутрин трябваше да предам в отдела дисковете със записи от паметта на „Хендрикс“. Мурава сигурно иска да знае защо изобщо съм ги изнесла от управлението.

— Следствието е твое, нали?

— Да, но си има уставни положения. — Изведнъж по лицето й се изписа умора. — Не мога да ги удържам за дълго, Ковач. Вече ме гледат накриво, задето работя с теб. Скоро някой ще почне да подозира. Разполагаш с няколко дни, за да осъществиш онази измама с Банкрофт, но след това…

Тя изразително вдигна ръце.

— Не можеш ли да кажеш, че са те отвлекли? Че Кадмин е взел дисковете.

— Ще ме проверят с детектор на лъжата.

— Не веднага.

— Ковач, не твоята, а моята кариера отива в канализацията. Не върша тая работа за развлечение, трябваха ми…

— Кристин, изслушай ме. — Пристъпих напред и стиснах ръцете й. — Искаш ли Райкър да се върне? Да или не?

Тя преглътна с усилие.

— Да.

— Тогава защо не вярваш, че всичко е дело на Кавахара? Колата, по която е стрелял в Сиатъл, летяла над океана, преди да падне. Продължи по тази линия и виж накъде води. Добави точката, където бреговата охрана е извадила Мери Лу Хинчли от морето. После отбележи на картата „Глава в облаците“ и виж дали трите неща не се връзват.

Ортега се отдръпна и ме изгледа странно.

— Искаш това да е вярно, нали? Искаш на всяка цена повод да се нахвърлиш върху Кавахара. За теб е просто въпрос на омраза, нали? Поредната сметка за уреждане. Пет пари не даваш за Райкър. Пет пари не даваш дори за своята приятелка Сара и…

— Повториш ли го — предупредих я студено аз, — ще те просна с един удар. За твое сведение нищо от досегашния разговор не е по-важно за мен от живота на Сара. И нито една моя дума не означава, че имам друг избор, освен да изпълня точно каквото ми нареди Кавахара.