Въпреки всичко това яхтата излъчваше впечатление за богатство. Столовете и масите под найлона бяха от тъмно полирано дърво, както и ламперията по стените, а лакираните дъски на пода бяха покрити с дебели килими. Останалата част от декора също бе в тъмни тонове, а по стените висяха оригинални картини. Едно платно от емпатистката школа изобразяваше призрачни руини на марсианска корабостроителница по залез-слънце, друго представляваше абстракция, за чието разбиране ми липсваше културна основа.

Чорлава и навъсена, Ортега стоеше сред всичко това, облечена в кимоно от сурова коприна, което навярно бе взела от корабния гардероб.

— Дълга история. — Минах край нея и надникнах през следващата врата. — Едно кафе ще ми дойде добре, ако камбузът действа.

Спалня. Голямо овално легло с набързо отметнати завивки, разположено между малко безвкусни огледала. Тъкмо отстъпвах да погледна през другата врата, когато Ортега ме зашлеви.

Залитнах настрани. Ударът не беше толкова силен, колкото моят срещу Съливан в закусвалнята, но бе нанесен със замах, а и люлеенето на палубата го подкрепи. Коктейлът от махмурлук и болкоуспокояващи също си каза думата. Не паднах, но едва се удържах на крака. Залитайки, за да запазя равновесие, аз вдигнах ръка към бузата си и се втрещих срещу Ортега, която ме гледаше яростно и върху скулите й разцъфтяваха две червени петна.

— Слушай, съжалявам, че те събудих, но…

— Боклук такъв — изсъска тя. — Мръсен, лъжлив боклук.

— Нещо не те раз…

— Мамка ти, Ковач, трябваше да те арестувам. Трябваше да те пъхна в хранилището за онова, дето си го направил.

Почвах да се изнервям.

— Какво съм направил? Дявол да те вземе, Ортега, ще вземеш ли да ми кажеш каква е тая история?

— Днес проверихме паметта на „Хендрикс“ — изрече студено Ортега. — По пладне издействахме предварителна заповед. Всичко от последната седмица. Тъкмо го преглеждах.

Още при първите думи пламналата в мен ярост мигновено изгасна. Сякаш ме бе заляла с кофа морска вода.

— О.

— Да, нямаше много за гледане. — Ортега се завъртя, обгърна раменете си с длани и мина покрай мен към другата врата. — В момента ти си единственият клиент на хотела. Тъй че можех да гледам само теб. И твоите посетители.

Последвах я през втора стая с килим, откъдето се слизаше по две стъпала към тесен камбуз отстрани, прикрит зад дървена преграда. И тук мебелите бяха покрити и струпани край стените, само в отсрещния ъгъл найлонът бе махнат от грамаден видеоекран и приемащия му модул. Самотен стол стърчеше срещу екрана, на който бе застинало лицето на Илайас Райкър, заровено между широко разтворените бедра на Мириам Банкрофт.

— На стола има дистанционно — каза Ортега с глух и далечен глас. — Защо не погледаш, докато аз правя кафе? Да си освежиш паметта. А после имаш да обясняваш доста неща.

Тя изчезна в камбуза, без да ми дава шанс за отговор. Аз пристъпих към застиналия кадър и усетих как нещо влажно се стяга в стомаха ми, докато изображението разбуждаше спомени, наситени със „Сливане Девет“. В безсънния, хаотичен вихър на последното денонощие и половина съвсем бях забравил за Мириам Банкрофт, но сега тя се връщаше в плът и кръв, властна и опияняваща както през онази нощ. Бях забравил и твърдението на Родриго Баутиста, че почти са приключили правните спорове с адвокатите на „Хендрикс“.

Кракът ми се блъсна в нещо и аз сведох очи към килима. До стола имаше голяма чаша кафе, все още пълна наполовина. Зачудих се колко от паметта на хотела е прегледала Ортега. Озърнах се към екрана. Дотук ли бе стигнала? Какво друго бе видяла? И как да играя сега? Вдигнах дистанционното и го прехвърлих от ръка в ръка. Досега съдействието на Ортега бе основна част от плановете ми. Ако я загубех сега, щях да загазя здравата.

Но вътре в мен напираше още нещо. Емоционален изблик, който не исках да призная, защото признаването му би било безумен абсурд. Чувство, което въпреки тревогата ми за други неща от паметта на хотела, бе тясно свързано със сегашната картина върху екрана.

Притеснение. Срам.

Абсурд. Аз поклатих глава. Адски тъпо.

— Не гледаш.

Завъртях се и видях Ортега с две големи чаши в ръцете. Лъхна ме смесен аромат на кафе и ром.

— Благодаря.

Взех едната чаша и отпих, за да спечеля време. Ортега се отдръпна и скръсти ръце.

— И тъй, имало поне петдесет причини Мириам Банкрофт да бъде извън подозрение. — Тя кимна към екрана. — Коя по ред е тази?

— Ортега, това няма нищо общо…

— Ти каза: „Признавам, че Мириам Банкрофт внушава страх“. — Тя поклати глава и отпи от кафето. — Не знам, но това тук не ми прилича на страх.

— Ортега…

— Тя казва: „Искам да спрете“. Цитирам буквално, ако не помниш, върни записа…

Ортега посегна към дистанционното и аз бързо дръпнах ръка.

— Много добре помня какво е казала.

— В такъв случай помниш и сладката сделка, която ти предложи, за да приключиш случая, множеството…

— Ортега, не помниш ли, че и ти искаше да не се занимавам със случая? Сама го каза: очевидно самоубийство и точка. Това не означава, че си го убила, нали?

— Млъквай! — Ортега кръжеше около мен, сякаш държахме ножове, а не чаши с кафе. — Ти я прикриваше. През цялото това време си бил заровил нос в чатала й като някакво скапано послушно кучен…

— Ако си видяла и другото, знаеш, че не е истина. — Опитах се да говоря спокойно, но хормоните на Райкър не ми позволяваха. — Казах на Къртис, че сделката не ме интересува. Преди два дни му го казах, по дяволите.

— Имаш ли представа какво може да направи един прокурор с такъв запис? Мириам Банкрофт се опитва да подкупи детектива на своя съпруг с непозволени сексуални услуги. А, да, признанието за множествено зареждане ще прозвучи много зле в съда, дори и да не бъде доказано.

— Тя ще се измъкне. Знаеш го много добре.

— Ако онзи Мат, нейният мъж, реши да я подкрепи. Което може и да не стори, след като види записа. Това не е Лейла Бегин. Този път моралната ситуация се преобръща с главата надолу.

Намекът за морал прелетя и изхвръкна от границите на спора, но в същия миг осъзнах неприятния факт, че всъщност той е основната тема. Спомних си критичното изказване на Банкрофт за морала на земната култура и се зачудих дали наистина би могъл да гледа главата ми между бедрата на жена си, без да се чувства предаден.

Все още не бях наясно какво изпитвам самия аз във връзка с това.

— И като стана дума за съд, Ковач, онази отрязана глава, дето я донесе от клиниката „Вей“, няма да ти спечели съчувствие. На Земята за нелегално задържане на дигитална личност се полагат от петдесет до сто години. Дори повече, ако докажем, че собственоръчно си отсякъл главата.

— Щях да ти кажа за това.

— Не, нямаше — изръмжа Ортега. — И една шибана думичка нямаше да ми кажеш, ако не беше принуден.

— Виж какво, клиниката така или иначе няма да посмее да предяви обвинения. Имат твърде много за…

— Високомерно копеле! — Чашата глухо изкънтя на пода и Ортега сви юмруци. Сега в очите й пламтеше истинска ярост. — Ти си точно като него, мътните да те вземат. Точно като него! Мислиш ли, че ни трябва скапаната клиника, като имаме запис как прибираш отрязана глава в хотелския хладилник? Там, откъдето идваш, това не е ли престъпление, Ковач? Обезглавяване без съд и присъда…

— Чакай малко. — Аз оставих чашата си на стола. — Като кого? Точно като кого съм?

— Какво?

— Преди малко каза, че съм точно…

— Майната му на туй, дето съм казала. Осъзнаваш ли какво си извършил, Ковач?

— Единственото, което осъз…

Изведнъж от екрана зад мен се раздадоха глухи стонове и странно телесно мляскане. Погледнах към дистанционното в лявата си ръка, опитвайки да разбера как съм включил записа. В този момент гърлен женски крясък на ярост накара корема ми да се свие. После Ортега връхлетя върху мен, опитвайки да изтръгне дистанционното от ръката ми.

— Дай това, изключи проклетото нещо…